Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (22)

XXII

„Драга приятелко, извинявам се, че заминавам за Париж, без да имам време да дочакам завръщането ви от разходка. Току-що получих телеграма, която ме кара да отида незабавно при едно болно лице, което ми е скъпо. Аз съм почти обезумял от безпокойство и ще взема първия влак за Париж.

Целувам края на пръстите ви, скъпа приятелко, и оставам ваш предан:

Дидие Валанкур“

Клод, поразена от изненада, прочете два пъти писмото.

Наистина съпругът й започваше решително да своеволничи! Ето че сега заминаваше и я оставяше сама в Ница с безподобна безцеремонност.

Преди всичко, каква беше тази история? Едно болно лице, което му било скъпо?

Той беше сирак, нямаше нито брат, нито сестра. Господин Мишо беше потвърдил това, защото тя не искаше да се обременява с чуждо семейство.

Тогава какъв беше този болник?

Навярно някоя жена!

Господин съпругът й не се стесняваше никак! След нощната приятелка идваше болната приятелка… Къде щеше да спре той?

Можеше поне да определи… да каже какви връзки го свързваха с тази личност! Приятел? Роднина? Трябваше да го признае веднага!

Може би беше някоя стара приятелка. Може би даже тази, заради която е бил в Александрия? Не бе ли признал на Клод, че е обичал тази невярна жена?

Разбира се, не можеше да се отнася за друга!

Човек казва напразно, че не прощава, че не обича повече, мисълта за смъртта, която дебне скъпото същество, възкресява всичко.

Въображението на Клод започна да работи отново и да рисува най-тревожни картини.

— Той не говори даже за завръщането си! — забеляза тя изведнъж с горчивина. — Човек би казал, че между него и мен няма никаква връзка, никаква близост, двама чужди хора, които живеят заедно, без да се познават. Аз разказвам за детинството си, за родителите си, за приятелите си, за местата, в които съм живяла, за страните, които съм посетила… Той не ми говори никога за нищо… даже и за майка си! А ако спомена за братовчед му писателя — единственият роднина, който му е останал, той повдига рамене с неудоволствие и казва: „Той е странен екземпляр“, по начин, по който би говорил за роднина, който е пропаднал в живота. Най-после, ще видя колко ще трае това отсъствие. Вярвам, че ще се обади. На другия ден наистина пристигна телеграма:

„Ще се прибера след няколко дни. Моля да ме извините.

Валанкур“

— И таз добра! — възкликна тя и смачка злополучната телеграма. — Искам или не, той ме поставя пред свършен факт и на мен не ми остава друго, освен да кажа: Амин!

Клод беше в лошо настроение през следващите дни, въпреки че всяка сутрин получаваше по няколко думи от съпруга си, които й доказваха, че той не я забравя.

Той бе посочил за адрес името на голям хотел близо до Етоал и Клод бе телефонирала няколко пъти там, за да го търси. За нещастие той отсъствуваше винаги когато тя телефонираше.

„Дявол да го вземе! — помисли си тя. — Официално е наел стая в този хотел, но не живее там, поне не го намирам никога. Всичко това говори за липса на искреност… За щастие не ме засяга лично!“

Младата жена ту се отчайваше, ту ставаше безразлична, ту пък я обхващаше раздразнение и тя замисляше хиляди мерки за наказание на отсъствуващия. Клод не бе взела още никакво решение, когато Дидие се завърна.

Тя го посрещна хладно, очаквайки с известна надменност обясненията, които имаше право да получи от него.

Но изморен може би от пътуването, той се задоволи да се извини само отново за внезапното си заминаване и за неколкодневното си отсъствие. Тъй като не спомена нищо повече, тя каза и лесно е да се отгатне с какъв тон:

— Може би е недискретно да ви запитам коя беше тази толкова болна личност, заради която вие напуснахте всичко и отидохте веднага при нея?

— Не, не е недискретно, Клод — отвърна той с неизказана печал в гласа. — Трябваше да ви кажа, че се отнася за една стара роднина… най-скъпата приятелка, която съм имал някога…

— Стара? — повтори тя със съмнение.

— Уви, да, за нещастие… стара и много отпаднала.

Клод, която се готвеше да се подиграе, забеляза изведнъж, че очите на съпруга й се овлажниха и докато той се обръщаше и се отправяше към вратата, тя го настигна с един скок и го хвана за ръката.

— Дидие — извика с обичайната си волност, която изкупваше много от недостатъците й, — извинявам се, че се усъмних във вас. Вие ми писахте, че сте обезумял от безпокойство, а аз мислех, че това са само празни думи.

— Вие сте извинена, Клод, защото аз не трябваше даже да проявявам вълнението си… Бях отчаян, това ме извинява донякъде, а вашето съмнение бе напълно естествено… Това е напълно женско чувство…

— Вярвайте, съчувствувам на скръбта ви — промълви тя смутено, защото й се струваше, че под благосклонните думи на съпруга й се криеше мъчително усилие да бъде коректен.

— Благодаря — отговори той, без да промени уморения си тон. — Знам колко добра сте вие и съм ви безкрайно задължен.

Тя го остави да се отдалечи. Толкова сдържана учтивост я смразяваше и на нея й се струваше, че тези няколко дни на раздяла бяха усилили още повече липсата на близост в техните отношения. Те бяха чужди един на друг повече от всякога… между тях нямаше никаква връзка и никакви общи интереси! За пръв път Клод се почувствува виновна и още повече се упрекваше, че не е посрещнала по-добре връщането на този, чието име носеше.

Думите добиват стойност, когато човек е наскърбен и Клод си даваше сметка, че поради раздразнението си от „неговото дръзко отсъствие“, както го наричаше, тя не го бе посрещнала с топли и съчувствени думи, които подхождаха за случая.

— Той беше искрен. Бил е наистина много притеснен. Този въздържан мъж, който се държеше винаги малко насмешливо, значи можеше да се безпокои и да страда за една стара болна жена?

„Най-скъпата приятелка“ — бе казал той.

Но защо не й бе говорил никога за нея?

Изправена пред затворената врата, която разделяше общия салон от стаята на съпруга й, тя остана там неподвижна, колебаеща се какво трябва да направи.

Да отиде ли при него?… Какво да му каже?

Още веднъж тя се сблъска със стената от условности, върху която се опираше техният брак.

Всъщност между тях не съществуваше нищо, което да ги свързва. Преди малко той й бе дал обясненията, на които тя имаше право. Той ги бе направил с неизказана почтителност, но без да прибави нищо друго и почти без да й позволи да измери дълбочината на скръбта му.

— Простете ми… аз не трябваше даже да ви покажа вълнението си.

Колко ясно подчертаваха тези думи пропастта, която ги разделяше! Привидни съпрузи, които нямат нищо, което да ги сближава — наистина това ли бе очаквала романтичната девойка, искайки от Агенция Мишо да й избере съпруг?

Гледайки на Дидие като на истински съпруг, тя се бе осмелила да му наложи своите вкусове и своите изисквания. Въпреки неестествените условия на тяхната женитба, бе взела правата и тона на законна съпруга. Той, напротив, изглежда, живееше винаги в особено очакване… Не искаше нищо от Клод, не изискваше нищо и сякаш се отнасяше с пълно безразличие към всичко, което я засягаше лично…

Да, всичко му беше безразлично, с изключение на цигарите може би… И то не напълно! Той приемаше Клод да пуши, когато са сами и навсякъде другаде, стига той да не присъствува. „Понеже носите моето име“ — бе пояснил.

Извън това нищо не го засягаше. Той се съгласяваше с всичко, но с някакво абсолютно безразличие.

Клод въздъхна дълбоко след този обстоен преглед на положението.

Но не бяха ли отношенията между нея и съпруга й точно такива, каквито трябваше да бъдат? Не бе ли искала тя да постигне това коректно безразличие в една привидна женитба, след като бе прочела испанския роман с многобройните романтични приключения?

И все пак дълбоко в душата си тя не се чувствуваше напълно доволна: испанският автор не бе предвидил обидното безразличие от страна на съпруга…

Нима Клод не бе в състояние да развълнува мъжа си? Нима беше грозна, без чар?… От тези жени, които не смущаваха мъжете? Нима беше възможно мъжът, на когото тя принадлежеше законно, да остане безчувствен при нейната постоянна близост?

Ясно беше, че тя не иска да изживее до края испанския роман. Щеше да й бъде страшно неприятно да се влюби в съпруга, който бе купила…

Само тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да се разбунтува!

Но в замяна на това на нея щеше да й е особено приятно да чувствува, че съпругът й не е безразличен. Тя се радваше предварително, като си представяше как ще го смъмри… как ще го смрази с думи… как ще подсили апетита му с подигравки… как ще разпали желанието му със смях… а ето че цялото това удоволствие, което тя очакваше, й избягваше… Тогава защо се бе омъжила…

— Дидие, говорете ми за старата си приятелка — помоли младата жена съпруга си, когато се видяха отново. — Защо не споменавате никога нищо за родителите си или за тези, които обичате?

— Не мислех, че това може да ви интересува — отговори той кратко.

Надменният му поглед се взираше в тълпата и при упоритото мълчание, което той пазеше, Клод не се осмели да повтори въпроса си, но направи предложение, което й се струваше, че ще бъде по-добре посрещнато.

— Знаете ли малкия параклис Логет? — запита тя. — Това е място, на което е прието да се ходи на поклонение. Бих искала да отида с вас… Ще запалим по една свещ за болната ви приятелка. Не мисля, че това ще ви бъде неприятно?

Адвокатът не отговори веднага, сякаш претегляше всички страни на предложението.

— Приемам да ви придружа в Логет — отговори той най-после. — Ще отидем, когато пожелаете.

— Още днес следобед. Можем да тръгнем веднага след обеда, а там ще пием чай.

— Както обичате.

Автомобилът пое по пътя през Гранд Корниш и превърна кратката разходка в прекрасна и доста дълга екскурзия.

Най-после колата спря сред потъналата в зеленина котловинка, в която бе разположен малкият параклис Логет.

— Знаете ли легендата? — попита Клод, преди да влезе в параклиса.

— Не, разкажете я…

Тя му обясни, че народните легенди приписваха чудновата сила на първото посещение, което човек прави в някоя непозната църква.

— Разбирате ли, Дидие… искат се три милости и небето изпълнява поне едната.

— Но това е цяла златна мина! — отговори той със смях. — Туристите, които посещават много църкви, могат да бъдат сигурни, че ще се изпълнят всичките им желания!

Докато Клод палеше свещ и се отдаваше на молитвите си, младият адвокат наблюдаваше с любопитство храма, който признателните вярващи украсяваха от векове по такъв живописен начин. Многобройните оброци го забавляваха чрез своята наивност и простота.

— Ето една демократична Богородица — забеляза той, когато Клод се присъедини към него. — Тя сякаш иска да закриля най-вече бедните и нещастните.

— Вярно — съгласи се тя с жар. — Човек тук има чувството, че се докосва до народната вяра в цялата й сила… Аз не смея нито да се пошегувам, нито да изкажа съмнение, и тези, които не вярват, трябва да мълчат пред чудната и красноречива простота на тези оброци.

— Много поетично и много любопитно — каза той, когато седнаха на терасата на единствената сладкарница в този край.

Клод се наведе към него.

— Помислихте ли за трите си желания, Дидие? — осведоми се тя закачливо, пламвайки леко поради недискретността на въпроса си.

— Струва ми се, че вие не сте ги забравили? — отвърна той, усмихвайки се.

— Вярно е! Мисля, че в тази малка черква бях по-близо до небето, отколкото в големите катедрали. Молих се с вяра.

— Ако легендата казва истината, тогава вие сте сигурна, че поне едно от желанията ви ще се сбъдне. Ще ми го кажете ли, ако това се случи…

— О! — възкликна тя, като се оживи. — Аз мога да ви съобщя и трите молби, които отправих, понеже те се отнасят и до двама ни.

— Невъзможно!

— Но да…

— Тогава слушам!

— Преди всичко помислих за дамата, понеже дойдохме заради нея… болната дама… вашата приятелка…

— Благодаря — каза той учтиво.

— После, пожелах настоящият ми живот да бъде животът ми и в бъдеще…

— Животът ви в бъдеще?

— Да… вие и аз… настоящето да не се променя!

Той подскочи леко от мястото си.

— А! — възкликна и се замисли.

„Нима това е сериозно?“ — питаше се той, без да може да го повярва.

С крайчеца на окото си Клод се опитваше да отгатне по лицето на събеседника си впечатлението, което му бе направило нейното учудващо изявление, но адвокатът не издаваше мислите си.

След известно време той я погледна.

— Значи вие сте щастлива така, Клод? — запита той тихо.

— Но да! Много щастлива! Нима вие не разбирате?

— Ваканциите имат винаги привлекателна сила, понеже човек знае, че те не траят вечно.

— Но ние не сме във ваканция.

— И все пак донякъде е така…

Тънкостта в отговорите на Дидие не убегна на момичето.

— Нищо не ни пречи да продължаваме винаги този живот, ако той ни харесва — забеляза тя. — Винаги, винаги…

— Грешите! Случаят може да реши другояче…

— О! — прекъсна го тя. — Случаят в брака. Струва ми се, че той е нещо положително!

— Който почива само върху документ за гражданско състояние.

— Мисля, че това е достатъчно!

— Какво е един къс хартия пред тайнствената съдба, която бъдещето готви на всекиго?

— Какво искате да кажете?

— Че ако утре то постави на пътя ви любовта и нейните мощни притегателни сили, не мисля, че брачният ни договор ще ви задържи при мен.

— Защо не? Освен договора, има моето обещание и дълг!

— Слаби прегради! Повикът на любовта е най-непобедимият подбудител, за да се прекрачат всичките пречки… той е също и най-мощното от всички извинения, както и от всички прошки.

Челото на Клод просия от лукава светлина.

— Значи вие допускате възможността, че аз ще ви напусна някой ден? — запита тя весело.

— Често съм си мислил, че това ще се случи… Ще дойде миг, в който вие ще изпитате нуждата да уредите наистина живота си.

— Във ваша вреда?

— Кой знае? Една пословица казва, че всяко нещастие служи за нещо.

— Вие сте философ, поздравявам ви — подигра се тя.

— Няма за какво — отвърна той. — Животът ни учи, че всяко нещо си има добрата страна!

— Все пак понастоящем вие имате право да се считате за дълго спокоен и запазен от известни материални грижи… които са твърде неприятни, когато човек няма състояние.

Дидие едва се въздържа да не се изсмее в лицето й. Наистина този паричен въпрос имаше способността да го развеселява. И Клод, която го наблюдаваше, остана почти смутена.

„Ще трябва да разуча брачния ни договор — помисли си тя. — Изглежда, че адвокатът му е бил много ловък и му е запазил сериозни преимущества в случай на развод…“

Понеже тя размисляше и мълчеше, той подхвана пръв:

— Никога ли не сте си помисляли, Клод, че аз мога да бъда този, който би си възвърнал пръв свободата? — каза той съвсем тихо.

— Вие?

Истинска изненада се изписа в големите позлатени очи.

— Каква лудост би могла да ви подтикне към тази вредна за интересите ви постъпка?

— Знае ли човек! — каза той с най-голямо спокойствие. — Мъжете имат по някой път непобедимата нужда да избягат към други небосклони, да съзерцават нови хоризонти… Нима аз ще устоя там, където други, много по-силни мъже, са напускали всичко?

Тя отправи към него пламенния си поглед, в който проблесна внезапно появил се гняв.

— Това ли е всичко, което намерихте, за да ме успокоите?

— Защо да ви лъжа?… Знаем ли ние и двамата какво ще направим утре?

За миг младата милионерка остана озадачена. Този дяволски младеж имаше навика така да извърта работите и да се поставя на равна нога с нея, че тя се питаше дали няма да е по-добре да се изсмее на шегата му, отколкото да се разсърди.

Не можеше ли и тя да му даде един малък урок?… Да му припомни например да зачита условията, които, изглежда, се опитваше да потъпква?

— Аз знам какво ми готви бъдещето! — заяви тя гордо. — Аз съм почтена и е много вероятно да остана вярна на ангажимента, който поех към вас, дотогава, докато вие сам не го забравите…

— Това е много добра програма — каза той сериозно. — Все пак не мога да си обясня защо вие разбивате живота си заради мен, който съм само ваш привиден съпруг.

— Не заради вас — поправи го тя, щастлива, че можеше да хвърли тази стрела. — От уважение към дадената дума.

— Ето едни наистина много хубави чувства!

Той се подиграваше отново, което от известно време нервираше неизказано младата жена.

За да си отмъсти, тя щеше да му подхвърли някакво неочаквано възражение, когато той й зададе един така непредвиден въпрос, че тя забрави всичките си войнствени мисли.

— Никога ли не сте обичали, Клод?

Тази дързост беше така страшна, че тя пламна цяла и се питаше дали трябва да отговори. Трябваше ли да признае истината?

„С такъв заядливец като Дидие човек не знае никога какво трябва да каже“ — помисли си тя.

Но, от друга страна, на нея й беше трудно да измисли някаква лъжа… А освен това сигурно щеше да се издаде някога!

— Това заплашваше да ми се случи много пъти — призна най-после простичко. — Но понеже забелязвах навреме, че човекът, когото щях да обикна, беше недостоен за мен, аз се въздържах и карах сърцето ми да замлъква!

— О — каза той уверено, — това не се нарича да обичаш. Когато дойде любовта… говоря за истинската любов, тази, която се налага и която не се овладява!… Убеден съм, Клод, че вие няма да се въздържите! Нашият брачен договор не ще натежи ни най-малко везните на вашето колебание и вие ще намерите хиляди причини, за да развържете слабите връзки, които ви прикрепят към мен.

— Значи вие? — настоя тя наново, сякаш това, което той можеше да направи един ден, я интересуваше повече от това, което би направила тя самата. — Какво ще предприемете, ако срещнете красива жена, която ще ви завладее?

— По всяка вероятност ще отида при нея — призна той откровено. — Нужен е твърде много стоицизъм, за да се постъпи другояче.

— А вие не сте герой! — подхвърли тя малко нервно.

— Човек не бива да бъде герой за щяло и нещяло.

— Навярно вие считате, че не ми дължите нищо?… Никакво задължение не ви свързва с мен!

Съзнателно или не, гласът й ставаше нападателен.

Дидие я погледна замислено. Много любопитни за наблюдение бяха разбиранията на тази девойка, която бе проговорила първа за развод… още тогава, когато женитбата им не беше свършен факт.

Естествено, че тя държеше да вземе инициативата в деня, в който разводът щеше да стане необходим. „Гордост и суета“ — помисли си той.

И по напрегнатото й лице, което се опитваше да разгадае, той не прочете друго нещо.

— Всичко, което ние казваме сега, почива върху предположения — подхвана той. — Ние не знаем какво ни готви бъдещето… Много странно е, че то кръстоса пътищата ни… Ние не можем да отгатнем с каква цел, нито да се опитваме да заповядваме на съдбата.

— Вие отдавате голяма роля на случайността!

— Да, защото ние зависим изцяло от нея. Ако вие не сте изненадана, че ме виждате до себе си, това е, защото разчитате твърде много на всемогъществото на волята си и не отдавате достатъчно значение на непознатите сили, които управляват съдбата ни. Аз ви уверявам, че съм безкрайно учуден, че носите моето име! Всеки ден ми се струва, че ще се събудя и ще видя, че това приключение е било само сън.

Младата жена започна да се смее.

Временното й лошо настроение изчезна при твърдението на събеседника й, който сравняваше женитбата им със сън.

„Един хубав сън за него, едно прекрасно приключение, което, той не е разчитал да изживее… ето какво е неговото чувство“ — си мислеше тя съвсем искрено.

Без да подозира своето заслепение, тя прие това заключение като комплимент, който Дидие й отправяше.