Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (8)

Глава 8

Не исках да отида да вечерям в луксозния ресторант на покрива на „Хаслер“. Беше късно, бях уморена и в лошо настроение и се бавих много дълго под душа, защото се питах как въобще ще стигна до спалнята. Нона, обаче, беше оживена като щурче и готова за всичко. И искаше да вечеря, независимо колко уморени бяхме ние и без значение дали нямаше да паднем заспали под масата.

Въздъхнах, измих косата си и я потупах с длани, преди да я изсуша. Семплата черна рокля, която си бях купила набързо, само за половин час, в „Банана рипъблик“, беше измачкана, защото си бях приготвила багажа много набързо, но беше прекалено късно, за да направя каквото и да било по този въпрос. Навлякох я през главата си, напудрих носа си, сложих малко спирала на миглите си, а на устните си — от същото червило, което ползвах от години.

— Хайде, Джема, побързай! — В гласа на Нона се долавяше нотка на възбуда.

Сложих си очилата, хвърлих последен недоволен поглед в огромното огледало и се присъединих неохотно към тях.

От изискания ресторант на покрива се откриваше гледка към цял Рим, който блестеше като множество фойерверки. Алабастровите урни бяха пълни с цветя, барманът в бяло сако приготвяше коктейли и мартинита в сребърни чаши, а пламъците на свещите се отразяваха в колосаните бели покривки и кристалните чаши. Елегантен maitre d’ ни изгледа иззад полирания дървен барплот. Всъщност той не го направи, но аз почти можех да почувствам как повдига вежди, докато оглежда Ливи. Както обикновено, тя беше толкова не на място, колкото и тропическа риба всред езеро, пълно с лебеди. Нона поздрави:

— Buona sera.

После му каза кои сме, а също и че имаме резервация. Този път той наистина повдигна вежди и като младия Адонис на рецепцията й се усмихна лъчезарно.

— Разбира се. Вие сте дамата, която е наследила собственост в Бела Пиачере. Поздравления, signora. Надявам се да се радвате на престоя си в Рим и на храната в нашия чудесен ресторант. — После взе три папки с менюто и каза: — Оттук, signore, моля — и ни заведе до една хубава маса до прозорците.

Настанихме се удобно в тапицираните с коприна на райета столове и без да губи и секунда време, Нона поръча „Белини“ за двете ни и пепси за Ливи. После отвори своята папка с менюто и започна да го изучава с доволна усмивчица.

— E allora — каза тя щастливо. — Първо малко antipasto, не мислите ли? Но не, не, може би не. Може би малко супа, после нещо леко, много деликатно и леко, тъй като пътувахме дълго.

Аз я гледах втренчено в почуда. Тя изглеждаше така, сякаш беше родена с тези маниери. Досега май не съм познавала майка си, която била истинска богаташка, но маскирана като обикновена жена. Ливи седеше отпусната уморено на стола си и все още се опитваше безуспешно да се свърже по клетъчния си телефон с Ню Йорк. Нона протегна ръка и го взе рязко от нея, каза й за пореден път, че не е възможно връзката да стане, каза й още да си спомни къде се намира и да се държи като дама, защото е родена да бъде такава.

Ливи се загледа намусено през прозореца, а аз отпих щедра глътка от чашата си с „Белини“. „Какво правя тук?“, запитах се за пореден път. „Всичко, което искам, е да си легна в леглото или, по-добре, да си отида у дома. Това е лудост.“ Отпих втора глътка от шампанското, смесено с прасковен сок, и оставих течността да щипне езика ми. Трябваше да призная, че беше превъзходно. Всъщност мислех, че дори мога да свикна с това. Умората замъгляваше очите ми, но изправих гръб, защото забелязах влизането в ресторанта на италианската филмова звезда. И само какво царствено влизане беше!

Той беше прехвърлил четирийсетте, или така предполагах, черната му коса беше пригладена назад и откриваше посребрените слепоочия, беше висок и мъжествен, елегантен, с черна вратовръзка и много привлекателен. Държеше за ръката малко момиченце, може би на единайсет години, което беше облечено в дълга рокля от кадифе и имаше дълга руса коса, привързана с кадифена панделка. Тя беше принцеса. А той беше нещо различно.

Бях сигурна, че челюстта ми е увиснала, докато ги гледах как отиват до една близка маса. Бяха толкова далеч от реалността на моя собствен живот, че все едно гледах италиански филм, а този момент определено беше като от филм на Фелини. Той беше Ришар Гере, а всеки момент щеше да влезе Марчело Мастрояни под ръка със София Лорен или може би Катрин Деньов.

— Господи, колко нескопосано е облечено това дете! — Ливи сви презрително устни. — Откъде ли е изкопала тази рокля?! И панделка от кадифе!

— Това дете е много добре възпитано — каза Нона.

— О, а аз не съм, предполагам? — Ливи изгледа гневно баба си.

— Разбира се, че си, но нейната майка има по-добър вкус.

Пресуших чашата си с „Белини“ и направих знак на келнера да ми донесе втора. Чувствах, че имам нужда от още. Чудех се дали този коктейл няма да стане нещо установено в живота ми. „Може би в Италия, но не и в истинския ти живот в Белвю“, нашепна тихо гласче в главата ми, когато отпих поредната глътка от студеното щипещо питие. „Точно така“, помислих си с неясно чувство, което много приличаше на съжаление.

Свалих очилата си и погледнах към филмовата звезда и дъщеря му. Виждах образите им доста размазано, но какво от това? Той разглеждаше менюто и кимаше сериозно, когато тя направеше своя избор — отнасяше се с нея като с пораснал, възрастен човек. А момиченцето седеше с изправен гръб, без да поставя лакти на масата. Имаше вид на внимателно, учтиво и наистина много добре възпитано дете. Питах се къде ли е отгледано такова дете, защото в Ню Йорк със сигурност не беше.

— Къде, предполагаш, е съпругата му? — запита Нона. — Моето предположение е, че е в болницата, за да роди второто му дете, и затова той е сам тук с дъщеря си.

Замислих се над този образ на идеалното, мечтано семейство и забравих за миг „Белвю“ и изпълнените с високо напрежение сцени на живот и смърт, които бяха истинският ми живот.

— А той — добави Нона с въздишка на възхищение — е истински италиански джентълмен. Такива, каквито не се срещат никъде другаде по света. А тя е такава малка дама! Само погледни, Ливи, красивата й дълга коса.

Ливи отново сви презрително устни.

— Това не е дете, а кукла Барби — каза тя.

Хванах ръката на дъщеря си с нейните лакирани нокти и я целунах, за да й покажа любовта и подкрепата си. Ливи имаше добри маниери, когато успееше да ги извади на бял свят, но никога не би носила кадифе и не би се държала като принцеса, каквото и да говореше Нона.

Вече бяхме изпили и вторите си чаши с „Белини“ и келнерът беше станал новият най-добър приятел на Нона. Той ни наля от бялото вино, което ни беше препоръчал.

— Обикновено „Pinot Grigio“ от Венеция, signora — каза й той. — Ще бъде perfetto с рибата, много е леко.

Опитах виното и си отхапах от превъзходния хляб, после си гребнах от доматената супа, подправена със свеж босилек. Всъщност за първи път опитвах истинска италианска кухня. Храната наистина беше като дар божи, но не можах да хапна и хапка повече. Единствено Нона успя да изяде рибата си. Часовата разлика и умората, от която чак костите ме боляха, вече вземаха надмощие над опитите ми да държа гърба си изправен. Направих знак на келнера за сметката. Когато я донесе, дори не си направих труда да я погледна, а просто я подписах. Хей, какво значение имаше? Наследството на Нона щеше да я плати, нали така?

Погледнах към масата на италианската филмова звезда. Той се беше изправил на крака и държеше за ръка уморената си дъщеря. Когато си тръгваха, погледнаха към нашата маса. За миг погледът му срещна моя. И изведнъж съвсем ясно осъзнах, че нямам червило и че семплата ми черна рокля, която със сигурност не струваше колкото кадифето на дъщеря му, е сериозно намачкана. И все пак, странно, в този кратък миг, той успя да ме накара да се почувствам така, сякаш съм единствената жена в помещението. После кимна, каза кратко и учтиво: „Buona sera“ и в следващия миг двамата бяха излезли.

Почувствах как гореща червенина се изкачва от шията към бузите ми, както винаги ставаше, когато бях тийнейджърка и бях Кралицата на танца и най-привлекателните момчета ме канеха да танцувам с тях. Скрих изчервяването си зад салфетката и чух Нона да казва:

— Просто се питам кой ли е той.

Тя задоволи любопитството си, като зададе този въпрос на главния келнер, който й отговори, че това е известен италиански художник.

— Разбира се — каза Нона триумфално, като че ли това й беше известно през цялото време. — Още един Микеланджело.

— Но не, signora, той се казва Бен Рафаел — каза главният келнер. — И е американец.

Засмях се, защото си помислих: „Толкова по въпроса за италианската филмова звезда“. Този Микеланджело вероятно беше от Лонг Айлънд.