Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (75)

Глава 76

Всички жители на селото бяха дали своя принос за сватбената гощавка, Нона сама беше приготвила соса за макароните, а имаше и сочни домати от градината на хотела. Бен беше осигурил неограничени количества шампанско и други видове вино, както и бира. Бар „Галилео“ беше отворен за безплатна почерпка. Сватбената торта беше приготвена от Фиамета. Отгоре беше украсена с фигурки на младоженци, както и куче, изработени от захар. Кучето изглеждаше точно като Фидо.

И угощението започна. Сигурно имаше поне десет блюда. Започнахме с bruschetta — този превъзходен тоскански хляб, изпечен в местната хлебарница. Хапките топяхме в най-хубавия зехтин на Роко и ги поръсвахме с пресен босилек, а същевременно хапвахме домати, маслини и аншоа.

Навсякъде бяха разпръснати огромни блюда, приготвени от местните жени — имаше домашна наденица и salame di cinghiale, мортадела и печени червени пиперки, шунка и сирене „Пармезан“, смокини, толкова узрели, че сокът течеше от тях, салата от млади марули и репички, брани същата сутрин. После involtini di gioli, завито в шунка и листа градински чай, сервирани с fagioli, после — равиолите на Нона, пълнени с ricotta и спанак и полети с доматен сос. Те получиха всеобщите овации и викове: „Brava, brava, signora Cesani“, както и весел, щастлив смях. После идваше редът на arrosto di maiale, парчета свинска мас, печени с розмарин, чийто аромат беше достатъчен устата ми да се напълни със слюнка, сервирани с каша от царевично брашно и гъби. На масите бяха донесени и огромни купи, пълни с пресни плодове, още тапи от шампанско хвръкнаха във въздуха, донесоха чинии с друг вид сирене и резенчета лимон, както и домашни сладки.

Няколко двойки вече танцуваха на импровизирания дансинг, децата се държаха за ръце и се въртяха щастливо в кръг като от време на време някое от тях залиташе, а после всички с весел смях падаха едно върху друго. Ливи и Мъфи играеха на гоненица с най-малките, с което всъщност даваха възможност на майките малко да си починат. Бебетата се разплакваха и биваха кърмени на място, гостите викаха, за да се чуват през масите, и си наливаха още и още вино, кучетата лаеха, кравите раздразнено мучаха, от високоговорителите бумтеше музика и над всичко се извисяваше щастлив смях.

Пати и Джеф, които както винаги се държаха за ръце, седяха изумени в пълно мълчание.

— Това тук е вашият неделен обяд, само че е по-голямо и още по-весело събитие — каза Пати.

Дон Винченцо пиеше ракия, очилата се бяха смъкнали доста надолу на носа му, а устните му се бяха разтеглили в доволна усмивка. Маги покани кмета на танц, с което почти причини скарване между него и съпругата му, която беше доста ревнива. А Нона не беше вече Нона, а София Мария, весела, щастлива и изключително женствена.

А Бен? Той ме взе в прегръдките си и ме завъртя на дансинга, пригласяйки в ухото ми на песента на Паоло Конте „Gli impermeabili“, което всъщност означава „дъждобрани“, едно направо неподходящо заглавие за такъв романтичен случай. Но в песента се пее за двама влюбени.

Ню Йорк и нашето бъдеще изглеждаха толкова далечни, но докато танцувахме, си спомних, че багажът ни вече е опакован и ще заминем на следващия ден.

— Целуни ме — прошепна Бен и устните ни се срещнаха в страстна целувка, която, надявах се, нямаше да има край.

Докато не чух аплодисментите и Ливи да вика:

— Мамо!

Разбира се, изчервих се, когато се отделихме един от друг. Но, за мое щастие, тогава дойде редът на сватбената торта и речите.

Някой беше намалил силата на микрофоните, от които тихо звучеше „Мокамбо“. Нона и Роко просто стояха на дансинга, докато всички ръкопляскаха и викаха.

Първи говори Роко, но Нона му помагаше.

— Сега имам София Мария до себе си. Имам своето ново семейство. Имам своите приятели. Имам и кучето си. И двамата сме много щастливи.

Нона почука по микрофона, с което го изпробва. Приглади полата си и се увери, че булото все още пада под правилния ъгъл. После се огледа като кралица, която брои поданиците си.

— Amici — каза тя, — mia famiglia di Bella Piacere… Скъпи приятели, вие и моето родно село винаги сте били в сърцето ми. Въпреки че заминах толкова отдавна, никога не съм ви забравяла. Бела Пиачере, както и вие, хората, бяхте сред най-скъпите ми спомени, въпреки че животът ми беше добър и щастлив в онази прекрасна страна, Америка. Но сега съм по-възрастна. И изпитвах нужда да се върна отново у дома. Графът и дон Винченцо ми дадоха тази възможност, макар онзи негодник Донати почти да успя да ме измами и да ми измъкне наследството. — Виковете се смесиха с аплодисменти и тя се усмихна. — А дъщеря ми, лекарката, попадна в затвора заради него. Почти стана престъпница — добави тя и всички погледнаха към мен, след което последва още смях. — Сега, когато съм много щастлива с новия си съпруг — Нона се усмихна на Роко, — искам да благодаря на моето семейство, Ливи и Джема, за… това, че просто бяха моето семейство. Също така съм благодарна на Джема, че ще увеличи броя на хората в семейството, след като се омъжи за Бен, както обеща. Така тя ще ми даде и втора внучка — Мъфи. И, кой знае — добави тя, като повдигна красиво оформената си с молив вежда, — може да имам и други внуци. Единствената ми тъга е, че те трябва да се върнат в Америка утре. — Тук тя направи пауза и ме изгледа втренчено и строго. — Bambini — каза тя, а аз си помислих: „Охо, задават се проблеми…“. — Bambini — продължи тя, — вила Пиачере законно ми принадлежи, но аз я давам на Джема и на Бен.

Изненадана, погледнах Бен.

— Така че, сега те нямат извинение да не останат тук — каза твърдо Нона. — Джема, ти можеш да станеш местния лекар. Имаме нужда от такъв. Бен може да превърне вилата в хотел и да стане негов управител, както беше вече планирал, а освен това ще може да продължи да рисува и да се превърне в новия Микеланджело. А вие, Ливи и Мъфи, ще посещавате училището във Флоренция. — Тълпата заръкопляска и заподсвирква. — Така ще имам всички ви около себе си, а вие ще се грижите за вилата. — Тя се усмихна лъчезарно. — Мисля, че сделката е честна и добра.

Погледът ми срещна този на Бен. Можехме ли да го направим? Замислих се за съботната вечер в „Белвю“ — за бъркотията и врявата, за грозотата, за трагедията. А дъщеря ми щеше да расте всред опасността.

Бен си спомняше как със зъби и нокти си е проправил пътя към успеха и мислеше за цената, която плащаше, за да се задържи на върха — детето му растеше като разглезено богаташко момиче, което също беше своего рода опасност.

Дали можехме да напуснем суетнята и изискаността на градския живот и да се радваме на друг по-простичък. Да водим живот, в който смяната на сезоните се отбелязва с различната реколта и храна, освен с промяната във времето; в който прибирането на реколтата от грозде отбелязва годината, а зехтинът е по-ценен от бижутата. Живот, в който представата за страхотно прекарване е да отидеш с колата си до Флоренция, за да пиеш капучино в „Джили“, да направиш дребни покупки като специален вид сирене или чифт красиви обувки, да намериш някоя стара картина и да смяташ, че си направил добра сделка. Живот, в който понякога в жилището ти няма да има вода или електричество, през зимата от покритите със сняг планини ще духа студен вятър, а лятото ще бъде сухо и горещо, живот, в който за Коледа и Великден на трапезата ти ще присъства специален пай. Живот, в който най-новият филм ще се прожектира в местното кино след години, в който книгите и музиката ще бъдат развлечения, както и чаша вино на терасата за вечеря и в който гледката от прозореца и мъжът, с когото си, ще бъдат единствената магия, от която имаш нужда. Бен разтвори прегръдки и аз се отпуснах в тях.

О, да, можехме.