Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (74)

Глава 75

Нона реши, че иска старомодна италианска сватба, която да се състои на селския площад в Бела Пиачере. Защото така всеки щял да може да дойде, както каза тя.

Тя отиде за едно последно „голямо пазаруване“ до Флоренция, където, за нейно удоволствие, наистина направи доста покупки.

— „Долче и Габана“ — съобщи тя гордо, когато ми показа роклята и обувките към нея.

Ако ми беше останала някаква способност да се шокирам, щях да припадна. Кой би си помислил, че моята майка въобще знае за „Долче и Габана“, камо ли да носи тяхна рокля на сватбата си?

После от Ню Йорк пристигнаха приятелите ми Пати и Джеф, които се радваха, че ще бъдат част от всичко това, бяха щастливи за Нона и умираха от нетърпение да се запознаят с Бен.

— Хей, изглеждаш наистина добре! — беше поздравът на Пати към мен. После видя Бен и добави с възхищение: — И сега разбирам каква е причината за това.

Всички се бяхме преместили във вилата, а сега настанихме и Пати, и Джеф в крайната стая на една от малките кулички. Тя имаше прозорци и на трите си стени и гледаше към занемарената градина в предния двор, към покрива вляво и към Тосканските хълмове вдясно. Джеф каза, че е жалко, дето вече не се планира хотел тук, защото щял да бъде просто идеален и че тях двамата ще трябва буквално да ги изхвърлим. Аз им отговорих, че ще ни се наложи да продадем вилата.

— Продайте я на Бен, така той ще може пак да си я върне — каза Пати.

Но Бен вече беше платил един път за нея и за него това едва ли щеше да е добра сделка.

След сватбата, Нона и Роко щяха да заминат с камиона на Роко за Форте дей Марми, малък — но много красив курорт — на меден месец, който обаче щеше да продължи само два дни. Фидо щеше да остане при Маги, а Гуидо Верди, кметът, който щеше да бъде и кум на Роко, щеше лично да се грижи за кравата му. Но дотогава аз и Ливи щяхме, естествено, да сме се върнали в джунглата, наречена Манхатън. Багажът ни беше вече опакован. Щяхме да напуснем рая ден след сватбата.

Ливи никак не искаше да заминаваме. Когато не беше заета с организацията на Нонината сватба — Нона специално я беше натоварила с въпроса за цветята — или с тоалетите, нейния и на Мъфи, за същото събитие, тя се мотаеше наоколо с тъжно изражение на лицето. Бях също така забелязала тъга и в очите на Бен.

А аз? Ако можех да си го позволя, щях да се отпусна и да изплача порой сълзи при мисълта, че трябва да напусна Бела Пиачере и моята красива вила. Непрекъснато си напомнях, че за момента тя е на Нона и че нямам право да развалям щастието й. Питах се още как, без Нона, макар че имах Бен, щях да се справя със стария си живот в Ню Йорк и с работата в спешното отделение. Какво щях да правя в неделя, когато нямаше да мога да й отида на гости?

 

 

Най-после дойде и денят на сватбата: ясен, със синьо небе и горещ, без следа дори от онези страшни пурпурни облаци. Е, естествено, как би могло да вали на сватбата на Нона? Господ не може да е толкова лош.

Цялото село беше взело участие в планирането. Всички улички, които водеха към площадчето, бяха блокирани с огромни клони и саксии цветя. Целият площад приличаше на огромна градина. По боровете бяха окачени весели гирлянди, а по улиците се развяваха знамена с емблемата на Бела Пиачере. Стари микрофони, толкова огромни, че приличаха на мегафони, бяха закрепени по покривите на къщите и разположени в четирите ъгъла на площада. На него бяха наредени дълги маси, покрити с покривки на червени карета. Във вазите имаше букети диви цветя, набрани по хълмовете от Ливи и Мъфи. Покрай тях бяха наредени дървени столове, а над главите ни се люлееха фенери от червена хартия. Деца, облечени в най-хубавите си неделни премени, се гонеха наоколо и се криеха под масите. В единия ъгъл черно куче повдигна крак, после се повлече след тълпа други кучета.

Старици, облечени в черно и с черни шалове на главите, които напомняха за майките на Нона и Роко, изкачиха стъпалата към църквата, прекръстиха се и седнаха на първите пейки, защото не искаха да пропуснат нищо от церемонията. Старите училищни другари на младоженците също бяха тук, облечени в пъстри копринени рокли и хубави костюми, на чиито ревери бяха заболи по един розов карамфил. Тук бяха и техните красиви синове и дъщери, както и внуците им. Тук бяха и младите женени двойки на селото, които бяха дошли с бебетата си. Тук бяха и работниците, които се грижеха за маслиновите гори на Роко, както и всички местни фермери и собственици на лозя, както и местната „аристокрация“. Повечето от тези хора бяха познавали Роко през целия му живот.

Бяха издигнали дървена платформа, която щеше да играе ролята на дансинг, а музикантите вече настройваха инструментите си. Специалната бяла крава на Роко беше завързана под дърветата, а пред нея имаше куп прясно сено, за да бъде доволна и тя.

Малката църква беше пълна с всякакви цветя и техният аромат се смесваше с мириса на тамян. Местната библиотекарка, облечена в рокля от розова коприна, изпълняваше на органа мелодии от Бах и Вивалди, докато един нещастен момък, който се потеше обилно, удряше камбаната. Църковният хор се състоеше от деца с огромни и топли тъмни очи, които през повечето време се бутаха с лакти и се хилеха, но заставаха мирно под строгия поглед на дон Винченцо.

Дон Винченцо си беше купил ново расо и обувките му блестяха, Роко беше много елегантен в черния костюм, бяла риза и синя копринена вратовръзка, подарени му от Нона. Вечно стърчащата му коса беше намазана с гел и опитомена, и дори всеки косъм от мустаците му си беше на мястото. Той чакаше до олтара до кмета Гуидо. Фидо, много послушен, се беше свил в краката на господаря си, разтревожен от розовата панделка, завързана на врата му.

Заех мястото си в първите редици, нервна почти толкова, колкото и булката. Бях облякла бялата рокля, която бях купила импулсивно във Флоренция, без дори да я пробвам. В нея наистина можех да бъда и булката. Пак нея бях носила и на партито по случай Четвърти юли, давано във вилата на Бен. Тогава изглеждах толкова тромава и не на място с нея, но сега, с новия си слънчев загар и диамантените обеци на Маги, както и със сияйността на споделената любов, изглеждах наистина приемливо. Маги, както винаги, представляваше интересна и забележителна гледка в роклята, която щеше да стои добре на филмова звезда два пъти по-млада от нея, накичена с всичките си диаманти и огромната аквамаринена тиара на тавата. Тя седеше до мен и бършеше сълзите си с малка ленена носна кърпичка, макар церемонията да не беше започнала още.

— Не мога да се сдържам — извиси се гласът и заглуши органа. — Винаги плача на сватбите. С изключение на моите, разбира се.

Чух шумоленето на коприна и звукът на стъпки по каменния под и се обърнах да погледна. Бен държеше Нона за ръката и двамата бяха застинали за момент, уловени от лъч слънчева светлина, който влизаше през прозореца от цветно стъкло.

Шаферките, Ливи и Мъфи, бяха облечени в бледозелени рокли, които сами си бяха избрали, а Ливи беше боядисала косите им в нежен лимонен цвят. Бяха боси и всяка от тях държеше по един висок слънчоглед. Държаха ги пред себе си като свещи. Днес те наистина приличаха на две малки красиви и сладки херувимчета.

София Мария беше, естествено, звездата на събитието. Косата й беше прибрана назад, червилото й с цвят на бегония беше идеално, роклята й от светла коприна беше украсена с нежни цветчета и с дълбоко деколте, прикрито с шал. На главата си носеше малко и много красиво боне и беше просто… съвършена. Държеше обикновен букет от малки розови тоскански рози, бели хортензии и кремави лилии, а на лицето й грееше най-лъчезарната усмивка на света.

Гледах Бен, който водеше майка ми по пътеката. Той изглеждаше толкова добре в тъмносиния си костюм, че сърцето ми отново прескочи един удар и стомахът ми се сви. Прокарах длани през косата си и с това напълно съсипах грижливата и внимателна работа, която бяха свършили с нея Ливи и Мъфи, а гарденията, която беше втъкната зад ухото ми, падна и събори очилата ми.

Мислех за това, колко се е променила майка ми — от скромната вдовица от предградията до тази красива и щастлива жена. Дали аз също се бях променила? Да, разбира се. Може и да изглеждах същата, но вътрешно се бях променила. Сега виждах света през по-ясни и по-щастливи очи, незамрежени от съжаления и тъга. Като Нона, бях готова да приема щастието, когато дойде, и да съм готова за момента, когато ще свърши. Надявах се и за двете ни той да няма край обаче.

Хорът запя, клетвите бяха изречени, органът засвири сватбения марш, господин и госпожа Чезани излязоха от църквата под звъна на сватбените камбани, а усмивките им бяха толкова широки, че биха могли да съперничат на четвъртитата луна. Духаше горещ вятър, слънцето залязваше над кадифените хълмове, птичките бяха замлъкнали, а щурците свиреха шумно. От микрофоните звучеше „Време за сбогом“, изпълнявана от Андреа Бочели. Роко се обърна към булката и я целуна звучно по устата. После извика:

— Хайде да започваме партито!

Прегърнах Нона толкова здраво, че тя се оплака, че сърцето й ще изхвръкне или поне роклята й ще се скъса, но погледите ни се срещнаха с обич, която и двете добре познавахме.

— Много щастие, мамо — казах, задавена от радостни сълзи, а тя отговори:

— Имам всичко, от което се нуждая, дъще. Включително късмет и щастие.

После беше ред на Ливи да я целуне. Тя тъжно каза:

— Какво ще правим в неделя сега, когато теб те няма, бабо?

Но Нона просто кимна мъдро:

— Ще трябва да измислим нещо, момичето ми.

Поздравих Роко и го предупредих да се грижи добре за Нона. Той ми намигна и се усмихна широко, приглади мустака си и каза:

— Можеш да се обзаложиш.

Английският му можеше да се разбере, все пак. Фидо загрижено дърпаше розовата панделка на врата си, но ни позволи да го погалим, а Ливи дори го целуна по розовата муцунка, което го накара шумно да кихне. После изгърмяха корковите тапи на бутилките с шампанско, донесоха чиниите и партито започна.