Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (72)

Глава 73

Бен и аз бяхме в старите конюшни и наблюдавахме „завръщането“ на машинариите.

— Ciao, signore, ciao, dottoressa — викаха весело шофьорите, като че ли машините въобще не бяха изчезвали и бяха се появили отново като по магия. — Утре ще започнем работа — казваха те.

Бен кимна и отговори, че това е добре. Бяхме изненадани да видим Маги в розови обувки с високи токчета да идва по пътеката и да ни маха усилено. Беше едва обед, което за Маги, фактически беше пукването на зората.

— Имам го — каза тя и се усмихна с онази усмивка, която, знаех, криеше хиляди тайни. Извади един леко ръждясал ключ. — Ключът за офиса на Донати във Флоренция — каза ни с вид на много доволна от себе си.

Бен подсвирна тихо.

— Маги, ти си гений.

— Разбира се, че съм. Детективът ми го взел от хазяина на Донати.

— Хазяинът му е дал ключа? — Дори на мен това ми изглеждаше съмнително.

— Не точно. Да кажем, че детективът просто е „попаднал на него“.

— Как?

Тя отново се усмихна лукаво и каза:

— Не мога да издавам тайни, но не мога да изричам и лъжи. Ето адреса. — Подаде на Бен листче хартия. — Сега трябва само да отидете там и да претърсите офиса.

Местех нервно поглед от Бен към Маги и обратно.

— Това не се ли казва нахлуване в чужда собственост?

— Едва ли „нахлуване“, мила — успокои ме Маги. — „Влизане“ може би. Но всичко ще бъде наред.

— Така ли? — запитах Бен.

По лицето му се изписа усмивка, много подобна на нейната.

— Кой знае? — каза той. — Но аз съм готов да се включа в играта, ако и ти си готова.

 

 

Офисът на Донати се намираше на малка уличка близо до гарата. Беше потулен между помещение за химическо чистене и погребална къща. Високите сгради пречеха на слънчевите лъчи и аз потръпнах, защото изведнъж ми стана студено. Бен постави огромния ключ в ключалката.

— Ами ако той е вътре? — запитах, все още доста нервна.

Бен ми хвърли поглед като на Джеймс Бонд — едната вежда повдигната и загадъчна усмивка — после отвори вратата и пристъпи вътре.

Плъзнах се безшумно след него в пълния мрак.

— Исусе! — прошепнах шокирана. — Ние наистина нарушаваме закона, влизаме с взлом.

Той ме хвана здраво за ръката и затвори вратата. Една дълга минута стояхме и се взирахме в мрака. Очите ми като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите, напрягах болезнено слух. Бях готова да се закълна, че чувам нечие дишане. После осъзнах, че това е моето дишане.

— Не можем ли поне да светнем? — запитах шепнешком.

Но Бен вече ме беше изоставил. В ръката си държеше фенерче, чийто лъч се местеше рязко. Видях старо тежко дървено бюро с огромна лампа с абажур, кожено кресло и дебел слой прах. Беше очевидно, че тук отдавна не е влизал никой, и аз си помислих с огромно облекчение, че поне Донати няма да се нахвърли върху нас, като че ли излязъл от нищото.

Бен вече отваряше чекмеджетата и бързо се ровеше из книжата. Нищо. Тънкият лъч на фенерчето му попадна върху зелен железен сейф, поставен в ъгъла. Не беше голям, но достатъчен да приберете бижутата си, ако имате такива.

— Какво ще кажеш да претърсим и сейфа? — запита той.

Зъбите ми тракаха от страх. Никога през живота си не бях правила нещо незаконно. Освен ако любенето на задната седалка на кола не е незаконно.

— Не знаем как да го отворим.

Той отново се превъплъти в Джеймс Бонд и коленичи пред сейфа.

— Бен, не можем да направим това. Моля те, нека си вървим. — Престанах да дишам, когато той долепи ухо до сейфа, започна да набира различни комбинации и да се ослушва точно както правят във филмите. Бях изумена. — Къде си се научил да правиш това?

— Израснал съм в Бронкс, нали ти казах? Там можеш да научиш много по улиците.

— Но то, очевидно, не е достатъчно — казах, защото той нямаше късмет. Сейфът си оставаше заключен.

Той извади от джоба си малко джобно ножче, което имаше и отвертка, и започна да развива гайките от пантите.

— Всяко дете може да отвори това — каза той и наистина отвори широко вратата.

Коленичих до него и втренчихме поглед в огромния куп документи, завързани хлабаво с широка розова лента. Восъчният печат беше счупен.

Изведнъж воят на полицейските коли разцепи тишината. Спогледахме се с отворени усти. Воят на сирените престана и вратата се отвори с трясък. Бяхме хванати на местопрестъплението как крадем последното завещание на граф Пиачере.