Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (71)

Глава 72

Джема

Отново бяхме у дома. Бен вкара „Ленд роувъра“ в дългата алея, която водеше до вилата. Старата кола подскачаше по неравностите, аз се държах здраво за седалката и се опитвах да не удрям главата си в покрива.

— Трябва да си купиш нова кола или да изравниш алеята — оплаках се аз.

— Обичам тази кола.

— Обичаш я? — Хвърлих му поглед, пълен с недоверие.

— Мъжка работа. Мъжете обичат колите си и колкото са по-стари, толкова по-добре.

— Добре тогава, какво ще кажеш за нова алея?

— Ами ако вилата все пак е твоя? Тогава ти ще трябва да платиш за новата алея.

— Аз не мога да си го позволя — казах и той се засмя.

В облака прах точно пред нас видях белия „Пикап“ на Роко с Фидо на задната седалка. Докато заобикаляхме фонтана с Нептун, видях, че до Роко седи Нона. За секунда се замислих за това, колко близки изглеждат двамата и колко е хубаво за нея, че отново се събра със стария си приятел.

Маги ни махаше от върха на стълбите, а двете момичета дотичаха боси през моравата. Роко помогна на Нона да слезе от камиона — като истински джентълмен, какъвто беше — но аз слязох от колата още преди Бен да е успял да я заобиколи, за да ми отвори вратата. Мисля, че отдавна бях загубила навика да чакам някой да ми отвори вратата.

В следващите няколко минути ние всички се прегръщахме, целувахме и повтаряхме колко много сме си липсвали един на друг. Те запитаха за Рим и Донати. Бен прокара пръст по гърлото си и поклати глава. Лицата на всички помръкнаха.

— Няма за какво да се тревожите — каза Маги весело. — Мисля, че утре ще имаме по-добри новини.

Тя не допълни нищо към това твърдение и, да ви кажа истината, аз почти не исках и да зная. Предполагах, че ще ни накара да отидем до някое село, където няма да има дори еспресо и ще трябва да спим в някой хамбар с кравите. Всъщност това можеше да се окаже и забавно… да се търкаляме в мекото дъхаво сено с Бен.

Стига с тези плътски мисли, казах си. Но знаете ли какво, всеки път, като погледнех този мъж, и през главата ми минаваха плътски мисли. Питах се дали това е нормално.

Всички седнахме на терасата и се освежихме с леден чай и пресните курабийки на Фиамета, които, както призна Нона, бяха почти толкова вкусни, колкото нейните. Фонтанът приятно ромолеше, близо до бугенвилиите кръжаха птички и пееха весело и, за моя изненада, Фидо легна в краката на Нона и въздъхна дълбоко от задоволство.

— Мамо, мисля, че кучето се е влюбило в теб — пошегувах се.

Тя вдигна брадичка и ми хвърли дълъг поглед, в който като че ли имаше самодоволство.

— Разбира се, че е така — каза тя. — Фидо е решил, че трябва да се оженим.

— Ще се омъжиш за Фидо? — възкликна Ливи.

— Разбира се, че не, Оливия — каза Нона. — Фидо е дал одобрението си Роко и аз да се оженим.

— Уоу! — възкликнахме заедно Ливи и аз.

Наистина бяхме потресени.

— Сватба! — Викът на възхитената Маги разцепи въздуха само секунда след това. — Прекрасно! Поздравления! Сега ще имам и София Мария за съсед. О, нямам търпение. Скоро ли ще бъде сватбата?

Роко ни се усмихна и ни показа всичките си зъби.

— Може би следващия месец — каза той, като гледаше скромно надолу.

Ливи прегърна баба си.

— Толкова се радвам за теб и Роко! — Погледна с надежда и мен. — Това означава ли, че ще останем по-дълго?

— Поздравления — казах аз, все още неопомнила се от шока. — Но помни, ние си отиваме у дома, в Ню Йорк, след седмица. Нона, ами къщата ти и животът ти там?

Нона не ми обърна никакво внимание. Каза на Ливи:

— Разбира се, ти ще останеш за сватбата. Майка ти ще се обади в болницата и ще им каже, че се налага да си вземе още отпуска. Ще подчертае, че въпросът е спешен — добави тя и се засмя щастливо.

Като чух този смях, в който щастието звънеше, аз се замислих за това, колко рядко го бях чувала у дома. За това колко ограничен беше животът й там, колко самотна беше през по-голямата част от времето и как чакаше да дойде неделята, за да се съберем за обяд. Замислих се колко уморен вид имаше тя у дома и колко тъжна беше.

— Ще им се обадя. — Станах, прегърнах я и я целунах с обич.

Фидо изръмжа предупредително, но аз му казах, че е по-добре да свиква с това. Защото все пак аз я познавах преди него.

Роко взе ръцете ми в грубите си длани и аз го погледнах в милото и одухотворено от чувството за хумор лице.

— Аз ще се грижа за нея, докторке — каза тихо той.

И аз знаех, че ще го направи.

 

 

Онази вечер ние празнувахме годежа на Нона и Роко в сладкарницата срещу красивата църква „Сан Биаджо“ в Монтепулчиано. Роко й подари красив златен пръстен с малък рубин в центъра.

— Беше на прабаба ми — каза ни той. — Мислех, че няма да намеря жена, която го заслужава, но ето че намерих. София Мария заслужава повече, отколкото някога ще мога да й дам.

Нона се изчерви и аз реших, че изчервяването определено е семейна черта. Възхитихме се на красивия пръстен, а Нона каза, че никога няма да свали халката на Джак Джерико и просто ще носи двата пръстена заедно. Отпразнувахме и този тост с прекрасно вино — „Вино Нобиле“ — богато и тъмночервено, с дъх на стоплени от слънцето гроздови зърна, ванилия и дъб. А храната ни се състоеше от равиоли и печено агнешко, подправено с клончета розмарин.

Бен се опита да хване ръката ми под масата, като се преструваше, че не забелязва многозначителните усмивки на момичетата. След две чаши му позволих. Истината беше, че ми се искаше много повече от това, но присъствието на майка ми и дъщеря ми ме караше да спазвам благоприличието.

След това бавно, на зигзаг, се спуснахме надолу по хълма към малкия град. Нона вървеше отпред, хванала Роко за ръката. Мислех за това, колко различен би могъл да бъде животът й, колко много ще ми липсва тя и колко много Ливи ще липсва на нея. И изведнъж я видях да се препъва. Роко я сграбчи и почти я занесе на ръце до един стол на терасата.

— Мамо, какво има? — Пръстите ми вече измерваха пулса й. Сърцето й биеше бързо, а лицето й беше посивяло.

— Нищо, просто съм уморена. — Сложи длан на сърцето си, като че ли болката беше съсредоточена там, и моето собствено сърце прескочи един удар в отговор. — Добре съм, Джема — прошепна тя. — Просто имам нужда да почина малко. А и забравих да си взема хапчето.

— Хапчето!

— Докторке! — Почувствах дланта на Роко върху голата си ръка. Паниката му беше силна, както и моята. — Тя е болна — каза тихо той. — Лекарят й казал, че болестта на сърцето й е неизлечима.

„Мили боже!“, помислих си. „Майка ми е с болно сърце, а аз не знам нищо за това. Каква лекарка съм?“ А после отхвърлих паниката и станах онази бърза медицинска машина, за която съм ви разказвала.

Само след минути лекарите от тукашното спешно отделение сложиха Нона на носилката и я качиха в линейката. Аз се настаних до нея. Видях ужасеното лице на Ливи и й извиках да не се тревожи.

Болницата „Делла Гросе Роса“ беше цялата от бели плочки и безупречно чиста. Сестрите минаваха бързо и тихо покрай нас, съсредоточени в работата си, а огромен лекар с брада, който много приличаше на Павароти, вече ни чакаше с екипа си. След минути Нона лежеше на масата под ярката бяла светлина на лампите. Около нея се тълпяха дежурните, които следяха мониторите.

Останалите ни чакаха в просторната и празна чакалня, където беше много студено заради климатичната инсталация. Роко стоеше в ъгъла и нервно пристъпваше от крак на крак. Ливи се притискаше в Маги и плачеше, а Мъфи, изплашена, се криеше в прегръдките на Бен. Отидох да им кажа, че Нона се справя добре.

— Ще се оправи ли, мамо? — прошепна Ливи.

Целунах я нежно и казах:

— Надявам се, милата ми. Аз ще бъда там с нея.

— Тогава ще знам, че ще се оправи — каза тя с такова доверие в мен, че трепнах, защото си спомних друг подобен случай.

— Dio mio! — Роко крачеше из стаята, а Фидо не го следваше по петите този път. В болницата не пускаха кучета и Фидо трябваше да остане в камиона. Мислех, че Роко изглежда самотен без него — обикновен, груб и жилав италианец, който, след дългото си вдовство, беше успял да направи майка ми отново щастлива.

Сложих ръка на рамото му, за да го успокоя. Той ме погледна със същите очи, с които ме гледаше и Ливи.

— Тя ще се оправи — казах, изпълнена с оптимизъм.

След това излязох в белия коридор и Бен ме последва.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Просто не мога да приема, че това се случва с майка ми. В момента ми е трудно и да се концентрирам, а трябва да го направя.

Облегнах се уморено на него, почувствах опората на силната му ръка.

— Тук съм, с теб — каза той нежно.

 

 

След час стоях до леглото на майка си в отделението за сърдечноболни. Тя беше свързана с няколко апарата и се подхранваше от системи. Цветът на лицето й се беше върнал и, слава богу, вече не приличаше на призрак. Всъщност в очите й се забелязваше старият боен дух.

— Защо не ми каза? — Бях изпълнена с облекчение, но и с възмущение. — Аз съм ти дъщеря. И съм лекарка, за бога!

— Точно защото си ми дъщеря, не трябва да ти казвам всичко. — Тя понамести синята си болнична нощница.

— Но си казала на Роко.

— Ще се омъжа за Роко.

— Мамо, как въобще можеш да мислиш за брак, за оставане тук…?

— Не ставай смешна, Джема. Разбира се, че ще остана. Щастлива съм тук. Освен това няма за какво да се тревожиш, не е станало кой знае какво.

Точно тогава влезе лекарят, който много приличаше на Павароти.

— Чувствате се по-добре и това е прекрасно — каза той.

Нона го изгледа внимателно, реши, че го харесва, и отговори, че наистина се чувства по-добре. Не му благодари, естествено. Щяла да се оправи и сама, особено ако имала възможност да изпие чашка кафе. Той разпери ръце с дланите нагоре и се обърна към мен:

— Моята собствена майка е същата. — После добави, вече по-сериозно: — Госпожо Джерико, не можем да направим нищо повече. Животът трябва да се живее ден за ден. И, разбира се — добави с весела усмивка, — жена като вас ще живее още дълго.

— Ха! — каза Нона бодро. — Да, на болестта ще й трябват десетилетия, за да ме убие.

И аз си помислих, че вероятно е права.