Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (67)

Глава 68

Онази нощ Бен и аз спахме в неговото легло здраво прегърнати. Топлото му тяло ме успокояваше, нежността му ме обгръщаше и аз се чувствах защитена и глезена. И много ми харесваше това чувство. Но все още обичах Каш. Все още изпитвах силна мъка по него и знаех, че в някаква степен винаги ще бъде така. Въпреки че Каш беше мъртъв, той все още беше част от моя живот и аз нямаше да оставя споменът да си отиде. Чувствах присъствието му навсякъде около мен като мълчалива загриженост, като нежност във въздуха, който вдишвах, като скъпоценно усещане за любов и красота.

Когато се събудих, Бен го нямаше. Гърлото ми се сви от страх, че ме е напуснал, и се запитах: „Защо би ме напуснал? А нима не му казах току-що, че обичам друг?“. Слязох от голямото легло, което толкова невинно бяхме споделили и отидох до прозореца. Сутринта беше великолепна. Във въздуха се усещаше нова свежест след дъжда, по стените се виеха розови олеандри и онези малки тоскански рози, които те изпълваха с упоен аромат. Високото и ясно синьо небе и тишината създаваха усещането, че светът едва сега е създаден.

Застанах под студената струя на душа, която трябваше да ми помогне да се стегна, като непрекъснато си повтарях, че правя каквото трябва. Имах предвид, че след като се чувствах така, как бих могла да кажа на друг мъж, че го обичам? Не можех, въпреки че тялото ми, сетивата ми и всеки мой нерв крещяха истината. Бях влюбена в Бен.

„Това е просто секс“, казвах си, докато се обличах. Чувствах се така, защото не бях правила любов цели три дълги години, защото бях слаба и лесно се поддавах на изкушение. А ето че сега не можех и да спра. Исках да продължа да се любя с него.

Въздъхнах дълбоко. Бях луда. Как би могъл той да ме обича? И като се замислех, той не ми беше казал, че ме обича, откакто му бях разказала за Каш. Всъщност не беше казал нито една дума за Каш, просто ме беше прегърнал и ме беше оставил да поплача на рамото му, допрял буза до моята, мокра от сълзите. Беше ме галил по косата, беше ме съблякъл и сложил да си легна, беше ме завил нежно с чаршафите, които миришеха на лавандула. Беше легнал до мен, и все още разплакана аз бях заспала в прегръдките му.

„Това е краят“, казах си и забързах надолу по стълбите да го намеря. Щях да му кажа, че веднага си тръгвам и че няма повече да се боря с него за вилата. Лятото ми в Тоскана беше към края си. Скоро щях да се върна в Ню Йорк към моята стара и позната реалност. Обратно в спешното отделение, Ливи щеше да се върне в училище, а Нона — отново да приготвя неделните обеди. Сърцето ми се сви, като си помислих, че ще загубя цялата тази красота. Тя обаче не беше създадена за мен, нали?

Намерих Бен в двора на старите конюшни да се ядосва на липсата на напредък в трансформирането на конюшнята в стаи за гости. Погледът му срещна моя. Не се усмихваше. Просто каза „добро утро“ и аз му отговорих по същия начин, нервна като дете в първия училищен ден. Изведнъж почувствах, че не го познавам. Не знаех какво да кажа. Чух звъна на телефон. Той извади мобилен телефон от джоба си и каза:

— Да, здравей! — И после: — Така ли? — Записа нещо на гърба на стара рецепта и каза: — Окей, Маги. Само кажи на известния детектив, че е по-добре за него този път новините му да са верни. Ще се видим скоро.

Изключи телефона и ме погледна.

— Отивам в Рим. Обратно по пътя на разследването. Искаш ли да дойдеш?

— А ти все още ли искаш да дойда с теб? — Спрях да дишам и зачаках отговора му.

Той сви рамене и пусна телефона в джоба си.

— В твой интерес е все пак.

— Не това имах предвид.

Погледнахме се. Нещата между нас се бяха променили, в това нямаше съмнение. Той кимна.

— Знаеш, че искам.

 

 

Не говорихме много по пътя и дори не споменахме Каш. Нито думата „любов“. По някакво негласно споразумение, не говорихме и за изминалата нощ и за признанието ми, че още обичам Каш. Отметнах глава назад и затворих очи, преструвах се на заспала. Струваше ми се, че това е най-лесният начин да се избегне конфронтацията.

Беше разгарът на сезона и в „Хаслер“ нямаше стаи. Отседнахме в „Краун Плаца Минерва“, стаята ни имаше изглед към красив площад, в центъра на който се издигаше екзотична статуя на слон, поддържащ древен египетски обелиск, а от другата му страна се намираше красивата църква, построена в готически стил през тринайсети век и носеща името на Санта Мария Сопра Минерва. А точно зад ъгъла беше древният храм, построен от Маркус Агрипа, и първото нещо, което ме убеди, че наистина се намирам в Рим.

Малкият ни апартамент беше елегантно издържан в горскозелено и бургунди, съвременна обстановка и мебели като от древно палацо. Огледах се с мисълта, че може и да свикна с живота в такива апартаменти, ако скоро не започна да мисля отново за реалността и за спешното отделение, които се приближаваха със застрашителна скорост.

Гледах двете легла и се питах дали Бен беше помолил специално за тях. Очевидно щяхме да спим разделени тази вечер. Започнах да вадя багажа от малката си чанта, но Бен ми каза, че няма време за губене, и скоро бяхме в такси на път към Трастевере.

Трастевере е на другия бряг на Тибър, тази голяма зелена река, която разделя Рим. В тесните улички около нея някога живели занаятчии и бедни работници, но сега почти всички бяха заети от сладкарници и бистра, които пък бяха истински рай за уличните котки.

Таксито ни остави на входа на еднопосочна уличка, засипана с обелки от портокали, найлонови торбички и стари вестници. Порутените сгради се подпираха една на друга и спираха светлината, а покривите, покрити с керемиди, представляваха гора от антени. Закрачих, като вдигах гнусливо крака през боклуците.

— Не разбирам — прошепнах, защото ми се струваше, че така трябва в тази тъмна и неприятна уличка, — защо Донати би живял тук. Той е богат човек. Откраднал е всичките тези пари от теб и вероятно много повече от имението на графа.

С крайчеца на окото си видях край нас да преминава огромна сива сянка. Извиках, и изпаднала в паника се притиснах в Бен.

— Господи!

— Не ми казвай, че се страхуваш от плъхове? — Бен свали ръцете ми от врата си.

Потръпнах.

— Никога не съм можела да ги понасям, дори в лабораторията. Сигурно заради опашките им. Освен това са преносители на заразни болести, чума и… ами, такива неща.

— И кога е бил последният случай на чума за който знаеш?

— Ами, 1480 или някъде там, предполагам — признах. — Но аз все още мразя плъховете.

Стояхме пред тясна пететажна сграда. Мръсната й жълта външна мазилка се лющеше на дебели пластове и отдолу се показваха старите тухли. Разнебитена дървена врата с масивна желязна топка вместо дръжка водеше в малък и тесен коридор, от който нагоре започваха голи дървени стълби. Светлина въобще нямаше. Нямаше и прозорци и когато вратата се затвори след нас, се озовахме в пълен мрак.

Почувствах паниката да се надига в гърлото ми, но Бен ме хвана за ръката и неохотно ме поведе нагоре по скърцащите стъпала.

— Не може това да е мястото — прошепнах.

После Бен изчезна. Мракът сякаш затискаше клепачите ми, докосваше косата ми и пълзеше по гръбнака ми.

— Къде си? — прошепнах настоятелно и тогава лампите светнаха.

Беше отишъл да търси ключа за осветлението.

— Не ми харесва тук — казах. — Никак не ми харесва!

— О, хайде — обади се Бен.

Видях зъбите му да проблясват в полумрака и знаех, че се смее на мен.

Пред нас имаше кафява дървена врата с метална табелка с номер. Бен вече опитваше бравата.

— Не трябва ли първо да почукаме? — запитах нервно.

Но тя се отвори, просто така.

Предпазливо последвах Бен в малка таванска стаичка. Два издадени прозореца се надвесваха над улицата. В единия ъгъл имаше неоправено легло, имаше кухненски тезгях, покрит с плочки и мръсни чаши и чинии, и маса, отрупана с боклуци и поставена пред диван, тапициран с кадифе, изцапано от употреба. Дървеният под беше прашен и покрит с раздърпан и протрит червен килим. И нито следа от Донати.

— Да вървим — казах и вече бях готова да се върна в коридора, но Бен вдигна ръка, за да ме помоли за тишина.

Гледах изумена как върви на пръсти към гардероба. Дали наистина Донати се криеше там? Бен отвори вратата му. И погледът ни попадна върху бялото ленено сако, висящо на метална закачалка.

— Това беше най-добрата имитация на инспектор Клосо — изкикотих се аз.

— Знаеш ли какво, докторе, понякога си наистина много досадна. — Той вече претърсваше джобовете на сакото. — Дон Винченцо не ти ли каза, че Донати винаги носи бели ленени сака? Това сако със сигурност е негово.

След това той посвети вниманието си на книжата, разпръснати по масата.

— Виждаш ли, Донати е бил тук — каза той победоносно и ми показа листче хартия, на което пишеше, с главни букви: ДОН.

— И ти наричаш това доказателство? — хвърлих му го обратно.

— Разбира се, че е доказателство. Донати е бил тук. Отново сме закъснели.

— Какво искаш да кажеш с това „отново“? — Заслизах зад него по мръсните стъпала. — Досега въобще не сме били близо до Донати.

Тежката входна врата се затръшна след нас. Обърнах се и видях мъж да стои в края на улицата. Беше нисък и слаб, с тънки мустаци и с панамена шапка. И бял ленен костюм. За части от секундата очите ни се срещнаха. После той зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми.

Вече тичах и виках името му, но Бен ме изпревари. Беше завил зад ъгъла секунди преди аз да стигна до него. Видяхме малък площад, от който тесни улички се простираха във всички посоки. Подпрях се запъхтяна на стената и видях Бен да върви към мен.

— Донати ли беше? — запитах, останала без дъх.

— Готов съм да се обзаложа — каза той.

Претърпели поражение, завихме бързо зад няколко ъгъла и стигнахме до по-приятен квартал с малък бар, където изпихме по чашка ледена ракия и по чашка много горещо еспресо с доста лъжички захар. Ободрени от кафето, а не от ракията, намерихме такси и в мълчание прекосихме отново Тибър, за да стигнем до нашия нов рай — площад „Ди Минерва“.

Побързах да застана под душа, за да измия спомена за плъховете, мръсотията и късчетата хартия, на които може би е било изписано името на Донати. Когато излязох от банята, Бен не се виждаше никъде.

Отпуснах се гола на леглото и втренчих празен поглед в тавана. Бях развалила всичко. И освен това не се бяхме доближили до откритието на кого принадлежи вила Пиачере. Все още лежах така, в същата поза, когато чух вратата да се отваря. Бен се беше върнал. Погледна ме въпросително, а ръцете му бяха пълни с рози. Дузини рози, а може би дори стотина, във всички възможни цветове. Хвърли ги на леглото, а аз седнах, изненадана. Докоснах меките им листенца и вдъхнах сладкия им аромат.

— Но това е цяла градина — казах, изпълнена с възхищение и благодарност.

— А аз се възхищавам от теб. — Той коленичи до леглото. — Предположих, че това е единственият начин да стигна до теб. Обичам те, Джема.

Вътрешно се разтопих, защото не бях очаквала такава нежност, не след онова, което беше казано. Коленичих на леглото и сведох поглед. Чувствах се така, сякаш участвахме в сцена от пиеса на Бродуей, в която момчето обича момичето, което пък е влюбено в някого другиго…

— Откъде знаеш, че това е любов? — казах несигурна.

— Джема! Имам чувства към теб!

Въпреки клетвата ми аз се примъкнах към края на леглото, привлечена от Бен.

— Когато се любим — каза той и най-после зададе въпроса, който беше в погледа му — и ти казваш, че ме обичаш, наистина ли го мислиш?

Гледах го втренчено и като истинска предателка мислех за Каш и за това, как крещях, че го обичам, докато се любехме. Но сега…

— Не, може би не съм била искрена — признах.

Той взе ръцете ми в своите и двамата останахме така, загледани един в друг. Той въздъхна.

— Мисля, че не мога да направя нищо повече, за да те убедя. Мисля обаче, че не мога и да се откажа.

— Искаш да кажеш, че ще продължиш да опитваш? — Не можех да сдържа удивлението си, което пролича в тона ми. Или пък, тъй като бях лъжкиня и предателка, дали това не беше надежда?

Той ми се усмихна.

— Аз съм дете, израснало по улиците на Бронкс. Въобще не можеш да се мериш с мен.

Плъзнах се от леглото отгоре му и го притиснах към пода. Чух как главата му се удари в масичката за кафе и как той тихо изстена от болка. В следващия момент бях надвесена над него и пищях:

— О, боже мой, добре ли си?!

Тънка струйка се процеждаше под косата му и започнах да я попивам, като се радвах на красотата му, която не беше нещо типично за дете от Бронкс.

— Исусе Христе, Джема! — Той ме прегърна. — Ти си истинска заплаха дори когато си на колене! Какво, по дяволите, ще правя с теб?

Аз гризях загрижено долната си устна.

— Не знам — казах, наистина озадачена.

Чух как смехът се надига в гърдите му, после той ме вдигна от пода и ме сложи на леглото всред розите.

— Ще смачкаме цветята — прошепнах.

— Всичко е наред. — Той вече ме целуваше.

— Не мога, нали знаеш… да не те обичам — казах и мисля, че беше вярно.

— Помниш ли? — каза той и покри голото ми тяло с целувки. — Аз винаги печеля.