Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer in Tuscany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2014)
Разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Горещи нощи в Тоскана

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Техн. редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-170-220-1

История

  1. —Добавяне

Глава 66

Лежахме все още с преплетени тела дълго време след като правихме любов, и само се държахме в прегръдките си. Чувствах се така, сякаш духът ми беше на дълго пътешествие. Бен и аз бяхме отишли заедно до място, което само страстните любовници могат да достигнат. И знаех, че е за последен път.

Тялото ми се опитваше да запомни всяка подробност, всеки инч от неговото и дори дъхът му върху затворените ми клепачи, сладостта на допрените ни бедра.

Той беше полузаспал и аз вдигнах глава, за да го виждам по-добре. Някъде в далечината над хълмовете отекна гръм.

— Защо винаги има буря, когато се любим? — прошепна Бен с все още затворени очи. — Сигурно заради електричеството, което излиза от телата ни. — И той се засмя, все още щастлив.

Дъждовните капки започнаха да падат върху лицата ни и аз протегнах език, за да ги уловя, както правех като дете.

— По-добре да тръгваме — каза Бен, когато втори гръм долетя от далечината. — Горещината се усилва през целия ден и като че ли предстои поредната лятна буря.

Той ме издърпа, за да стана, и отново притисна тяло в моето. Впи поглед в моя. Прокарах тревожно ръце през косата си, защото знаех, че ясно вижда всеки мой недостатък — от белега ми от операцията за махане на апендикса, до прекалено малките ми гърди и доста изпъкналите ми задни части.

— Красива си — каза той. — Джема Джерико, красива си и го знаеш.

— Не, не го знам — казах, отблъснах го и протегнах ръка към блузата си. — Аз съм просто жена среден ръст и прекалено слаба, като се изключат задните ми части, обикновена лекарка.

Той каза:

— Знаеш ли какво? Ти си моята средностастическа жена — лекарка.

Облякохме се и засмени изтичахме хванати за ръце обратно до колата под първите дъждовни капки. Държахме се за ръце по целия път до вила Пиачере и аз си мислех, че всъщност няма нужда нищо да му казвам. Поне не още. Исках това да продължи още малко, наистина малко. Докато намерим Донати и върнем вилата на Нона.

— Какво ще правиш, ако получиш вилата? — запита Бен, сякаш прочел мислите ми.

— Ще я продам на теб — казах сериозно и той се засмя.

— Лекарката май ще се окаже бизнес дама — каза той. — Нека те предупредя обаче, по-добър съм от теб в това.

Фонтанът с бог Нептун в предния двор отново пръскаше вода.

— Виждам, че отново имаме вода във вилата — казах с лукава усмивка.

— Да. А сега да видим дали има и електричество.

Изтичахме нагоре по стъпалата и влязохме в голямото входно антре. Бен натисна бутона и огромният полилей заблестя, но после бавно угасна.

— Предполагам, че не можеш да имаш всичко — казах самодоволно, но треперех. — Тук е студено.

— Има отговор на това — каза той и само след минута двамата бяхме под душа и кожата ни беше порозовяла от горещата вода.

Целувахме се, като внимавахме да не се ударим в някой остър ръб. После, стоплени и загърнати в меки бели хавлии, изтичахме в кухнята да търсим храна.

На дървения тезгях ни чакаше току-що опечена ciabatta. Имаше и тънки резени шунка, сирене и пресни домати, нарязани и поръсени с чер пипер, зехтин и лимонов сок. Бен избра бутилка „Антинори Кианти Класика Ризерва“, вино, произведено от гроздето, узряло в лозята по хълмовете, покрай които бяхме минали в търсене на Донати. Наредихме всичко върху огромен поднос, на който сложихме и пакетче прясно краве масло, което имаше сладкия дъх на сметана — точно каквото трябва да бъде маслото. Добавихме и горчица, нож за хляб, чаши и тръгнахме към осмоъгълната стая.

Бен драсна клечка кибрит и я поднесе към купа дърва, предварително наредени в камината, изчака минутка, после добави два дънера. Пламъците лумнаха нагоре и разпръскаха топлина и комфорт около нас. После запали свещите в стария венециански свещник, поставен върху масичката за кафе. А после подреди храната.

Бурята отминаваше и през прозорците се процеждаха слабите и вече сиви слънчеви лъчи, които падаха право върху Лъки, който ни гледаше любопитно с едното си око, подобно на мънисто. Падаха също и върху черната като нощта котка, излегната на дивана, с меката като коприна козина и жълтите очи. Отидох и я погалих нежно. Тя подуши ръката ми, после ме близна и отново задряма.

— Не знаех, че имаш котка — казах.

— Това е Орфео, котката на моята икономка Фиамета.

Бен наля вино в чашите и ми подаде едната. Имаше вкус на диви къпини, беше сухо и тръпчиво.

— Лъки също е на Фиамета — каза Бен с доволен вид. Виното му беше харесало.

— Папагалът е на Фиамета?

— Не точно. Тя се грижи за него вместо собственика му, който в момента е в Щатите. Историята е дълга.

Седнах с кръстосани крака до него на килима и започнах с доволство да си хапвам от пресния хляб и сиренето и да отпивам от виното.

— Разкажи ми историята на Лъки — помолих.

— Нали знаеш, че папагалите могат да живеят много дълго — каза Бен. — Много по-дълго от хората, а Лъки е много, много стар. В историята се казва, че един моряк го донесъл в Европа от Амазонка. Морякът бил груб и жесток човек, който решил да му извие врата, защото не можел да го продаде. Папагалът бил спасен от младо момиче. Тя била самотна и безпомощна, но рискувала живота си, за да спаси малкото папагалче. Казвала се Попи Малъри и папагалът й станал първи приятел и нейната единствена компания. Тя го кръстила Лучо, на италиански luce означава „светлина“, защото той внесъл лъч светлина и лъч надежда в живота й. Сега имала кого да обича, с кого да споделя болката си, както и малкото си удоволствия. Имала за кого да се грижи. Историята, която ми разказа Фиамета твърди, че Попи спечелила слава и богатство, но животът й завършил трагично. И че с нарастването на състоянието си тя купила бижута и хубави неща и на Лучо, когото неправилно наричаме Лъки на английски. Клетката му е от чисто злато, гривните на краката му са поръчани от Попи при „Булгари“ и са от истински смарагди, рубини и диаманти. Лучо останал единственият верен истински приятел на Попи, въпреки че забогатяла и се влюбила в мъж, който се оказал шеф на мафията. Попи знаела тайните на всички, но само Лучо знаел нейните.

Очите ми бяха широко отворени като тези на дете, на което разказват приказка за лека нощ.

— Но какво се е случило? Защо Лучо или Лъки е тук във вила Пиачере? И защо портретът му е на стената?

— Преди няколко години, дълго след като Попи умряла, в международните вестници се появило съобщение, че се търси нейният наследник. Тя оставила значително състояние. От целия свят пристигнали отговори — всеки искал част от парите, независимо дали исканията му били законни или не. Сред тях била и млада жена на име Ариа Риналди, която живеела в полуразрушено пиацо до един канал във Венеция. Майката на Фиамета работела за семейство Риналди от години. И станало така, че Лучо останал на Ариа, която обичала папагала толкова силно, колкото и Попи. В много други отношения те също имали сходни черти. И двете били самотни и красиви, само че Ариа била от различна социална група. Била с благороден произход, но семейството й било бедно и от нея се очаквало да сключи изгоден брак. Когато майката на Фиамета й казала за семейство Малъри и за търсенето на техния наследник, както и за възможната връзка между двете семейства, Ариа видяла и друга възможност, освен сключването на брак. Ако наследяла парите, щяла да бъде свободна.

— И така ли станало? — Бях така погълната от историята, че стоях с хапка в ръка, без да се сетя, че съм гладна.

— Има книга, в която се разказва историята на Попи, както и тази на Ариа Риналди, както и историята на другите кандидати за наследството, един от които бил убиец. Заглавието на книгата е „Богатите ще наследят“. Там е включена, разбира се, и историята на Лучо. Ще купя книгата за теб и ще можеш да прочетеш всичко на спокойствие.

— И защо портретът на Лучо е на стената? Как се е случило това?

— Попи живяла в Италия няколко пъти през годините, а майката на Фиамета била от Бела Пиачере. Попи се срещнала с граф Пиачере и отседнала тук при някое от многобройните си пътувания. Графът се влюбил в нея и искал да има портрета й. Когато тя казала „не“, той нарисувал Лучо и така го включил към семейната менажерия.

Погледнах Лучо и си представих многобройните тайни, скрити в малката му главица.

— Бедният Лучо — прошепнах. — Бедната Попи Малъри.

Папагалът наклони глава на една страна.

— Попи cara, Попи cherie, Попи мила — каза той съвсем ясно.

Черната котка тихо се плъзна долу от дивана. Постави меката си лапа на бедрото ми, с което подсказа, че иска да седне в скута ми. Тъй като бях свикнала със Синбад, аз послушно протегнах крака и тя се покатери на коляното и замърка доволно. Завъртя се два пъти, после се успокои, пъхнала опашка под носа си.

Гледах как Бен ми налива още вино. Харесваше ми как изглежда, харесваше ми всяко негово движение. Харесваха ми дланите му. Леко загорели големи длани с тъмни косъмчета, отчасти закрити от стоманения часовник. Усмихнах се, докато го гледах.

— А сега ми разкажи за себе си. — Знаех, че само отлагам неизбежното — мига, в който щях да му разкажа собствената си история.

— Вече знаеш всичко. — Очите му блестяха на светлината на свещите. — Или поне по-голямата част. Останалата е най-обикновено… Бедно момче от Бронкс, което работело на две смени, за да може да завърши гимназия, но получило по-голямата част от образованието си на улицата. И оттогава не е спряло да печели.

— Много кратко и сладко — казах, защото исках да чуя още подробности. — Ами майка ти, семейството ти?

— Татко умря, когато бях на три. Мама работи през целия си живот. Беше сервитьорка в местната гостилница, работеше обикновено на две смени. Беше хубава, крехка и уязвима на вид и прекалено слаба, защото, като теб, винаги тичаше от една работа на друга. Нямах нито братя, нито сестри. — Вдигна вежда. — Не си ли личи, че съм единствено дете?

— Искаш да кажеш — по егото ти? — казах и той се засмя.

— Най-голямото съжаление в живота ми е, че мама умря, преди да съм направил състояние. Толкова отчаяно исках да се грижа за нея, да я измъкна от Бронкс, да й купя къща, да я засипя с подаръци… — Сви рамене. — Но животът не е такъв. Рядко имаме възможност да върнем емоционалните си дългове.

Кимнах. Знаех за какво говори.

— Знаеш за бившата ми съпруга, Бънти. Вече ти разказах за нея. Оттогава не съм пожелал да се обвържа. Но сега…

Погледите ни се срещнаха.

— Сега — каза той тихо — чувствам нужда да имам някого, с когото да прекарам нощта и да му кажа „лека нощ“, преди да заспя.

— Някой…? — Не бях сигурна в себе си.

— Някой като теб.

Той взе чашата с вино от станалата ми безчувствена ръка и я остави на ниската масичка. После хвана дланта ми и я поднесе към устните си.

— Обичам те, Джема.

Обичал ме. Бен ме обичал! Гледаше ме и чакаше да кажа, че също го обичам. Но аз не можех да позволя това да се случи. Не можех да го направя. Не можех да наруша клетвата си.

— Обичам те, Джема — каза той отново, много озадачен. — Искам само да те познавам по-добре.

О, господи, знаех, че моментът наближава.

— Разказах ти историята на Лучо, както и моята. Сега ти трябва да ми разкажеш твоята.

Извърнах се.

— Не искам.

— Защо не?

— Защото след това вече няма да искаш да ме познаваш.

Той разтърси глава.

— Разбира се, че ще искам да те познавам. За бога, Джема, какво има? Какво се е случило с теб? Трябва да ми разкажеш.