Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (6)

Глава 6

Джема

Ароматът на печено месо, подправено с чесън, се носеше по улицата, където живееше Нона, и го усетихме още когато слязохме от колата. Ливи подуши нетърпеливо въздуха — като хрътка, усетила следата. Протегна се към задната седалка, за да вземе Синбад, който винаги идваше с нас на гости на Нона, но с верижка — с цвят на лавандула и обсипана с изкуствени диаманти. Изборът беше на Ливи, аз със сигурност не бих избрала такава, а още по-малко — Синбад.

Тя подръпна миниполата си надолу, за да достигне по-прилична дължина и да не дразни баба й. И, разбира се, пъхна клетъчния телефон, с който не се разделяше, в джоба на якето си с надеждата, както знаех, да се обади „мечтаното момче“, което, естествено, можеше да се окаже и само мечта. После, със Синбад под мишница, тя изкачи на бегом стъпалата към къщата на баба си.

Дъждовните облаци се бяха разнесли и на небето грееше студено слънце. Забелязах черен джип „Чероки“ паркиран напряко на шосето. Приятелката ми Пати и съпругът й Джеф бяха пристигнали преди нас. Настроението ми се повиши. Винаги се радвах да ги видя, както се радвах и на тези недели „у дома“.

Ливи влетя през задната врата. Никой никога не използваше предната врата на Нона, защото задната водеше право в кухнята, а действието се разиграваше изцяло там. В следващия миг се озова в прегръдката на Нона и по бузите й се посипаха безброй целувки.

— Carina — каза Нона с усмивка и Ливи й се усмихна лъчезарно в отговор.

Всичките й преструвки и измислени защити отпаднаха и тя се превърна отново в малко дете.

— Много ми липсваше тази седмица, Нона — каза тя тихо, все още в прегръдките на баба си.

— И ти ми липсваше, ragazza.

Това бяха обичайните поздрави между тях. По-късно щяха да се разхвърчат искрите, както винаги ставаше, когато двете се срещнеха. Едната беше млада, другата — стара, но и двете имаха собствено мнение и бяха много твърдоглави. А и как иначе би могло да бъде?

Бях следващата, която щеше да се радва на прегръдката на Нона, но преди това тя дълго ме гледа. Така правеше винаги и аз знаех много точно какво ще последва.

— Изглеждаш уморена.

Това беше обичайният й поздрав за мен, нещо като мото. И аз отговорих както винаги:

— Да, мамо, уморена съм, спала съм само около четири часа.

После зачаках неизбежната лекция за това, че трябва да напусна работата си в травматологичното отделение и да мисля повече и по-внимателно за себе си и за Ливи, да си направя най-после прическа и да си купя нови дрехи. Но в онзи ден, за голяма моя изненада, лекция не последва.

Пати нареждаше чиниите и сребърните прибори на масата, а Джеф се беше облегнал на мивката и отпиваше „Кианти“. Отидох при тях и ги поздравих с целувка. После, както винаги, бях привлечена като с магнит от печката. Повдигах капаците на тенджерите и пъхах носа си във всяка една от тях, за да проверя какво съдържат, после си отчупих парченце хляб и го потопих в доматения сос, за да го опитам. Човек можеше напълно да забрави за скъпите ресторанти, защото това тук беше кулинарният рай.

Парата замъгли очилата ми, свалих ги и ги изтрих в хавлията, като се огледах около себе си, без да виждам почти нищо. Хванах Пати в мига, в който ме оглеждаше критично. Тя каза:

— На мен не ми приличаш на вещица, скъпа! — И двете се засмяхме, спомнили си изминалата нощ. Но и нейният поглед говореше, че изглеждам преуморена.

Джеф наля „Кианти“ в чашите. Гладко избръснатите му бузи вече се бяха зачервили от горещината в кухнята и Нона отвори широко прозореца, за да излезе парата навън, а вътре да влезе чист въздух, но Пати каза, че го е направила, за да могат съседите й със завист да подушат аромата на печеното месо и да разберат, че София Джерико пак го е приготвила.

Като ги гледах заедно, разбирах, че Джеф е идеалният другар в живота за Пати. В това нямаше съмнение. Те си приличаха дори по външен вид. И двамата бяха червенокоси, но неговата кожа беше малко по-светла от тази на Пати. И двамата имаха рижави мигли като Синбад, който, между другото, се беше настанил в непосредствено съседство с дъската, върху която беше поставено агнешкото бутче, от което капеше вкусен сос.

Джеф е шофьор към фирмата, която прави доставки на болницата, и следователно се отбива при нас всеки ден. Точно така го срещна и Пати. Тя ми каза, че се влюбила в него още като го видяла, защото бил много висок и привлекателен в кафявите си къси панталони и изрядно изгладена риза. Въобще, тяхното било влюбване от пръв поглед. Те все още се държаха за ръце, седем години по-късно, а докато ги гледах, Джеф се наведе и целуна Пати, вдигнала щастливо лице към него. Аз се извърнах и въздъхнах завистливо.

— С какво мога да помогна, мамо?

— Първото, което можеш да направиш, е да преместиш този котарак от масата ми.

Нона изгледа гневно Синбад, който пък на свой ред я изгледа най-спокойно и невъзмутимо. Той измяука жалостиво, когато го взех на ръце и после го пуснах на пода.

— А вие двамата, Пати, престанете да се прегръщате и целувате — добави Нона. — Джеф, имам нужда от теб. Вдигни тази тенджера.

— Si, signora. — Джеф се усмихна широко и щастливо, а Пати приглади полата си като виновна тийнейджърка, хваната на местопрестъплението.

Ливи влезе откъм верандата и остави вратата, която имаше малко прозорче, да се затръшне зад нея.

— Madonnina mia! — извика Нона. — Колко години минаха, Оливия, а ти още не си се научила да затваряш тази врата както трябва?

— Съжалявам, Нона. — Ливи се отпусна тежко на един от столовете и взе Синбад в скута си. — Бедното ми котенце, Нона крещи ли и на теб? — запита тя с висок шепот и се изкикоти, когато баба й изсумтя.

Аз нарязах агнешкото, докато Джеф, Нона и Пати сервираха равиолите с онзи известен сос с vitello tonnato и печени патладжани, подправени с пресен розмарин. Имаше още салата и дъхав препечен хляб, който много обичах. Наляхме в чашите още вино, отворихме и пепси-кола. Разговорът се въртеше около обичайните неща — работа, храна, вино, училище, музикални състави (само от момчета), съседите — а в същото време Ливи тайно хранеше Синбад под масата.

Следваше la torta della nonna, или, както я наричахме, „тортата на баба“ със специалния шоколадов пълнеж — мисля, Ливи все още вярва, че само нейната баба я приготвя — поднесена на все същия поднос на червени и зелени цветя, който използвахме поне от трийсет години. Донесохме и сладолед от хладилника, сложихме кафето да се вари и наляхме още vinsanto.

Всичко беше съвсем същото, както винаги. Можете да напечатате сценарий за нашите недели при Нона и да го използвате всяка седмица от годината. Никога нищо не се променя. Е, поне досега не се беше променяло.

— Allora, bambini — каза Нона.

Погледнахме я подозрително. Наричаше ни bambini само когато беше намислила нещо.

— Имам изненада за вас. — Тя извади смачкан светлосин пощенски плик от джоба на престилката си и го вдигна, за да го видим добре. — Писмо — каза тя, като че ли не се бяхме досетили вече. — От Бела Пиачере — добави и се усмихна гордо.

Ливи и аз се спогледахме с повдигнати вежди. Бела Пиачере беше селото, от което произхождаше Нона. Ние дори не знаехме, че все още познава някого там.

— Attenzione! — Тя намести очилата си и ни изгледа строго над тях, за да се увери, че е привлякла вниманието ни. После бавно и внимателно разгъна писмото и започна да го чете.

„Signora, sono Don Vincenzo Arrici, Parroco della Chiesa di Santa Caterina nel vostro Paese e mi onoro di scrivervi queste notizie…“

— Мамо — обадих се аз, — ние не говорим италиански.

Тя ме изгледа с раздразнение.

— Ха! Може би трябваше да се омъжа за италианец, все пак. Тогава щяхте да говорите италиански. И, Ливи, моля те, свали котката от масата.

Ливи грабна Синбад.

— О, хайде, продължавай, бабо — каза тя.

„Аз съм дон Винченцо Аричи, свещеник в енорията «Санта Катарина», зачете отново Нона. Трябваха ни няколко години, за да ви открием, синьора София, и аз съм избран и имам честта да ви кажа добрите новини за вашето наследство. Едно познато на вас семейство, доста стари хора, ви оставиха собственост. Във ваш интерес е, синьора София, да дойдете в Бела Пиачере веднага и да вземете онова, което ви се полага по право. Преди да е станало прекалено късно.“

Спогледахме се удивени. После Ливи каза:

— Това означава ли, че ще станеш богата?

Нона й се усмихна.

— Възможно е! — Сърцето ми се сви, защото знаех, че тя вярва в тази възможност.

Нона сгъна, отново много внимателно, писмото. Само че то беше толкова смачкано, че веднага можех да разбера, че го е чела много пъти. Бутна очилата си нагоре и пак ни погледна.

— Дойдох в Ню Йорк, когато бях едва тринайсетгодишна — каза тя. — А преди това никога не бях напускала Бела Пиачере. Никога не бях виждала Флоренция, камо ли Рим или Венеция. Allora. И сега ще си отида у дома. Ще отида в Италия да получа наследството си. Имам намерение да видя Бела Пиачере още веднъж, за последен път. Преди да умра.

Гледахме я втренчено, толкова изумени, че не се сещахме какво да кажем, а тя прибра писмото в плика. И после хвърли и втората си бомба.

— А вие, Джема и Ливи, ще дойдете с мен.

Дали не беше полудяла?! Знаеше, че имам работа, която изисква непрекъснато да съм в града, защото винаги можех да бъда извикана по спешност. Че имам отговорности и нямам време дори на кино да отида, камо ли чак до Италия!

— Знаеш, че не можем да го направим, мамо — казах аз. — И не мисля, че и ти трябва да отидеш. Дори не познаваш никого в Бела Пиачере. Както и да е, това сигурно е някаква шега.

— Един свещеник никога не би излъгал. — Тя беше категорична.

— Защо просто не се обадим на този дон Винченцо и да го запитаме за каква точно собственост става въпрос? — каза Пати.

Нона притисна писмото до сърцето си, като че ли някой я промуши с кама.

— Искате да отнемете всичката радост на изненадата?

— О, съжалявам… Не, разбира се, че не — каза Пати объркана.

Нона ме погледна твърдо право в очите.

— Ние всички ще заминем — каза тя.

— Но аз не мога да отида до Италия! — извика Ливи. — Освен това не искам да ходя при всички онези скучни чужденци. Както и да е, имам и работа, трябва да ходя на училище… Пък и онова хубаво момче може най-после да ме покани на среща…

— Ще отидем през лятната ваканция — прекъсна я Нона по средата на възраженията й. — Освен това пътуването ще има и определена образователна стойност.

Красивите тъмни очи на Ливи не изразяваха одобрение на този план.

— Пътуване до Италия на мен ми звучи много привлекателно — опита се Джеф да умиротвори духовете. — Нона ще види родното си място и ще получи наследството си, а вие, Джема и Ливи, ще опознаете корените си. Освен това — добави той, като ме гледаше — една почивка ще ти се отрази добре.

— Помниш ли какво е положението ми в живота? — казах аз. — Нали знаеш, че съм самотна майка? Трябва да изкарвам прехраната.

— Не си си вземала почивка от три години — намеси се Пати. — Досега сигурно си събрала няколко извънредни седмици отпуска.

Аз я изгледах гневно. Тя подценяваше положението ми. После казах на Нона:

— Единственото разумно нещо е да се обадим на този дон Винченцо и да разберем за какво ни съобщава.

Нона не ме погледна. Всъщност не погледна когото и да било от нас. Просто стана и започна да раздига чашките за кафе от масата. Отиде мълчаливо до мивката. После пак така мълчаливо се върна. Очите ни я следваха тревожно, докато продължаваше все така мълчаливо да почиства масата.

После тя се отпусна тежко на стола си и ме загледа укорително. Свали очилата си и аз видях сълзи в очите й.

— И така — каза уморено. — Ето колко малко моето семейство мисли за мен. Моето семейство. Единствените близки хора, които имам на света. — Гласът й се сниши с една октава и тя добави с известно топло чувство: — А може би са ми останали и няколко братовчеди в старото село Бела Пиачере, където сега имам и собственост.

— Мамо! — В собствения си глас дочух ехото на гневните изблици на Ливи. Но аз бях абсолютно категорична. — Имам отговорности. Не мога да зарежа всичко просто така и да ходя да гоня диви гъски. Невъзможно е. Няма да отидем до Италия. И това е последната ми дума.