Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (59)

Глава 60

Джема

От следобедната ми дрямка ме събуди почукване на вратата. Беше Нона. Очите й блестяха, което ме накара да заподозра, че е намислила нещо.

— Хайде тази вечер да се облечем хубаво, да пием шампанско, да празнуваме — каза тя. — Облечи червената рокля, защо не?

— Чакай малко — казах аз и разтърках очи. — Какво, по-точно, ще празнуваме?

Тя подсмръкна леко и вдигна вежди.

— Краят на саботажа — прошепна тихо, а после високо се засмя. — Както и да е, Джема, ще има случай да я облечеш, така че, защо не?

 

 

След час се огледах внимателно във високото огледало, което ми даваше напълно адекватен образ на новото ми „аз“ — загоряло тяло, облечено в червена рокля и с вълшебните обувки, които трябваше да ме отведат в страната на Оз. Мекият шифон прилепваше точно там, където трябваше, и разкриваше точно онова, което трябваше. Нямаше съмнение в това, италианците знаеха какво правят, когато ставаше въпрос за дрехи. Въздъхнах, като мислех мрачно, че това най-вероятно е първият, но и последният случай, когато ще имам възможност да я облека. Скоро, толкова скоро ще се върнем в Ню Йорк. За да работя и отново да навляза във всекидневната си рутина.

„Искаш да кажеш — да се върнеш към живота, който обичаш — напомних си строго. — Онзи живот, в който няма никакви усложнения от романтичен тип. Да, точно така — прошепнах. — Обратно към жената с ледената обвивка около сърцето. Помниш ли?“

Нямах червило, което да подхожда на роклята, затова сложих от обичайното, което беше близо до естествения цвят на устните ми. Сложих малко руж на бузите си и спирала — на миглите си, пригладих веждите си, пръснах малко от парфюма с аромата на виолетки и бях готова. Да празнувам края на саботажа във вила Пиачере и, да си кажем истината, края на мечтата на Нона да стане богата наследница.

Ливи почука на вратата и веднага нахлу вътре.

— Мамо, мога ли да взема назаем новата ти бяла пола?

„Това вече е прекалено — помислих си изненадана. — Ето че дъщеря ми започва да взема назаем дрехите ми. Расте прекалено бързо. А аз искам да си остане малко дете. Харесва ми така, защото е много по-лесно. А ето че сега трябва да слушам за дрехи, за целувки и други подобни.“

— Ще ти бъде прекалено дълга — казах, защото бях свикнала с това, че тя носи много къси поли.

— Не, всичко ще е наред. — Ливи притисна полата към тялото си. — Мисля изцяло да променя външния си вид. Знаеш ли, харесва ми това, че раста. Искам да бъда съвсем уникална.

Тя изчезна с новата ми пола, а аз отидох горе, за да се срещна с Нона. Тя се чувстваше тук като у дома си и изглеждаше съвсем на място, подпряла се на бара.

— Тази вечер наследницата изглежда много добре — казах аз и се настаних на високото столче до нея.

Тя ме огледа от горе до долу, както правеше и на традиционните ни неделни обеди, после каза:

— Не ми харесва червилото.

— Исусе, мамо, а какво ще кажеш за роклята?

— Роклята е идеална. И обувките.

Тя се обърна към бармана и поръча онова, което май щеше да се превърне в обичайно питие за нас — мартини с водка. А аз втренчих поглед в краката си. Обувките вече ми стискаха. Гордостта беше болезнено нещо. И някой друг го беше казал преди мен, но може би по друг повод.

Ливи вървеше царствено към нас. Моята бяла пола й прилягаше идеално. Беше облякла обикновена бяла тениска, а на краката й бяха сандалите с мъниста. Ако не бяха татуировките, които, слава богу, вече изчезваха, на ръцете й и остриганата жълта коса, тя щеше да изглежда почти нормално. Полата стигаше до коленете й.

— Никога досега не съм те виждала без крака — казах и се усмихнах.

А тя отговори:

— О, мамо, не започвай пак!

Нона й каза, че изглежда почти като дама, и й поръча пепси.

— Телефонно обаждане за госпожицата — каза барманът и подаде телефона на Ливи.

— За мен? — Учудена, тя взе слушалката и поздрави. — О, добре! — каза след малко, доста приглушено. — Да, добре, може би. Ciao.

Подаде слушалката обратно на бармана, отпи от пепсито си и ме погледна с ново очакване.

— Е? — казах аз.

— О, беше Томазо. Може би няма да успее да излезе тази вечер. Но може и да успее. Ще видим.

Това ни накара да замълчим. Не знаех какво да кажа, а Нона не знаеше всички подробности за целувката, за опасностите, които крие първата любов, особено когато си само на четиринайсет. И така, Нона каза:

— Добре, това означава, че можеш да празнуваш края на саботажа с нас.

Ливи й хвърли поглед, който ясно говореше, че не дава пет пари за това, аз въздъхнах. Очаквах с нетърпение нашето мълчаливо празнуване.