Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (58)

Глава 59

Бен

По времето на дългото пътуване на юг през Рим, а после и през Наполи, Бен си казваше, че е лудост да прави това. Той едва познаваше тази жена. Пък и тя беше луда, защото винаги се спъваше и удряше във вратите. Само господ знаеше как въобще се справя в спешното отделение. И освен това беше го заварила с Луиза. Защото нямаше никакъв усет към времето, както предполагаше той. Тогава защо, питаше се за стотен път, щом тя те ядосва толкова много, ти отиваш чак до Позитано, за да й се извиниш?

Той нададе висок стон и Мъфи, изпъната на задната седалка, сгорещена и отегчена до смърт, седна и отбеляза:

— Какво има, татко?

— Заради натовареното движение е, предполагам.

Но дъщеря му беше прекалено умна, за да бъде заблудена по този начин.

— Заради доктор Джерико е, нали?

— Какво? — Той погледна образа й в огледалото за обратно виждане и отбеляза, че започва да свиква със зелената й коса. Сега му се струваше почти нормална.

— О, татко, знаеш. — Мъфи се изкикоти и отново се излегна. — Мъже! — каза тя високо и той се усмихна.

Пътуването до Тоскана не беше напразно — момичето му сякаш изведнъж порасна.

Което все още не обясняваше защо преследва през половината Италия жената, с която толкова трудно се разбираше, жената, която криеше в себе си толкова противоречия, която беше толкова… ornery, че го озадачаваше. Истината беше, че никога не беше срещал жена като нея. Не беше срещал жена, която да се справя с толкова трудна професия, нито жена, която да не се интересува как изглежда.

И все пак, докато във Флоренция седяха един срещу друг и усмивката озаряваше лицето й и го изкушаваше, той си помисли, че не беше виждал по-красива, по-естествена жена. Тя го беше накарала да се замисли за себе си и за досегашните си връзки.

Той не беше човек, който мисли само за себе си. Отнасяше се нежно с жените, беше любезен и забавен. Беше се интересувал истински от жените, с които се беше срещал. Беше се интересувал истински и от съпругата си. Всъщност дори беше лудо влюбен в нея или поне така мислеше тогава. Но никога преди не се беше чувствал по този начин.

И как точно се чувстваше? Замисли се за това, докато шофираше през Пиано. Странно име за населено място, помисли си, макар да знаеше, че думата означава „бавно“ на италиански. Тъй като бяха в задръстване вече повече от десет минути, той реши, че не би могло да има по-подходящо име.

По дяволите, не знаеше какво изпитва към Джема. Знаеше само, че иска да бъде с нея. Че иска да я държи в прегръдките си, да я люби, да я защитава от тези дребни злополуки, към които беше склонна. Имаше и още нещо. Искаше да разтопи този леден къс, който тя наричаше сърце. Джема Джерико беше проблем. И загадка. Трябваше да разреши и двете.