Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (57)

Глава 58

Роко

Роко напредваше бавно и с много тръскане с пикапа по чакълестата алея на вилата. Фидо подскачаше и скимтеше на задната седалка и панически се опитваше да запази равновесие. От време на време рязко и изплашено излайваше, сякаш казваше на Роко да спре. Роко паркира пред старите конюшни, излезе от колата и огледа безлюдния и сякаш внезапно запустял двор. Кучето скочи от задната седалка и дотича при него, след което търпеливо зачака.

Роко си помисли, че всичко беше просто perfetto. Беше свършил перфектна работа. Не би могло да бъде по-добре. И то за нищо. Освен това сега трябваше да преглътне гордостта си и да се извини на американеца. Е, може би не точно да се извини.

Бен се зададе иззад ъгъла на вилата и видя Роко да стои насред двора със смешното си куче. Зачуди се какво ли има да става този път.

— Здравей, Роко! — извика.

— Здравейте, синьоре. — Роко свали от главата си старата армейска шапка, която носеше и в пек, и в дъжд, и в студ. Притисна я към гърдите си и застана в позата на войник, който очаква вниманието на своя генерал.

Бен си помисли, че това е много странно, защото той обикновено само докосваше периферията с пръст. Наистина щеше да става нещо.

— Какво мога да направя днес за теб, Роко? — каза той, като гледаше строго, защото знаеше, че по някакъв начин Роко е замесен в проблемите му.

— Signore, имам добри новини. — Роко му се усмихна лъчезарно с онази фалшива усмивка, която разкриваше всичките му зъби. — Казаха ми, че разрешителното за хотела не се е загубило все пак.

— Наистина ли? — Бен се подпря на каменната стена и скръсти ръце.

— Точно така. И не само това, от кметството решиха, че не е задължително ремонтните работи да започнат веднага. Няма да копаят пътя.

— И защо така, Роко? Какво предполагаш ти?

Роко сви изразително рамене, разпери широко ръце.

— Както казвате вие в Америка, това ме озадачава, signore. Може би понякога Бог просто е добър към нас.

— Готов съм да повярвам в това, Роко — каза Бен сухо, приемайки думите му за извинение, каквито и бяха. — Да се надяваме Всевишния да се погрижи също така за телефона ми, за електричеството ми и за водата ми.

Роко отново се усмихна лъчезарно.

— Мога да гарантирам, синьор Бен. Утре всичко ще бъде оправено. — Той се поколеба и му хвърли поглед с крайчеца на окото си. — Само още нещо, синьоре. Отнася се за… Ами, лично е… За докторката.

Бен изправи гръб. Направи две крачки към Роко и кучето изръмжа. Бен спря и изгледа замислено странната двойка.

— Какво за докторката? — каза той. — Знаеш ли къде е тя?

— Знам. И знам също така, че не тя саботира вилата ви, синьоре. Тя е невинна.

— Никога в нищо не съм я обвинявал.

— Не така чух, синьоре.

— Щом докторката не е виновна за саботажа, Роко, тогава — кой?

Роко се почеса по главата, отново сви рамене и се усмихна.

— Кой знае, синьоре? Кой знае?

— Само Господ, предполагам — каза Бен и се усмихна от облекчение.

Беше му се разминало и дори не му се наложи да се извини. Съвсем скоро щяха да възстановят услугите във вилата, той щеше отново да се събере с докторката и София Мария — да се върне у дома. И всичко щеше отново да е наред.

— Докторката е в Позитано, синьоре — каза той и забеляза как Бен хвърли бърз поглед на часовника си. — В хотел „Сан Пиетро“ с дъщеря си и София Мария. Пътуването дотам не е чак толкова дълго. Ами… може би шест часа.

Двамата се потупаха дружески по гърбовете и Бен каза:

— Благодаря ти.

А Роко отговори:

— За нищо.

Тогава Бен каза:

— Моят стар приятел Роко.

А Роко:

— Следващия сезон, синьоре, ще видите най-големия трюфел, открит някога в Тоскана. Фидо ще го намери специално за вас, а аз лично ще ви го донеса.

— Радвам се да чуя това, Роко.

Бен вече беше тръгнал обратно към вилата, за да приготви Мъфи за пътуването.