Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (56)

Глава 57

Ливи

Ливи седеше с Томазо до малката маса в горещия, претъпкан и силно задимен малък клуб, отпиваше от пепсито си и се опитваше да изглежда спокойна и отпусната, докато в същото време така ясно усещаше крака му, допрян до нейния, че можеше да припадне. Двойката, която беше в колата, беше изчезнала веднага щом пристигнаха. Нервна, тя изпи на един дъх останалото в чашата. Сламката издаде силен звук и тя смръщи вежди смутена. Това я караше да изглежда като глупаво малко дете, а Томазо — толкова… зрял.

— На колко години си всъщност? — запита неочаквано тя.

— Cosa? — Той се усмихна и я погледна право в очите. Не разбираше английски.

— Quanti anni hai? — Тя посочи гърдите си с пръст. — Ти — добави.

— Ah, parli italiano adesso. — Той се усмихна ослепително. — Вече говориш италиански. Но sedici anni.

— Sedici? — Звучеше повече като английската дума „съблазнявам“ отколкото като число.

— Шестнайсет — каза той, с което я изненада. Тя мислеше, че е поне на деветнайсет. — E tu?

Ливи знаеше, че не е възможно да му каже, че е само на четиринайсет, защото вероятно щеше да я откара право у дома й.

— На петнайсет — каза тя.

Той й хвърли дълъг поглед.

— Piu o meno? — Махна с ръка. — Повече или по-малко?

— Повече — каза тя.

Господи, никак не беше лесно да лъжеш на италиански. А да флиртуваш, беше почти невъзможно. Освен в случаите, когато танцуваха, както беше сега. Тя танцуваше по-добре от него. Направо блестеше на малкия дансинг, бедрата й се поклащаха с грацията на хлапе, израснало по улиците на Манхатън. И, което беше още повече, тя знаеше дори последните модни движения, на които се зае да го научи. Ливи беше кралица на танца, точно каквато беше и майка й, когато беше млада. Но пък, когато танцуваха на онези бавни италиански соло песни, Томазо беше кралят.

Той я притискаше плътно до себе си. Едната му ръка беше ниско на гърба й, другата стискаше нейната, която пък беше под брадичката му. Беше толкова… о, боже, секси. Красивото му златисто тяло беше така близо до нейното, че тя го чувстваше да трепери. Господи! Отскочи назад, защото не знаеше дали да бъде шокирана, или развълнувана, но той твърдо я дръпна отново към себе си.

— Carina — прошепна в ухото й, както и много други думи, които тя не разбра.

После, преди да се осъзнае, носовете им се докоснаха и устните му покриха нейните. Светлините на дансинга угаснаха. Господи, нямаше търпение да разкаже на приятелките си, когато се върне. Те толкова много говореха за това, а ето че тя всъщност го правеше. Целуваше се! Просто трябваше да каже на някого. Дори на Мъфи щеше да е достатъчно.

Музиката спря и тя отвори очи. Не беше разбрала, че се канят да затварят! Томазо все още я държеше през кръста, лицето му беше близо до нейното.

— Ела, мила — прошепна той, хвана я за ръката и я изведе от клуба. Навън, в нощта, която беше топла като в тропиците.

Ръката му беше доста по-твърда и по-груба от нейната, което я накара с тревога да си помисли, че може би трябва да вдига тежести, за да заякне и да изглежда по-възрастна. Спряха пред кафе-бар, който се намираше на самата плажна ивица. Томазо помаха с ръка и поздрави младите хора, които също се мотаеха там, и те също го поздравиха. Извикаха:

— Ciao, Томазо! Кое е момичето? Изглежда като поп звезда с тази жълта коса.

— Това е Мадона — извика им Томазо в отговор и всички се засмяха.

Ливи ги изгледа изпод полуспуснатите си клепачи. Не знаеше какви думи са си разменили и се чувстваше неудобно. Молеше се и се надяваше да не е наследила от майка си склонността й да се изчервява.

Томазо я заведе при приятелите си, за да я запознае с тях. Някои от момичетата и момчетата изглеждаха на нейната възраст. Те й се усмихнаха дружелюбно, но и с любопитство. Хареса им това, че баба й е италианка. Но през по-голямата част от времето тя седя с пепси-кола пред себе си, като този път внимаваше да не издава силни звуци, които наподобяват сърбане, държеше Томазо за ръката и се радваше, че е „неговото момиче“. Харесваха й вълните, които пръстите му предаваха на нейните; начинът, по който усещаше собственото си тяло — така, както никога досега.

Часовникът на църквата оповести кръглия час. Тя броеше, доволна, ударите. Не й се искаше да изоставя Томазо и новите си приятели. Господи, часовникът удари дванайсети път!

Тя скочи на крака. През главата й преминаха ужасните образи на разгневената й майка и, което беше още по-лошо, на Нона.

— Трябва да тръгвам. Обещах да се върна в единайсет и половина.

Томазо я хвана за ръката.

— Разбира се, carina. Ще те заведа у дома. — Той намигна на останалите и им каза нещо на италиански, което Ливи не разбра, но беше готова да се обзаложи, че не е ласкаво за младите американски момичета.

Тя почти тичаше по стръмните павирани улици към мястото, където Томазо беше паркирал колата — на главната улица в най-високата част на селото. Той й отвори вратата. После, когато тя се наведе да влезе, той я накара да се изправи и я притисна към себе си.

— Carina — прошепна. — Ливи.

Красивото му лице се наведе над нейното и погледите им се срещнаха. Тя гледаше като хипнотизирана как устата му се доближава до нейната. Щеше да я целуне, този път — както трябва. А тя не знаеше как да отговори на целувката му. Но след като толкова много пъти беше говорила с приятелките си за това, сигурно щеше да е лесно. А после очите й сякаш сами се затвориха, устните им се съединиха и тя умираше от любов… или каквото беше онова, което чувстваше.

— Carina — прошепна Томазо, когато устните им най-после се разделиха.

Тя го гледа дълго, а после, неизвестно защо, каза:

— Благодаря ти.

Той се усмихна щастливо и също каза:

— Благодаря ти, carina.

И й помогна да влезе в колата. След пет минути бяха обратно в хотела. Тя беше скована от страх, защото беше обещала на майка си да се върне в единайсет и половина и знаеше, че вече няма да я пуснат да излезе отново. И, о, господи, какво щеше да прави, ако вече никога не види Томазо?!

Отвори вратата на колата, преди портиерът или Томазо да се успели да го сторят, и му пожела набързо „лека нощ“ през рамо.

— Ливи, почакай. — Той я настигна и я хвана за ръката, вече пред асансьора. — Утре, Ливи? По същото време?

Погледът му молеше, очите му бяха толкова ясни и сини, че можеше да умре за тях.

— Добре — каза тя едва чуто.

После натисна бутона, а момчето изчезна от погледа й. И вероятно от живота й, както нещастно си помисли тя, защото беше изпаднала в беда, знаеше го.

Джема

Крачех и разглеждах теракотните плочки в „Сан Пиетро“. Опитвах се да си спомня как се чувствах, когато бях тийнейджърка. И си казвах, че, разбира се, всичко е наред и че Ливи нито е съблазнена, нито е пияна, нито отвлечена, нито пък, о, господи, жертва на пътна катастрофа. От спомена за тесния път с многото завои ми прилошаваше. Къде беше детето ми?! Исках да бъде тук, у дома, в безопасност, с мен. Знаех, че преживявам страданието, което всеки родител преживява, когато детето му има среща за първи път, но от това чакането не ставаше по-лесно.

Крачих още известно време, кимнах на чиновника на рецепцията и на бармана, опитах се да се концентрирам и да се възхитя на начина, по който лозите се вият по тавана и внасят зеленина и оживление в затвореното помещение. Казах си строго, че винаги трябва да се наслаждавам на момента, да се възхищавам на красотата, на осветената от свещите тераса, на градината от свежи цветя, на светлините на минаващия кораб на хоризонта, на блясъка от прозорците на Позитано… Където беше дъщеря ми… А тя закъсняваше! И аз истински се тревожех.

Отидох до асансьора. Вратата му се отвори и ето я нея, боса, стиснала новите си сандали от Капри в ръка. Хапеше нервно долната си устна — точно както правех и аз, когато бях разтревожена.

— Съжалявам, мамо — каза тя и наведе глава, все едно че беше палаво малко момиченце. — Наистина съжалявам. Аз… нищо не се е случило. Просто забравих колко е часът. Седяхме в онова кафе с неговите приятели и някак си времето… Ами, просто минаваше покрай мен.

Тя ме изгледа изпод полузатворените си клепачи и аз видях себе си в нея толкова ясно, че почувствах и болка, и съжаление. Отворих прегръдките си и просто казах:

— Ела тук, дъще.

Ливи изтича към мен и ние се прегърнахме здраво, а после тя се отдалечи на няколко сантиметра и каза:

— Мамо, той ме целуна… И, мамо, бях толкова уплашена…

И двете се засмяхме и пак се прегърнахме, а аз си помислих: „Слава богу, всичко е наред. И всъщност сама ми каза за първата си целувка“.

— Хайде — казах и двете излязохме прегърнати на терасата, където се облегнахме на перилата и тя ми разказа всичко, случило се вечерта. Беше така, както трябва да бъде между майка и дъщеря. Поне засега.