Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (52)

Глава 52

Ливи

Сутринта беше окъпана в слънчева светлина и обещаваше горещ ден. Бугенвилиите се кръстосваха над главата на Ливи в облак от пурпурно, наситенорозово и оранжево, а долу морето блестеше синьо и примамливо. Тя беше на терасата на Нона и закусваше с пресни плодове, малки кроасанчета, пресен хляб и чаша току-що изцеден портокалов сок. Нона пиеше кафе, горещо и силно, от огромна сребърна каничка. Ливи успя да забележи, че всичко, което майка й иска, е чаша кафе. Нона изрази страха си, че мога да се влюбя в Бен така, както бях влюбена в Каш. Не знаех какво да отговоря.

Ливи мислеше за Мъфи. Искаше й се и тя да е тук, защото така поне щеше да има с кого да разговаря. Каза, че точно в този момент умирала от скука. Тя и Мъфи не бяха точно приятелки, а по-скоро — съюзници, но тя харесваше Мъфи и смелостта й да прави каквото пожелае, да се противопостави на баща си. Макар да беше готова да се обзаложи, че Мъфи не би постъпила така, ако майка й беше наблизо.

Гледаше мрачно почти прозрачното синьо море. Дори мисълта да плува в него не й беше забавна, не и когато нямаше приятел на своята възраст, с когото да сподели, с когото да се гмурка под малките вълни или да плува върху гумен дюшек. А сега можеше да плува в своето море от самота. Дали се чувстваше така? Самотна? Отегчена? Неспокойна? Кой можеше да знае? Тя самата не познаваше достатъчно добре себе си, за да разбере какво не е наред при нея.

Нито една от двете не си беше взела бански костюм, така че сега трябваше да отидат до Позитано да си купят. Ливи си мислеше, че това поне е някакво развлечение. Пазаруването винаги вършеше добра работа при скука. Можеше и да имат нещо наистина хубаво в магазина. Ха, известна надежда!

Беше вече много горещо, когато поехме към селото. То се простираше надолу по хълма в поредица от очарователни тесни павирани улички, от двете страни на които растяха много прасковени дървета. Хората, дошли да си починат тук през уикенда, вече пиеха кафе под чадърите на кафенетата, а туристите приготвяха нещата си за плажа — слънчеви шапки, бански костюми, памучни саронги, тениски, на които пишеше „Позитано“. В селото имаше магазини за керамика, различни занаятчийски работилнички, магазини, където продаваха огромни картини на местни художници, които бяха рисували предимно залива на Салерно, и бутици, в които продаваха забавни дреболии, обувки и дрехи.

Ливи си купи оскъден червен бански костюм, за който знаеше, че няма да бъде одобрен от Нона; майка й си купи син, ушит от доста повече материя; а Нона си купи бял, без презрамки, който очертаваше корема й, но Ливи й каза, че изглежда като филмовата звезда от петдесетте години Рита Хейуърт. После Ливи каза: „Господи, червено, бяло и синьо! Ще приличаме на националния флаг!“.

Докато майка й и Нона се подкрепяха с още еспресо в едно от откритите кафенета, Ливи отиде сама долу до пристанището. И там го видя. Подпрян на една моторна лодка, лениво да дъвче дъвка.

Той също я погледна и тя остана без дъх, защото изглеждаше точно като лодката си — в добра форма. Думи, за които не си бе мислила, че ще употреби по отношение на някой мъж, сега напираха в главата й. Всички момчета, които познаваше у дома, бяха някак тромави и все още не се бяха превърнали напълно в мъже. Всички знаеха, че когато са на една и съща възраст, момичетата са много по-напред от момчетата. Този обаче беше по-голям. И беше целият златист — косата и тялото, загоряло от слънцето, с ясно очертани мускули, стройните и силни крака, дори стегнатият му корем. Той се обърна, хвана я, че го гледа втренчено, и също втренчи в нея очи, сини като морето зад него.

— Ciao — каза той срамежливо, но явно оглеждаше дългото й тяло с все още малките гърди.

Ливи се надяваше, че няма да й се наложи като на майка й да пълни сутиена си с разни неща. Поне веднъж обаче не беше сигурна дали външният й вид е достатъчно добър.

Следващото, което той направи, беше да й изпрати въздушна целувка и да й се усмихне широко, с което показа страхотните си бели зъби. Ливи прехапа долната си устна и втренчи поглед в земята, объркана. Сравнен с момчетата, които познаваше, това тук беше мъж.

— Искаш ли да наемеш лодката? — запита той и я посочи, за по-сигурно. — Ще те откарам до Капри, само половин час е.

Тя се приближи още, закри очите си с длан и го погледна.

— Ти ще ходиш до Капри?

— Ще отида навсякъде. С теб — каза той и отново й се усмихна. — До Капри, за да напазаруваш. Всички ходят там.

Цял половин час в неговата компания, още половин час там, плюс половин час за връщане. Колкото и да струваше, заслужаваше си.

— Колко? — запита Ливи, но ахна, когато той й каза цената — числото с многото нули. — Ще се върна след малко — каза тя.

— Трябва да попиташ мама, а? — подвикна присмехулно той след нея, когато тя закрачи по тясната уличка обратно към кафенето.

— Трябва да отидем до Капри — информира тя майка си и Нона, все още задъхваща се от вълнение. Те също останаха без дъх, когато тя им каза цената на лодката „Рива“ и на нейния капитан. Погледна умолително майка си и видя как погледът й омекна, което означаваше, че има надежда. — О, благодаря ти, мамо! — извика и я прегърна.

— Кажи му да ни вземе в два часа от Сан Пиетро — каза майка й и й се усмихна.

— Два часа от Сан Пиетро — каза му Ливи, още повече останала без дъх от тичането под горещото слънце.

— Добре. — Сега той лъскаше медните части на лодката, а тя остана да го погледа за миг. И реши, че той е Абсолютно Съвършен.

— Как се казваш? — запита го най-накрая.

— Томазо. — Той й се усмихна многозначително. — А ти?

— Ливи.

Той кимна.

— Добре, Ливи, в два часа.

— Довиждане, тогава — каза тя.

— Ciao.

Той продължи да работи, като си подсвиркваше.

Обратно в хотела, Ливи се преоблече в банския си костюм и саронг, после заедно с майка си и Нона взе външния асансьор и се спусна на цели осемдесет и осем метра през скалите до малкото заливче, където можеше спокойно да се пече на слънце. Зад тях имаше огромна пещера, в която имаше бар. На плажа разпоредител тормозеше гостите, като им казваше кой къде да седне — на първите, по-хубави места или на по-задните редици. Разбира се, когато Нона го информира на италиански коя е, дадоха им три шезлонга до самия край на водата. Върху шезлонгите им бяха метнати чисти бели хавлии, взеха поръчката им за обяд, който щеше да им бъде донесен направо от кухнята, както и студени освежителни напитки.

Ливи, която се чувстваше така, сякаш всичката работа за деня е свършена, се изпъна на шезлонга. Легна по корем и втренчи поглед в синия залив, като си играеше лениво с крайчеца на хавлията и си мислеше за Томазо. Томазо. Струваше й се, че има цяла вечност до два часа.

 

 

Глава 53

Джема

Защо ли се съгласих да отидем до Капри онзи следобед? Когато исках само да лежа, да гледам морето и да не мисля за абсолютно нищо. Умът ми беше прекалено зает, за да поеме още работа. Чувствата ми в онзи момент биха могли да се опишат с думата „вцепенение“. Имах нужда да остана още известно време в това състояние.

Погледнах с тревога Ливи. Толкова много исках тя да се забавлява по време на това пътуване до Италия, но тя беше, предполагам, самотна. Копнееше за нещо като всички тийнейджъри, но не знаеше какво точно е то. Знаеше някои неща за живота, но не знаеше достатъчно. Искаше да преживее нещо страхотно, но се страхуваше. Представяше на света спокойна фасада, докато всъщност беше много уязвима — като всяко дете. Животът е толкова труден, когато си тийнейджър.

А нима е по-лесен, когато си възрастен? Погледнете само каква каша бях забъркала аз. Едва ли бях добър пример.

Гледах как Нона и Ливи отиват до бара на плажа, за да обядват. Аз не бях гладна. През по-голямата част от времето поддържах жизнените си функции с огромни дози кофеин. Видях Ливи да прегръща Нона. Усмихнаха се една на друга и аз се почувствах малко по-добре. Питах се как ли ще мине пътуването с лодката до Капри. Надявах се Ливи да се оживи малко, то да прогони скуката й.

Не е трябвало да се тревожа. Бяхме съблекли банските си костюми и бяхме облекли тениски и къси панталонки, а на главите си бяхме сложили огромни шапки. Италианките около нас бяха безупречни — всеки косъм беше на мястото си, червилото им беше идеално, те бяха загорели и гладки, а аз се питах къде греша. Спомних си ледената и красива скандинавка на терасата на Бен с лакираните нокти на краката и безупречната ленена дреха и ревността отново ме прободе. Не биваше да се чувствам така, но, по дяволите, така беше. Обърнах се към Нона.

— Трябва да отида да пазарувам — казах твърдо.

Тя ме погледна учудено.

— Е, да, крайно време беше.

Ливи се наведе нетърпеливо напред, когато лодката се появи в полезрението ни. Видях как лицето й посърна, като видя кой я кара. Той приличаше на стареца от разказа „Старецът и морето“ на Хемингуей — висок и див на вид, с къдрава сива коса и загорял, а очите му бяха сякаш постоянно присвити от взирането в изкусителния океан, от слънцето и вятъра. Ливи каза:

— Но аз мислех…

„Какво ли си е мислила?“ питах се аз. А после видях. Него. Русокос, красив и секси. Смъртоносна комбинация. Погледнах разтревожено дъщеря си.

— Ciao, Томазо.

Тя се усмихна, а той й кимна в отговор, докато внимателно слизахме по хлъзгавите стъпала. Томазо ни помогна да се качим в лодката, старецът включи мотора и се отдалечихме от пристанището с рев. Лодката се движеше с максималната си скорост и ние буквално летяхме по прозрачното синьо море покрай панорама от извисяващи се скали, по които растеше доста зеленина, покрай откъснати пясъчни заливчета и малки крайбрежни селца, към които, така изглеждаше, не водеше никакъв път, покрай гигантски скални формации и дълбоки тъмни пещери, покрай кораби с прибрани платна, които величествено се плъзгаха по водата.

Томазо, който, тогава разбрах, беше причината да бъдем в тази лодка на път за Капри, се катереше като маймуна по мачтите. Водните пръски покриваха златистото му тяло и блестяха като кристали. Той балансираше като цирков артист на корпуса на бързата „Рива“. А после събу късите си панталони.

Не беше точно гол, имаше оскъден бански костюм — такъв, какъвто понякога носят европейците — от онези, които не оставят нищо на въображението. Остана там застинал за секунда, после се изтегна на предницата на лодката с разкрачени крака, с ръце под главата, изложен свободно на слънцето и вятъра, на бриза и високата скорост.

Погледът на Ливи срещна моя и ние се усмихнахме. Усмивката ни казваше, че и двете знаем малката тайна — че аз знам какво мисли тя и че тя знае какво мисля аз.

Съвсем скоро бяхме в Капри. Вятърът беше разрошил косите ни, очите ни блестяха. В случая с Ливи, може би блестяха заради Томазо. Старецът намали оборотите на мотора и сега той тихо мъркаше. Томазо се изправи. Отново ни позира за секунда, после се гмурна в ясното синьо море. Излезе след секунди, качи се на палубата и изтръска капките от златистото си тяло, гладко като на делфин.

Погледнах дъщеря си и видях погледа на изгубило се кученце в очите й, който добре познавах от собствените си тийнейджърски години. Знаех, че се е влюбила за първи път.