Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (51)

Глава 51

Бяхме в „Сан Пиетро“, малък и луксозен провинциален хотел, кацнал като по чудо върху стръмна скала в Позитано. Луксът тук не беше претенциозен — интериорът беше издържан в бяло, имаше огромни количества свежи цветя, а водопадът се изливаше в морето стотици фута по-долу. Моята просторна спалня, чийто под беше от теракота, за да е по-прохладно, имаше врата към тераса, пълна с цветя и гледка към окъпаното в слънчева светлина море. Прозорецът на банята даваше възможност да наблюдаваш, докато си лежиш във ваната лодките, които плават в морето далеч долу.

Беше онова вълшебно време малко преди превръщането на здрача в мрака на нощта, когато небето и морето се готвят да се слеят. Седяхме на терасата, където гостите на хотела вечеряха, осветена от множество лампи и почти напълно покрита с бугенвилии, и забелязах, че Ливи не се наслаждава на гледката. Тя беше втренчила мрачен поглед в чашата си с лимонада и имаше такъв вид, сякаш е малко дете, което се е изгубило.

Разбрах, че за Ливи тази гледка, въпреки нейната неповторима красота, не беше достатъчна. Тя се отегчаваше, имаше нужда от други млади хора, от действие. Въздъхнах, защото не знаех какво да направя. Очарователният главен келнер ни се усмихна лъчезарно и ни каза, че няма нужда просто да избираме от менюто.

— Моля, signore — каза той и разпери широко ръце, за да демонстрира какво има предвид, — само кажете какво искате, и ще го получите. Тук сме, за да накараме мечтите ви да се сбъднат.

Можех, съвсем сериозно, да измисля няколко изречения, които да започват с: „Искам…“, но Ливи каза:

— Добре, бих искала малко овесена каша, моля.

Изгледах я втренчено. Знаех, че ги подлага на изпитание.

— Но, разбира се, ако това е твоята мечта.

Той изглеждаше много натъжен, че тя иска само това.

Лицето на Ливи също помръкна. Можех да кажа, че и тя вече съжалява за това.

— Е, може би ще взема пица — каза тя едва чуто.

Главният келнер й се усмихна и каза:

— Вашите желания са заповед за мен, signorina.

Минути по-късно той се появи, носейки тънка като бисквита пица „Маргарита“, току-що излязла от фурната, която се намираше в края на терасата. Можех да кажа, че Ливи беше наистина впечатлена. Тя се усмихна и каза:

— Благодаря.

Е, все пак се беше сетила за добрите маниери.

Не си спомням какво ядох самата аз, помня само, че беше превъзходно на вкус. И че докато вечеряхме, имаше фойерверки над залива, които ни напомниха за празника на Четвърти юли във вила Пиачере, а на мен — и за Бен. Като че ли имах нужда нещо да ми напомня за него.

По-късно, изтощена, се покатерих в огромното легло. Красивите ленени чаршафи миришеха на свеж бриз и слънчева светлина, цикадите пееха под отворения ми прозорец и намирах песента им за успокоителна. Нощта беше гореща и бях гола под чаршафите. Отметнах ги и останах да лежа в мрака, осветяван само от звездите, само с шума на морето, песента на щурците и собствените си мисли за компания. Не бях свикнала да спя гола, не бях го правила от дълго време. Е, не и от последната седмица… с Бен.

Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност.