Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (5)

Глава 5

Нона

Нона Джерико беше заета с приготовлението на същия онзи ритуален неделен обяд. Това беше нещото, което най-много умееше да прави, а и подготовката й осигуряваше занимание през цялата седмица. Точно в онзи момент обаче тя не мислеше изцяло за доматения сос, който къкреше на печката. Тревожеше се за Джема.

Мислеше, че Джема работи прекалено много, че часовете се явяват прекалено дълги за нея, че е подложена на премного стрес. А преди Джема беше толкова весела, жизнерадостна, момиче, което обичаше да флиртува както с мъжете, така и с живота, момиче, пълно с енергия. Имаше много красиви момичета в гимназията, но в нея просто имаше нещо, което караше момчетата да я преследват. И, разбира се, тя избра и се омъжи за най-неподходящия.

Дори това горчиво и лошо преживяване не беше сломило Джема обаче. Тя падна духом много по-късно или, за да бъдем точни, преди три години. Джема никога не говореше за това. Понякога Нона много искаше дъщеря й да би могла да сподели с някого, но Джема просто пазеше тайната заключена в себе си. И все пак онова, моето се беше случило в онази зимна нощ, беше отнело нейната веселост и жизнерадостта й и от нея беше останало единствено отговорна и предана на работата лекарка.

Нона замислено разбърка доматения сос, отметна назад кичур тъмна коса и наведе глава над тенджерата, за да вдъхне аромата на чесън и сушен риган, както и на половината бутилка „Кианти“, която беше изляла вътре, за да му придаде повече пикантност. Миришеше добре, апетитно. И така трябваше да бъде, защото го беше „забъркала“ още преди два дни. След десет минути щеше да изключи огъня и да го остави на котлона, за да могат подправките да се смесят добре и да омекнат.

Изправи гръб и стаята се завъртя рязко пред погледа й. Стисна здраво облегалката на дървения кухненски стол, после се отпусна тежко върху него, обхвана лицето си с длани и зачака слабостта да премине.

Това се случваше вече няколко пъти за последните две-три седмици и лекарят й каза, че трябва повече да си почива. Каза й също, че има вроден порок на митралната клапа и че сърцето й е слабо. Не й го каза доктор Джема, разбира се, а нейният личен лекар — онзи, за когото тя не беше казала на Джема. Както и да е, не знаеше дали да му вярва или не. „Вроден“ означаваше, че има това заболяване, откакто се е родила, нали така? Тогава, защо не беше усетила симптомите по-рано?

Лекарят й беше казал, че понякога се случва и така, но болестта се усеща, когато възрастта напредне. Mamma mia, тя беше едва на шейсет, а той й говореше така, сякаш беше някоя антика! Както и да е, нямаше абсолютно никакво намерение да остане в леглото като някой инвалид. Щеше да взема всеки ден предписаните й лекарства и да продължава да живее все така. Нямаше намерение да каже на когото и да било и особено на Джема. Животът щеше да продължи по същия начин, ден за ден, както винаги. Докато настъпи краят.

Синият пощенски плик лежеше на масата пред нея. Прокара бавно пръсти по познатата пощенска марка, чуждестранна марка, и по внимателно изписания адрес. После извади писмото, побутна очилата по-нагоре на носа си и започна да го чете. За кой ли път.