Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (49)

Глава 49

Два дни минаха, без дори да разменим дума с Бен. Лежах в стаята си с настинка, получена несъмнено след лятната буря. Опитвах се да пригодя съзнанието си към действията си, но не успявах. Определено не беше правилно да правя любов с Бен. Бях нарушила клетвата си. Отново се бях възползвала от предоставилата ми се възможност. Но беше толкова хубаво, толкова чувствено преживяване, толкова страшно, от друга гледна точка. Възможно ли беше да е любов? Разбира се, не. Беше просто краткотрайна връзка. И беше приключила.

Спомних си последното ни противопоставяне и разбрах, че Бен наистина вярва, че аз имам нещо общо с проблемите му във вилата. За всичко това вината беше на Донати, а копелето беше изчезнало безследно. Той, Донати, съсипваше живота ми.

Вбесена, изтичах долу до телефона и отново набрах номера на Донати. Разбира се, никой не отговори. Вече не се съмнявах, че Донати е сложил в джоба си парите на Бен и е изчезнал с тях, както и с единственото копие от завещанието на граф Пиачере. И че единственият начин да приключа с това веднъж завинаги е, да отида при Бен и да му кажа какви са предположенията ми. И да му предложа да наемем детектив, който да намери Донати. „Това е единственият начин да открием истината“, щях да му кажа. Сигурна съм, че щеше да разбере разума в думите ми.

Окачих слушалката на телефона, който беше монтиран на стената, и видях в коридора Амалия, която се преструваше, че бърше прах.

— Buona sera, dottoressa — каза тя. — Надявам се, че сте по-добре.

Говореше на италиански, но аз вече бях свикнала достатъчно, за да знам поне за какво става въпрос.

Отговорих:

— Благодаря, но не, не се чувствам по-добре. — И посочих зачервените си нос и очи.

— Видях господин Бен тази сутрин — спомена тя уж просто така, а аз наострих уши. — Той беше в Рим за два дни — добави. — По работа. Но вече се върна.

— О, благодаря! — Не можах да измисля нищо друго, но умът ми работеше бързо, трескаво. Мислех си дали да му се обадя, но си спомних, че във вилата няма телефон. Беше четири часът следобед. Нона и Ливи бяха излезли да разгледат забележителностите и по-точно — легендарните градини Ла Фоче близо до Пиенца. Сега беше моята възможност. Сега или никога.

Нона беше взела колата, така че ми се наложи да вървя до вилата. Проверих какво е времето — един облак покриваше слънцето и не беше чак толкова горещо. За първи път от два дни съблякох халата си, облякох си къси панталонки и тениска, сложих на лицето си крем със слънцезащитен фактор, вчесах непослушната си коса, напудрих носа си, реших да не слагам червило и нахлупих на главата си огромна слънчева шапка.

Навън, вече пред вратата на стаята, пръснах от парфюма „Виолета ди Парма“. За моята среща със съдбата, помислих си, когато си спомних думите на Маги.

Стори ми се, че вилата е по-далеч, отколкото си спомнях. И беше на върха на хълма. Беше и по-горещо, отколкото бях предположила, и докато стигна там, тениската залепна за гърба ми, а панталонките претриха краката ми.

„Ленд роувърът“ беше паркиран до шадравана. Значи, беше си у дома.

— Здравейте! — извиках и влязох устремено в прохладния коридор. — Здравей, Бен, аз съм! — Минах през френските прозорци и излязох на терасата, като отново извиках „здравейте“.

Бен пиеше студена напитка, а до него седеше висока и ледена скандинавска красавица. Светлорусата й коса беше прибрана на опашка и разкриваше съвършените черти на лицето й. Беше облечена в безупречен ленен костюм и носеше огромни слънчеви очила. Дори пръстите на краката й в скъпите сандали изглеждаха безупречно, лакирани в прасковен тон. Беше великолепна, секси и донякъде приличаше на Никол Кидман. А Бен изглеждаше толкова далечен и чужд, че можеше и да мине за Том Круз.

Стори ми се, че нощта, която прекарахме в онзи малък хотел насред бурята, беше на светлинни години разстояние.

Бен стана, а красавицата само втренчи поглед в мен — като че ли досега не беше виждала същество като мен.

Той каза:

— Джема, това е Луиза Лохенгрин.

— Извинявайте, не исках да се натрапвам. — Усмихнах се, като че ли нямах никакви грижи на света. — Ще се видим по-късно, Бен.

По дяволите, май заеквах от смущение! Не биваше да идвам. После се обърнах рязко и отново минах през френските прозорци, които се затвориха след мен. Подскачах като гумена топка. О, господи, струваше ми се, че мога да умра на място! Но наместих слънчевите очила на носа си и се отдалечих царствено. Чух Бен да вика след мен, но вече бях излязла и тичах по чакълестата алея, спъвана от избуялите бурени, и се проклинах за това, че съм такава глупачка. Разбира се, той не даваше и пукната пара за мен… Никога не е… Само вижте с кого беше сега… И му бяха необходими само два дни, за да я намери.

Е, да върви по дяволите! Вървях с уверена, маршова стъпка, наранена и сама. Не биваше да правя любов с него, не биваше да му позволявам да влезе в живота ми. О, господи, не можех дори да мисля спокойно за онова, което се случи тогава. Беше толкова унизително.

Обърнах се и хвърлих поглед на вила Пиачере, спокойна и смълчана в прохладната сянка на дърветата, заобиколена от хълмовете на Тоскана. Когато я бях видяла за първи път, си бях помислила, че това е раят.

Е, сега това беше „изгубеният рай“ за мен.

 

 

Като се върнах в безопасността на моята бяла стая, се хвърлих на леглото и заплаках от безсилен гняв. Мислех за Каш. Не бях плакала дълго време, прекалено дълго, предполагам, защото сега сълзите не искаха да спрат. Те капеха безспирно от очите ми и влизаха в ушите ми, просмукваха се във възглавницата ми, но това не успокояваше наранената ми душа. Сълзите с нищо не можеха да ми помогнат.

След като плаках около час, седнах в леглото, издухах си носа, а после с мъка се изправих на крака и отидох до големия стар шкаф, който заемаше едната стена. Намерих чантата си и извадих пуловера, който много обичах. От мек кашмир. Светлосив. Пуловерът на Каш.

Притиснах го до лицето си, като търсех аромата на тялото му, както би постъпило някое животно, но беше минало толкова много време, че миризмата на Каш си беше отишла. Всичко, което беше останало, беше сивата вълна. И спомените. Отново притиснах пуловера до лицето си и заплаках, този път много тихо.

 

 

Когато Нона и Ливи се прибраха по-късно вечерта, вече бях взела душ, с който бях отмила не само мръсотията, но и стреса на деня. Вече се бях успокоила. Обаче един поглед към ужасените им лица ми подсказа, че те знаят, че нещо не е наред. Мисля, че беше заради подутите ми и зачервени очи. И подутият като на боксьор нос.

— Мамо. — Само секунда и Ливи беше до мен. — Какво се е случило? Добре ли си?

Виждах, че и тя самата е готова да заплаче, затова я прегърнах и й казах, че всичко е наред.

— Какво се е случило, Джема? — запита Нона много тихо.

Поне веднъж не си играеше на италиански матриархат, както правеше напоследък, и аз разбрах, че е истински разтревожена.

— Трябва да се махна оттук за известно време. — Много внимавах тонът ми да не предизвиква съчувствие. — Искам да кажа, че… Необходимо е.

Този път Нона не започна да ме разпитва, просто кимна и каза:

— Ще заминем утре. Винаги съм искала да видя крайбрежието на Амалфи, а и на Ливи ще се отрази добре да поседи край морето и да се попече на слънце.