Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (47)

Глава 47

Джема

Бях се излегнала на стария шезлонг в градината на хотела и гледах към малките зелени гроздчета над главата си, праха, плаващ в слънчевите лъчи, прането, което се вееше, и въобще нищо не правех. В главата ми нямаше никакви мисли, тялото ми беше изтощено и доволно, чувствата ми — пресъхнали. Ръката ми се плъзна надолу и остана да виси така, защото не ми се правеше усилие да я вдигна.

Не мислех за Бен, мислех за Каш. За онзи път, когато той ме заведе да се запозная със семейството му в Тексас. Разбира се, Ливи беше с нас. Каш беше казал, че иска да покаже на родителите си вече готовото си семейство, а малката тогава Ливи беше радостно възбудена, защото щеше да пътува със самолет.

Каш и аз бяхме заедно почти от година, но прекарвахме повече време само през уикендите, когато наистина се чувствахме като семейство, а в неделите Нона ни сплотяваше още повече с традиционния обяд. Струваше ни се, че имаме бъдеще и нещо друго, освен неделните обеди.

Каш играеше в пиеса на Бродуей, аз работех много и времето, което успявахме да намерим извън запълнените си графици, прекарвахме заедно. Обичахме се, живеехме и се грижехме за Ливи. Идеята да се разделим никога не ми беше хрумвала. Това беше, наистина. Краят. Окончателният край. А бях толкова влюбена в него и в новото си семейство.

На летището ни посрещна мъж, който беше една по-стара версия на Каш. Бащата на Каш, разбира се. Косата му беше посребрена, но очите му бяха същите, светлосини, макар в крайчеца им да имаше ситни бръчици. Той ме прегърна, после взе Ливи на ръце и каза:

— Май си прекалено голяма, за да те нося, млада лейди.

Все още си спомням колко щастливо се засмя Ливи, която отвърна, че въпреки това обича да я носят на ръце. Двамата отидоха ръка за ръка до стария „Шевролет“, бял и прашен, натъпкан с всевъзможни машинарии, въжета и други мъжки работи. И двамата, баща и син, бяха толкова мъжествени, че въздухът ухаеше на тестостерон. И ужасно ми харесваше. О, как ми харесваше. Никога дотогава в живота си не се бях чувствала по-сигурна.

— Значи ти си лекарка — каза ми Мат Драмънд и ми се усмихна — усмивка, която видях в огледалото за обратно виждане.

— Да — отговорих срамежливо.

— Винаги съм съветвал Каш да си намери някое умно момиче — каза той. — Умът надживява красотата.

Гледах ужасена отражението му в огледалото за обратно виждане. Толкова лошо ли изглеждах?

— Но Каш е извадил късмет — добави той. — Получил е и двете.

Тогава всички се засмяхме, а Ливи запита кога ще може да види конете, колко акра земя имат и дали имат куче. Надяваше се то да е голямо, разбира се.

Пътувахме, както ми се стори, дълго и най-после завихме към голяма дървена порта, на която бяха издълбани буквите D & R, а после покрити с желязо. Пътят се виеше през акри и акри земя, покрита с трева, тук-там стърчаха голи прашни хълмове, а около миля по-нататък беше къщата. Типична, ниска и дълга ранчерска къща, построена от дърво с малък покрив, покрит с керемиди. Къщата беше спретната и прясно боядисана, а прозорците блестяха от чистота и от слънчевата светлина, която попадаше върху тях. А Мариета Драмънд ни чакаше на верандата, за да ни поздрави.

— Добре дошли, добре дошли! — извика тя и разпери широко ръце.

След като ни прегърна и се суети достатъчно време около Ливи ни показаха къщата и стаите. Нашата беше всъщност старата стая на Каш, претъпкана с трофеите му от гимназията, а на стената в рамка висеше дипломата му от „A & M“. Как въобще се беше измъкнал от това семейство, което му предлагаше сигурност, как така беше избягал от сигурна работа и беше решил да стане актьор, никога не узнах. Ако аз бях на негово място, никога не бих избягала от сигурна перспектива.

Всичко беше толкова прекрасно и на мен ми беше приятно да бъда там като негова приятелка и бъдеща съпруга. Не бяхме сгодени официално и все още не носех пръстен, но непрекъснато казвахме, че „така ни е писано“ и аз знаех, че е вярно. Бяхме говорили вече за къщата в провинцията и бях обещала на Ливи най-голямото куче на света — нюфаундлендска порода, за да не може Синбад дори да се мери с него. Планирах да променя изцяло живота си, да се преместя в Кънектикът, да си намеря работа в тамошната болница, където се работеше по-малко часове, и щях да имам повече свободно време за семейството.

За Каш, красивия Каш със златистата коса, с блестящите сини очи, с тялото, което прилягаше толкова добре към моето и гореше от страст за мен така, както моето гореше за него… Когато му казах, че не искам никого другиго на света, бях напълно искрена.

Да се любим във фамилния му дом, когато родителите му са под същия покрив, беше нещо различно. Бяхме по-тихи, разбира се, и се смеехме нервно и сякаш виновно, докато телата ни се обгръщаха едно в друго. Любихме се толкова нежно, о, толкова нежно. Като много, много влюбени.

На другия ден яздихме из ранчото и се преструвахме, че сме каубои. Каш беше съвършен в тази роля, а Ливи — напълно естествена, но в края на деня моите задни части бяха здравата натъртени, имах главоболие от слънцето и разбрах защо каубоите носят тези огромни шапки и защо имат ситни бръчици около очите. За голяма радост на Ливи, едно от петте кучета ни придружаваше навсякъде, а същата нощ си направихме барбекю, на което дойдоха приятели на семейство Драмънд, както и всичките им съседи. Ние също бяхме част от семейството.

В онази нощ Каш направи своето изявление. Били му предложили работа. Във филм, който за него щеше да бъде първият. Не беше главната роля, но все пак — добра. Каза също така, че ролята не била на каубой. Щял да играе детектив — нещо в стил Реймънд Чандлър и сценарият бил много добър. Каза, че щяло да се наложи да се премести в Холивуд.

— Временно, разбира се, скъпа — добави той и стисна ръката ми, за да ме успокои. — По сърце съм сценичен актьор. Ще се върна скоро.

Чувствах заседналата в гърлото ми буца и се страхувах, че ще го загубя, макар и временно, заради Холивуд. Но пък от друга страна, двамата имахме толкова много и любовта ни беше толкова силна. Знаех, че нищо не може да се обърка. Нали така?

 

 

От спомените за Каш и миналото ме изтръгна гласът на Бен Рафаел. Сърцето ми биеше тежко като на момиче, влюбено за втори път, когато тръгнах към него.

Той седеше срещу Нона на твърдия кожен диван. Беше скръстил ръце на гърди. Вдигна поглед, когато влязох, но не се усмихна. „О, господи, помислих си, сега пък какво?“ Видях Амалия да кръжи наблизо в коридора и Лаура, дъщеря й, да стои с широко отворена уста, без дори да се преструва, че не подслушва.

— Мисис Джерико — чух Бен да казва, — имам причини да вярвам, че вие стоите зад моите проблеми с вилата.

— За какво говориш? — Застанах зад Нона и сложих ръка на рамото й — сякаш да я защитя. — Да не би за липсата на вода? Отново? Вече ти казах, че нямаме нищо общо с това.

— Точно така. Предполагам, че вие, както и приятелят ви Роко Чезани и кметът Гуидо Верди, нямате нищо общо с това, че ми е прекъснато електроподаването, че са изчезнали работниците ми и са взели и машините със себе си?

Бях толкова силно изумена, че от устата ми не излизаше нито дума. Забелязах, че Нона също мълчи, и си помислих, че и тя трябва да е много шокирана от обвинението на Бен.

— Тук съм, за да ви кажа, че ако този саботаж продължи, ще бъда принуден да предприема законни противодействия — каза Бен.

Това вече ми дойде в повече. Беше все едно, че предишната нощ нищо не се беше случило. Бяхме непознати, врагове, във война.

— А ако ти продължаваш да обиждаш майка ми — и мен — добавих високомерно, — аз също ще предприема законни противодействия. Мистър Рафаел.

Той се изправи. Някак си изглеждаше дори още по-висок в тази стая, която някога е била хамбар.

— Не можеш да ме уплашиш — добавих, изпълнена с надежда, че ще ми повярва.

Той ме погледна, но не можах да прочета нищо в погледа му.

— Извинявам се, ако думите ми са прозвучали… неучтиво — каза той сковано. — Но наистина ще направя така, както казах.

Гледахме се дълго. А Нона местеше поглед от мен към него и обратно. Тишината беше дълга. После той се обърна и си тръгна.

„О, господи!“, помислих си. „Той просто така си тръгна от живота ми.“