Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (45)

Глава 45

Закусихме като палави деца със semifreddo в „Ричис“ на площад „Санто Спирито“. Гледахме изящната църква, както и елегантните италианци, които рано сутрин отиваха на работа. Тъй като закуската ни беше извънредно калорична, всъщност истински грях, през цялото време имах чувството, че върша нещо нередно.

Не бяхме точно идеалната двойка: аз не бях гримирана и нямах дори червило на устните си, защото те бяха подути от целувките му; и въпреки че блузата и полата ми бяха почти изсъхнали, изглеждаха така, сякаш съм спала с тях. Което, разбира се, не беше така, но като съдех по скептичните погледи на хората около нас, другите не бяха на същото мнение.

Бен изглеждаше много по-добре от мен и аз се питах как така, след толкова страстна нощ, мъжете винаги изглеждат освежени и в мир със света, докато ние, жените, сме с подути устни, с ожулени брадички, с леко наранена кожа от вътрешната страна на бедрата. А всъщност дори да сме правили любов през цялата нощ, ние не искаме целият свят да го узнае, нали?

— Здравей, ангел. — Бен гребна с лъжичката от сладоледа и го сложи в усмихнатата ми уста и аз изведнъж се почувствах много по-добре. Не давах и пет пари как изглеждам, нито пък ме интересуваха другите хора.

— Ботичели — казах и облизах устните си. — Откъде, за бога, ти хрумна това?

— О, от картините му… Видял съм много картини. Нали знаеш онези дяволити ангелчета със сладки личица и златисти къдри?

— Но те не са ли винаги дебели?

Той се засмя и отново напълни устата ми със сладолед.

— По-добре изяж всичко.

— Време е да се връщаме — казах със съжаление.

— Реалният живот отново, а?

— Имам своите отговорности.

— Аз също. — Той ме погледна сериозно. — Всичко наред ли е, Джема? Имам предвид случилото се между нас.

— О, разбира се — свих рамене с известно неудобство. Не беше жената тази, която трябва да направи следващата стъпка, нали? Бях дотолкова забравила как се флиртува, че въобще не плавах в свои води. — Ти знаеш — казах предпазливо. — Случват се и такива неща.

— Нима?

Извърнах поглед и си спомних колко нередно се бях държала. Нередно?! Господи, ето че отново разсъждавах като героиня от романите на Джейн Остин.

— Предполагам, че е така — казах възможно най-спокойно.

Той също извърна поглед.

— Права си — каза и се изправи. — Мисля, че е време да тръгваме.

Върнахме се до мястото, където беше паркиран „Ленд роувърът“, а после, в почти пълна тишина, и до Бела Пиачере.

„О, господи, какво направих?“, питах се тревожно.