Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (4)

Глава 4

Излязох бързо през автоматичните врати на болницата в пет сутринта, прозявах се неспирно, докато седях във влака в метрото и гледах с празен поглед през прозореца сивотата на ранната утрин, без да забелязвам минувачите. Не беше само заради умората, а и заради ужасното емоционално изтощение, което застига всички, които упражняват тази професия. Докато работиш като бърза професионална машина, изведнъж, в следващата минута, се разбиваш на хиляди малки парченца, защото мислиш как е можело да бъде, защо не е станало така. И в главата ти винаги звъни един и същи въпрос: защо? Защо, о, защо се случват на хората тези ужасни неща?

Чудех се дали не трябва да се замисля сериозно за обучението по фермерство, за да избягаме с Ливи от напрегнатия градски живот, за който започвахме да вярваме, че е нормален. Истината обаче беше, че не мога да го направя. Бях такава, каквато бях. И такъв беше животът ми. И като се замислех сериозно да се преместим в страната на ливадите и потоците, си казвах: „Забрави за това“.

Нашият „дом“ беше малък апартамент в една от онези безлични каменни сгради, които имаха и портиер. Казваше се Карлос и, общо взето, ни беше приятел.

Онази седмица той работеше първа смяна и ме поздрави весело:

— Здравей, докторе, как си в тази прекрасна сутрин?

А после ми отвори галантно вратата.

— Искаш да кажеш, че вече е сутрин? — Усмихнах му се, като минах край него, и той също ми се усмихна, развеселен от обичайния ми отговор.

Е, все пак не може да се очаква от човек да бъде оригинален и остроумен в този безбожен час, нали?

В асансьора обърнах гръб на огледалото. Да гледам собственото си отражение, щеше да бъде ужасно депресиращо. Боядисаната в кремаво врата на моето жилище на десетия етаж беше съвсем същата като другите шест. Превъртях ключа, влязох, затворих вратата след себе си и спуснах резето.

Облегнах се за миг на вратата, заслушана в нежното мълчание на моето спящо домакинство. Това беше един от онези редки и неуловими, мирни и спокойни моменти, когато времето сякаш е спряло. После направих първата стъпка напред и се спънах в Синбад, който подскочи високо във въздуха и измяука така силно, че би могъл да събуди цялата сграда.

— Исусе, Синбад, съжалявам. — Погалих го по гъстата козина, макар да знаех, че всъщност трябва да успокоя наранените му чувства. Той ме изгледа укорително, после отново се изтегна на пода и подви лапи под себе си.

Надникнах в стаята на Ливи. Тя лежеше изпъната напреки на леглото, облечена в стара тениска. Лицето й беше забито във възглавницата, но все още виждах бебето в извивката на бузата й, в трепкането на миглите й, в нежните й и меки устни. Запитах се, с неизмерима нежност, защо, независимо колко голямо е детето, заспало винаги изглежда на не повече от три годинки.

Проверих как са и другите две момичета, останали при Ливи през нощта, прибрах празната кутия от пица и оставих вратата открехната, за да може Синбад да заеме обичайното си място при Ливи. После отидох в кухнята — тясна и дълга, с прозорец в далечния край, зад който сивотата бързо се избистряше и скоро щеше да бъде позлатена от първите слънчеви лъчи. Отворих хладилника, но бях прекалено уморена, за да реша дали съм гладна или не.

Пет минути по-късно, взела душ и с все още мокра коса, облякла фланелената си пижама, сложих глава на възглавницата и потънах в черната бездна на съня. И сънувах младата жертва на мотоциклетна катастрофа, с русата коса и гладкото, без бръчки лице, момчето, което имаше приятелка някъде и цял живот пред себе си.

И плаках за него в съня си.