Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (37)

Глава 37

Джема

Разхождах се неспокойно из стаята си в „Алберго д’Оливия“ скръстила ръце на гърди и смръщила вежди. Бяхме се прибрали късно, след като бяхме танцували до зори, и за моя изненада бях спала дълбоко. Ако не беше Бен, щях отново да се чувствам като Кралицата на танца. Поне в това отношение не бях загубила дарбата си. Събудих се по обяд, дочух песните на птичките и долових аромата на гозби през отворения си прозорец. И първото, за което си помислих, беше Бен. И неговата целувка.

О, господи, не биваше да го целувам, наистина не биваше. Бях нарушила обещанията, които бях дала на себе си. Бях доказала, че доктор Джерико е просто една слаба и глупава жена. Толкова за силата на феминизма! А и не беше ли Глория Щайнъм, неговата проповедничка, омъжила се наскоро, след като казваше на нас, останалите жени, че нямаме нужда от мъжете, за да се чувстваме завършени личности? Ха!

— Джема?

Отворих вратата и погледнах в очите на Нона, свежа и с ясен поглед, облечена в изгладена синя памучна тениска и бели сандали, с коса, падаща на меки къдри около раменете. Изглеждаше точно като на старата снимка. Помислих си учудена, че тя все още може да ме изненадва.

— Къде е Ливи? — запита Нона.

— В стаята си — предположих аз.

— Не, не е.

— Тогава вероятно е излязла да се срещне с дъщерята на Рафаел. Видя колко близки станаха миналата вечер.

— Хубаво дете. — Нона одобри избора на Ливи на приятелка, въпреки че тя нямаше избор, защото, както забелязах, на партито на Маги нямаше други млади хора.

— Вземи си душ, Джема, късно е. После слез долу — каза Нона. — Ще пием кафе заедно.

— Мамо — казах аз, — на трийсет и осем години съм. Не можеш да ми казваш какво да правя. — Всичко, което исках, беше да се върна в леглото.

— Разбира се, че мога. Аз съм ти майка, нали. А сега побързай, Джема. Изглежда, че този ден ще е интересен.

Тя ме остави да се чудя какво точно имаше предвид и слезе на долния етаж. Аз покорно влязох под душа и измих следите от предишната вечер.

Ливи

Ливи извървя целия главен път, за да се срещне с Мъфи в осем часа сутринта. Бяха пътували на стоп с един фермер на задната седалка на неговия прашен стар камион, в който имаше още две квичащи и определено миризливи прасета. Двете бяха слезли в Монтепулчиано. Мъфи душеше като хрътка, ужасена, докато изкачваха стръмните улички към главния площад. Тя сбърчи гнусливо нос.

— Вече май мириша по-лошо и от прасетата.

— Не говори повече по този въпрос, а? — каза Ливи. — Не бъди такова бебе.

Мъфи подтичваше, за да бъде редом с Ливи, която вървеше с широки крачки.

— Ще взема душ веднага щом се прибера у дома — каза тя и дочу въздишката на раздразнение на Ливи. Затова решително затвори уста и се закле да не каже и дума повече за това, колко лошо миришат и двете.

На площада Ливи тръгна направо към кафе-бара. Седнаха на сянка под чадъра и Ливи поръча:

— Due cappuccini, per piacere.

Мъфи изглеждаше впечатлена и Ливи каза:

— Говоря малко италиански, да знаеш.

— А знаеш ли как да питаш за лекарство в аптеката? — запита я шепнешком Мъфи, за да е сигурна, че никой не е чул.

— Разбира се, че знам. И без това ще е написано върху опаковката, така че няма да ни се наложи да питаме за каквото и да било.

— О! Окей.

— Ще си купиш ли нови дрехи днес? — Ливи гребна с лъжичката сметаната, която беше отгоре, и я изяде.

Мъфи направи същото. Потупа джоба на късите си панталонки.

— Парите са тук.

— Добре. Побързай с кафето тогава. Имаме много работа.

Стомахът на Мъфи къркореше от глад и тя с копнеж се замисли за препечените ciabatta на Фиамета, за домашното ягодово сладко, но изпи послушно кафето си, като от бързане изгори езика си. После двете забързаха, за да намерят аптека, и да имат време да обиколят местните бутици.

След два часа и много усилена работа, те излязоха от малък и не много изискан магазин на име La Gatta Cioccolata, стиснали в ръце няколко найлонови торби. Спуснаха се по стръмните улички обратно на площада, където Мъфи сграбчи Ливи за ръката.

— Боже мой! — прошепна тя ужасено с тон, който подсказа на Ливи, че въпросът е спешен. — Там е татко.

Ливи незабавно набута Мъфи във входа на близката pasticceria и й каза да седне до една маса в далечния край. Добави, че тя ще остане до входа, за да наблюдава. Мъфи направи, както й беше казано, и въздъхна облекчено, когато Ливи най-после й махна с ръка, за да покаже, че пътят е чист.

После си купиха два сандвича с шунка и сирене и се върнаха на главния път. Там застанаха с вдигнати палци и надежда в очите и задъвкаха сандвичите си, сгорещени, изпотени и лепкави. Скоро ги взеха в колата на двойка семейни туристи французи, които, изглежда, бяха силно развеселени от тях и които бяха достатъчно любезни да ги оставят до задната врата на Бела Пиачере.

— Окей, Мъфи — каза Ливи, когато хвърлиха пакетите на леглото на Мъфи. — Знаем, че баща ти е в града, така че това време е подходящо като всяко друго.

Мъфи я гледаше страхливо, да не кажем — ужасено.

— О, да — прошепна тя, останала без дъх от вълнение. — Може и сега.