Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (29)

Глава 29

Бен

Бен изкачи хълма зад вилата със скицник и водни бои в ръка. Мъфи тичаше щастливо пред него и прескачаше туфите трева като буйно жребче. А когато видя заек, запищя от радост. С блестящата си руса коса, толкова светла, че в нея се забелязваха дори сребристи нишки, вързана на конска опашка, с дългите си краченца, обути в къси панталонки на бели и розови райета, загоряла и с маратонки, тя приличаше на обикновено американско момиченце. Беше като елф, кипеше от радост и енергия, наслаждаваше се на момента и на свободата. Бен си мислеше, че любовта към нея е просто част от самия него. Без Мъфи животът би загубил смисъла си.

— Татко! — извика тя от върха на хълма. — Оттук можеш да видиш целия свят! — Тя подскачаше нагоре-надолу, размахваше и двете си ръце над главата и толкова приличаше на кълбо енергия, че той не се сдържа и се засмя.

Затича се, за да стигне по-бързо при нея, и се задъха от усилието.

— Наистина! — каза той, когато застана до нея. — Оттук можеш да видиш целия свят!

Мъфи го сръга с лакът и се изкикоти.

— О, татко! Разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам. А сега искам да нарисуваш онова, което виждаш.

— Да го нарисувам? Аз?

— Ти — каза той твърдо. — Ето скицника, водните бои, четката. Просто рисувай това, което виждаш.

Тя го погледна, изпълнена със съмнения, а после зарея поглед над гледката, която се разкриваше пред очите й.

— Но аз не знам как.

— Не знаеш как? Това означава ли, че не виждаш?

— Разбира се, че виждам. Просто не мога да рисувам.

— Мъфи, можеш да рисуваш. Рисунката не трябва да бъде съвършена, трябва само да се наслаждаваш на това, което правиш.

Легнаха един до друг по корем и Бен я помоли да му каже какво точно вижда.

— Кипарисово дърво — каза тя и го посочи. — Ето там, в средата.

— Значи кипарисът ще бъде в средата на твоята рисунка. Хайде, продължавай, кажи ми още.

— Църква, село, ферма, маслинови горички, лозя по хълмовете и…

— Ето, готово — каза той и се обърна по гръб. — Хайде, започвай.

Лежеше с ръце под главата и гледаше лениво безкрайното синьо небе. Беше така синьо, както никога над градовете. Като че ли някой го беше почистил с четка от праха и направил дори още по-светло, по-наситено. Цветовете бяха ярки, сенките — по-дълбоки, слънцето грееше още по-жълто и по-топло. А през зимата, когато небето ставаше сиво и задухваше планинският вятър откъм Алпите, когато започнеше да пада снегът, това небе все още излъчваше светлина, която придаваше острота на нещата — на предметите и чувствата.

Струваше му се, че като качеството на светлината, качеството на живота също беше различно в Тоскана. Тук животът също беше по-наситен, живееше се от ден за ден, хората се наслаждаваха на мига. Да си купиш хляб от пазара или да избереш бутилка вино, да се възхитиш на хубава жена — всичко това се правеше с много повече чувство, с повече жар. Всеки аспект трябваше да се обмисли внимателно, всеки детайл трябваше да се вкуси, да бъде обект на радост и възхищение, всеки комплимент трябваше да се избере грижливо.

В това нямаше съмнение, в Тоскана той също живееше за мига — така, както никога не би могло да бъде в Ню Йорк. Тук той можеше да лежи по гръб на тревистия хълм, да гледа небето и просто да мисли за живота, вместо да бърза да запълни всяка минута от него, всяка минута на всеки ден — нещо, от което понякога не можеше да се освободи и насън. Или по-скоро в нощите, в които не можеше да заспи и сън въобще липсваше.

Когато беше купил апартамента си в Сохо, цели четири хиляди квадратни фута, беше си помислил: „Това е то. Това е символът на моя успех, какво повече бих могъл да искам?“. Но не мина много време и той откри, че има нужда от още неща. От още много неща. Запълваше дните си така, както правеше всеки бизнесмен — срещи, обеди, преговори, сделки. А вечерите, и понякога нощите си, запълваше с хубави жени, някои от които го караха да се смее, някои от които желаеше, а други не можеше да понася след първите пет минути.

„Трябва да има различен живот, казваше си. Трябва да има нещо повече от това.“ И тогава беше заминал за Европа — пътуване, което накрая беше завършило във вила Пиачере. Когато най-после приключи сделката за вилата, му се струваше, че това е най-добрата сделка в живота му. А сега Джема Джерико заплашваше новия му свят.

Разбира се, веднага беше отишъл при стария свещеник, дон Винченцо, който беше сложил началото на всичко това с издирването на семейство Джерико. Дон Винченцо твърдеше, че е виждал завещанието, според което собствеността се оставя на тях. Беше му казал, че ще е по-добре, ако успее да се разбере с Донати, от когото беше „купил“ вилата. „Купил и платил“ беше му напомнил Бен, а дон Винченцо беше разперил ръце и вдигнал рамене — жест, който трябваше да покаже на Бен, че разговорът е приключил.

Мислите му се върнаха към Джема, тази раздразнителна и рязка, ексцентрична и неуверена жена, която беше предана на дъщеря си така, както той — на своята и за която можеше да каже от пръв поглед, че е във взаимоотношения на любов и война с майка си, която пък, без съмнение, искаше да я види задомена. Джема изглеждаше предана на професията си, макар на него да му беше трудно да си я представи като лекар в спешно отделение в Ню Йорк. Тя беше просто прекалено… тромава и сдържана. Мислеше си, че може би повече би й подхождала работата в библиотека. Всъщност тя дори приличаше на библиотекарка от малък град — образ, много експлоатиран в киното.

Устата й обаче много му харесваше. Харесваше му как ъгълчетата й се повдигат и й придават весел вид, харесваше пълната й долна устна и как тя я прехапваше с дребните си бели зъби, когато беше ядосана или мислите й не бяха особено радостни. Или може би очите й му харесваха повече. Начинът, по който ги присвиваше, когато го погледнеше, как го преценяваше с дълбокия си син поглед. Или може би…

— Татко!

Той се изправи до седнало положение и погледна дъщеря си и рисунката, която тя му показваше. Разтърси глава, за да прогони мислите за Джема.

— Страхотно, бейби — каза той. — Кипарисът е истински център на картината, а цветът на маслиновите дръвчета е предаден много точно. Сега вече разбираш, че разликата не се състои в това, кой какво вижда всъщност, а в начина, по който го предава на платното. Начинът, по който той вижда нещата.

А на себе си добави, че това е главното и в живота.