Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (28)

Глава 28

И така, ето че бяхме във Флоренция. Но дали видяхме Дуомо? Зърнахме го набързо. Дали спряхме да разгледаме Уфици? Хвърлихме поглед на минаване. Дали разгледахме площадчето на Микеланджело със статуята на Давид и гледката, която се разкрива към Флоренция? Не и отблизо. Не. Ние пазарувахме. За мен това занимание не беше от най-любимите, а доскоро мислех, че и Нона не обича да пазарува. Откакто се върна в Италия. Струваше ми се, че няма да мога да я спра.

Влязохме във „Виа де Торнабуони“ със скоростта на светлината, влизахме и излизахме от бутиците толкова бързо, че се чувствах като цвете, увехнало поради липса на вода. Липсваше ми стоенето на едно място, спокойствието, тишината, с която бях свикнала във вила Пиачере. Сядах на столовете в тези така изискани магазини, докато Нона и Ливи влизаха и излизаха от пробните, за да получат моето недотам експертно мнение за последния си избор.

А аз мислех за вилата, за осмоъгълната стая със стария папагал, за вече чезнещата елегантност, за това, как изглеждаха стените, тапицирани с коприна, когато ги огрява слънчевата светлина. Струваше ми се, че си спомням тези неща, че съм живяла тук и преди, макар че дори най-близката ми роднина може да е била само камериерка тук. И все пак вилата беше някъде в подсъзнанието ми и будеше неясни желания. Докато най-после разбрах, че не просто искам да я върна на Нона. Най-егоистично я исках за себе си.

Мислех и за това, как ще успея да „хвана“ Бен Рафаел на партито на следващия ден, как ще остана сама с него на терасата, далеч от тълпата, а после… после какво? Щях ли да му кажа какво мисля за него? Че той е лъжец, а Донати — крадец, или че дори може би работят заедно и двамата са лъжци и крадци?

Дори аз знаех, че такъв подход не би ме довел доникъде. Щеше да ми се наложи да „омекотя“ малко нещата, може би да пърхам с мигли, да се доближа до него, за да долови парфюма ми… Какъв парфюм? Нямах парфюм. Да, може би щях да се погрижа за това, след като обиколим всички магазини за дрехи. А може би трябваше да погледна мило Бен в очите и да го помоля да бъде добър? Ако въобще можеше да бъде добър.

После си го спомних в „Хаслер“ с малката му дъщеря, спомних си колко нежен, колко грижовен беше с нея. Хей, може би той не беше чак толкова лош човек все пак. Може би трябваше да си позволя да се съмнявам, нещо, от което вероятно щеше да бъде доволен.

Напълно объркана, посветих вниманието си на Ливи, която се въртеше пред мен. Аквамариненосинята рокля прилепваше към тялото й като люспите на сирена, разкриваше всяка, дори най-малката извивка и което беше дори още по-предизвикателно, всяка светлосянка. Никога досега не бях виждала Ливи да изглежда така и изведнъж осъзнах, че тя се превръща в жена. „Не още!“, плачеше сърцето ми. „Не още, моля те. Остани малко момиченце още малко…“

Нона излезе от пробната, за да я види. Стисна устни и цъкна неодобрително с език, поклати глава.

— Съблечи я! — нареди й тя.

Ливи нададе стон.

— Но, Нона…!

— Съблечи я — казах аз.

Ливи се завъртя ядосано пред огледалото.

— Време е да разберете, че съм жена — каза тя. — Имам гърди. — Тя гордо прокара длани по едва забележимите си, току-що напъпили гърди. — Имам и цикъл.

— А в тази рокля няма да успееш да запазиш девствеността си. Съблечи я — нареди Нона.

— О, Н-о-н-а! — От детското изчервяване на Ливи косата й започна да изглежда почти червена.

Тя беше много смутена и й личеше, и бях благодарна на Бога за това. Все пак тя още беше моето малко момиченце.

Разгледаха всичко по закачалките още веднъж, а зад тях кръжеше любезна продавачка, която им помагаше да намерят нужния размер. Видях Нона отново да влиза в пробната с половин дузина рокли и разбрах, че още дълго ще останем тук. А аз какво щях да облека? Неохотно станах и започнах да разглеждам дрехите. Искаше ми се да можех да облека бялата си докторска престилка.

— Госпожата ще трябва да вземе размер trentaquattro, trentasei — каза ми търпеливата продавачка и извади две рокли, за да ми ги покаже.

Поклатих глава. Не исках да ми казват какво да нося. Ако се наложеше, щях сама да си избера нещо и щях да го направя бързо. Свалих бежова копринена рокля от закачалката и я притиснах към тялото си. Имаше деколте във формата на буквата „V“, тясна талия и бухнала пола. Подходяща беше, хората казват, че бежовият цвят е подходящ за всякакви случаи.

— Мамо, не можеш да облечеш това. — Ливи я грабна от ръцете ми.

— Защо не?

— Защото е бежова, ето защо. Погледни само полата, ще приличаш на топка за боулинг. Мамо, ти си в Италия! Защо не избереш нещо по-богато на цветове? Как мислиш, колко жени, облечени в бежово, ще има на партито? Не много, можеш да се обзаложиш.

О, господи, ето че вече порасналата ми дъщеря ми дава инструкции какво да облека. Искаше ми се да не бях я водила тук.

— Не се чувствам склонна да нося многоцветни дрехи. — Грабнах нежна бяла рокля от шифон от закачалката й. Тя имаше високо заоблено деколте и права пола точно до средата на коляното. — Тази ще стане — казах категорично, без да обръщам внимание на протестите на Ливи и на съветите й поне да я пробвам. Не обърнах внимание и на високата цена, направо казах на момичето да я опакова.

— Мадам ще има нужда и от сандали — каза ми тя и преди да се осъзная, имах на краката си малки златисти сандали с много тесни каишки, каквито не бях носила, откакто се бях влюбила в Каш. Съмнявах се, че мога да направя повече от десет крачки с тях, но предположих, че ако сляза от колата право пред къщата, ще успея да се справя.

Одобрих последния избор на Ливи — прилепнала към тялото рокля от червена ликра. Всъщност мислех, че не е много подходяща за нея, но бях прекалено уморена, за да споря. Одобрих и банановожълтата рокля на Нона с деколтето, обсипано с кристали, макар и да я попитах, леко саркастично, къде според нея ще я носи, когато се върнем в Лонг Айлънд. Тя ме изгледа унищожително и дори не си направи труда да ми отговори.

Улових блясъка в очите й и се запитах кого, освен Маги Марчези, иска да впечатли тя. Спомних си името Роко Чезани и се запитах: „Възможно ли е?“. Но не, разбира се, че не. Отхвърлих мисълта, че майка ми може да се влюби в стария си приятел от училище. Не исках да знам. Животът и без това беше достатъчно сложен.

Замислих се за Бен Рафаел и си спомних, че имам нужда от парфюм. Проверих в пътеводителя къде се намира рекламираният от тях магазин за билки и парфюми, където знаех, че ще намеря точно това, от което имам нужда. Аромат, който бях открила преди години. Веднъж в отделението дойде пациентка италианка, много търпелива, с изкълчен глезен. Долових аромата на парфюма й, когато се наведох към нея, и си помислих, че мирише на истинска пролет. Тя ми каза, че името на парфюма е „Виолета ди Парма“ и че се продава предимно в град Парма или в специални билкови аптеки като например тази във Флоренция. Никога не бях имала шишенце такъв парфюм, но още си спомнях нежния мирис на виолетки, както и името.

Officina Profumo-Farmaceutica di Santa Maria Novella беше част от стар манастир със същото име, скътан на малка уличка, която се казва „Виа делла Скала“. От блясъка на Via de’ Tornabuoni се върнахме сякаш назад във времето. На стъклените лавици бяха поставени шишенца с разноцветни течности, а старинните дървени шкафове бяха пълни с бутилки и нещо като малки гърненца. По стените имаше древни фрески, плочките на пода също бяха изрисувани, а във въздуха ухаеше на билки и парфюми. Тук човек можеше да купи лекарство, което да успокои нервите му или да подсили жизнеността му, лосиони за тяло и сапуни, нежни към ръцете, кремове за лице и аромати, които със сигурност привличат противоположния пол. Всичко това беше приготвено по стари рецепти, написани на ръка от доминиканските монаси и запазени чак до днес.

Намерих Violetta di Parma и пръснах малко във въздуха за проба. Имаше аромата на виолетки, откъснати в мъглива пролетна утрин. Отново се влюбих веднага и силно, както във вила Пиачере.

Купихме подарък на Маги за рождения й ден — кошничка, пълна със сапуни, балсами и лосиони, завързана отгоре с огромна панделка от сатен. Помислих си, не знам защо, че изглежда като Маги.

После, натоварени с пакетите, излязохме със залитане от магазина, който затвориха веднага след нас за обедна почивка, както правеха навсякъде в Италия. Хванахме такси и отидохме до една оживена trattoria, „Гарга“, на „Виа дел Моро“, тясна уличка, но задръстена от паркирали коли, които чудно как се събираха там.

Вътре беше дори още по-претъпкано. Клиентите стояха прави в антрето и чакаха да влязат, тълпяха се около бара и изпълваха масите. Цигареният дим висеше на синкави кълба под яркожълтия таван, ароматът на виното се усещаше доста тежко според мен, а разговорите отекваха от стените, по които висяха картини на съвременни художници. Усещаше се още ароматът на бобена супа, на печено свинско, гарнирано с розмарин. Въведоха ни в една странична по-малка зала и ни настаниха до маса, която беше на толкова малко разстояние от другите, че сякаш всички бяхме една компания.

На хартиената покривка беше поставена бутилка червено вино. Взеха поръчката ни. Донесоха и хляб в малко панерче, поставиха чаши пред нас, а на госпожицата наляха „Сан Пелегрино“.

Отпуснах се блажено назад, радостна, че вече не съм на крака, радостна, че пазаруването остана зад нас и все още много ядосана на Донати, който не се беше появил на срещата. Обаче, за да се насладя на обяда, забравих за малко тревогите или по-скоро отказах да им обръщам внимание.

Нямахме много време да се бавим, защото други клиенти напираха отвън, затова, като свършихме, грабнахме пакетите си и си пробихме път през тълпата на улицата, където трябваше Нона само да вдигне ръка и едно такси веднага спря рязко пред нас. Стигнахме до паркинга, качихме се в нашата кола и отново ми беше много трудно да шофирам през натовареното флорентинско движение. Отдъхнах си малко, когато излязох на магистралата.

Върнахме се във вила Пиачере след ден, прекаран в един от най-красивите градове на земята, без да сме видели нито една от забележителните му гледки.