Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (27)

Глава 27

Вторник най-после дойде и ние бяхме на магистралата на път за Флоренция. Беше рано, движението не беше натоварено, а небето беше безоблачно синьо и обещаваше горещ ден. Ливи и Нона си говореха за дрехи, защото планираха още един набег по магазините за партито на Маги след срещата с Донати. А аз концентрирах вниманието си върху пътните знаци и се тревожех какво ли ще ни каже Донати.

Дон Винченцо ми беше казал, че оригиналът на завещанието е у Донати, както и, доколкото той знаел, единственото негово копие. Завещанието не било легализирано в съда, защото по онова време още търсели наследниците. Странно, как преди не ми се искаше тя да идва тук, на лов за диви гъски, образно казано, а сега бях твърдо решена да спася наследството й. Заклех се, че каквото и да струва, вилата ще бъде нейна. Единственият проблем беше, че без копие от завещанието нямаше на какво да се опрем.

 

 

Красотата на Флоренция спира дъха навсякъде — по старите улици и в каменните сгради, на площадите, обсипани със статуи, в пазарите, отрупани с плодове и зеленчуци, във входовете на къщите, около които се вият жасмин и глициния. Дори Ливи мълчеше, докато вървяхме по старите улици, чиито сгради бяха толкова древни, че ние разбрахме колко наистина млада е Америка.

Разходихме се по бреговете на река Арно и се възхитихме на статуята на Четирите сезона на „Понте Санта Тринита“. Макар по време на войната мостът да бил разрушен, успели да спасят статуята. Сега мостът е построен отново, съвършено копие на оригинала.

„Понте Векио“ обаче си остава най-голямата забележителност на Флоренция. По витрините на магазините има богато изобилие от злато и бижута, а магазините изглеждат така, както и през четиринайсети век — век, за който досега въобще не се бях замисляла.

Подмамени от блясъка на златото, спряхме пред малко магазинче и разгледахме античните бижута на витрината му. Един пръстен улови погледа ми: две преплетени халки, а в центъра им — чист кристал, заобиколен от диаманти с големината на главата на топлийка. Пръстенът очевидно беше много стар и аз се питах дали някога много отдавна, не е бил подарен на някоя аристократка от нейния любим. За първи път в живота си желаех нещо толкова силно, но реших да загърбя и това си желание. Знаех, че ще е прекалено скъп, пък и имах работа, за която трябваше да се погрижа.

Площад „Делла Република“ някога е бил пазар. Сега по цялото му протежение имаше кафенета, масите бяха подредени под сини и жълти тенти. „Джили“ беше тук от 1793 година, когато бил просто малка чайна. А сега беше любимото място за срещи във Флоренция. Вече беше пълен с флорентинци, които пиеха сутрешното си кафе, четяха вестници или гледаха минувачите.

На отсрещния край на площада беше големият магазин „Ринасенте“, чиито врати бяха гостоприемно отворени. Видях как очите на Нона блеснаха. Без съмнение, спомняше си любезната продавачка, която й беше помогнала да избере тоалета, с който беше на партито във вилата. Имах чувството, че е готова отново да се впусне в приключения, затова я смушках с лакът и я накарах бързо да отмине.

Търсехме дребен и много слаб мъж с тъмна коса и тънки мустаци, който, както ни беше информирал дон Винченцо, винаги беше добре облечен. Той каза още, че по това време на годината адвокат Донати сигурно ще носи летен костюм от бял лен. „Господинът е винаги безупречен, беше допълнил той. Винаги най-доброто, което парите могат да купят.“

Тази информация за финансовото състояние на адвоката ме накара да настръхна. Чии точно пари харчеше Донати за тези скъпи летни костюми? Питах се, макар да бях готова да се обзаложа, че това са милионите, които Бен Рафаел е платил за вила Пиачере. Парите определено не принадлежаха на адвоката.

Разгледахме внимателно всички мъже в „Джили“, както и на терасата. Имаше поне дузина италианци с мустаци в бели ленени костюми, всичките с безупречен външен вид. Вървях и се взирах в очите им, скрити зад слънчеви очила. Наистина бяха привлекателни всичките, и всичките, без изключение, ме огледаха добре. Знам, че го направиха просто по рефлекс, че това е тяхна национална черта, така да се каже, нещо като тик. Но трябва да призная, пак ми хареса. И дори леко им се усмихнах в отговор. Искам да кажа, случилото се можеше да породи плътски мисли у всяка жена. Само не и у мен — жената, приела безбрачието преди три години по собствена воля.

— Още не е дошъл — казах и се върнах до една от масите под тентата.

— И той закъснява като всички италианци — каза Нона, която според мен беше отпусната въпреки напрегнатата ситуация. — Ще дойде. Дон Винченцо обеща.

Искаше ми се и аз да бях толкова сигурна. Поръчах две двойни кафета със сметана и малки пасти, покрити с карамелизирана захар и малини, както и огромен шоколадов шейк за Ливи, която изпиваше такива количества от него, че сигурно щеше да си повреди зъбите, преди да сме се прибрали у дома в Щатите. Нона пиеше кафето си и гризеше по малко от пастата. Преглеждаше сутрешния вестник като всички останали, докато аз търсех с поглед Донати по площада.

Измина половин час. Четирийсет и пет минути.

— Чакаме вече цял час — оплака се Ливи. — И така, къде е той?

Свих рамене и грабнах чантата си.

— Не знам — казах възможно най-спокойно, макар да кипях от гняв. — Веднага ще му се обадя.

Влязох в кафенето, намерих телефон с монети и набрах номера, който ми беше дал дон Винченцо. Отказах се след десетото позвъняване. Синьор Донати беше неуловим като призрак. Върнах се до масата и загризах замислено долната си устна. Чудех се какво трябва да предприемем сега.

— Не може да продължаваме така — казах. — Просто ще трябва да говоря с Бен Рафаел. Ще се наложи да ми обясни някои неща или да ми помогне да намерим този Донати.

Нона въздъхна дълбоко.

— А ако мистър Рафаел не го направи — каза тя тихо, — мисля, че знам друг метод, който може да го подтикне към действие.

Зачакахме да ни каже какъв точно е този метод, но тя бързо смени темата.

— Нима жените не казват, че когато всичко друго се е провалило, все пак остава пазаруването? — каза тя. — Хайде, bambini, трябва да си купим рокли за партито.

— Аз наистина никак не искам да отида на това парти.

Ливи ме изгледа гневно и аз изведнъж си помислих, че тя е точно копие на баба си — същата стойка с ръце на хълбоци, същия гневен поглед от блестящите тъмнокафяви очи, с който може да те убие на място.

— О, хайде, мамо! — каза тя нетърпеливо. — Това е само пазаруване. Просто нещо, което момичетата правят, нали знаеш.

— О! — промълвих едва чуто. — Момичешки работи. Точно така.