Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (22)

Глава 22

Нона

Нона седеше до една от дългите дървени маси, покрити с покривки в червено, бяло и синьо, в сянката на огромен стар кестен, чиито клони стигаха почти до земята. Жълти овесарки танцуваха на бриза заедно с празничните малки флагчета; познатият аромат на бургери се смесваше със захарния мирис на младо червено вино, наливано направо от дървените бъчви, и със сладкия аромат на току-що откъснати домати, подправени със зехтин и босилек. Птичките чуруликаха в клоните на дърветата, от време на време се спускаха да търсят трохи, някой свиреше стари мелодии на акордеон, а онези, които бяха пийнали повече вино, му пригласяха.

Нона си мислеше, че всичко заобикалящо е прекрасна смесица от познати неща — разбирай Америка — и други, позабравени, от стария дом — разбирай Италия. А може би просто виното беше позамаяло малко главата й.

Разгледа лицата на мъжете, насядали около дългата маса. Познаваше ги от времето, когато бяха момчета, а сега те бяха мъже, не много по-стари от нея самата. За разлика от нея обаче, те бяха живели цял живот на открито, в лозята и овощните градини, по полетата. Лицата им бяха лица на фермери, и слънцето и вятърът бяха оставили дълбоки бразди по тях. Бяха уморени от работата, повтаряща се всяка година, от нуждата да приберат гроздето, преди да се спуснат първите студове. И все пак виж ги само как се наслаждаваха на живота. Пееха с пълно гърло и с радост, вдигаха чашите за наздравица, ядяха с апетит превъзходната храна, пиеха доброто вино и се наслаждаваха на компанията си. Тук всеки познаваше всички други и обикновено се държаха приятелски помежду си, с изключение на малкото враждуващи семейства. Само че враждите датираха от може би сто години и едва ли вече бяха от значение. Фактът, че баща й беше скочил в леден зимен поток, за да спаси момче, не изненадваше Нона. Всеки мъж тук, мислеше си тя, би направил същото, макар че за Америка това не би могло да се каже. Едва ли някой щеше да скочи в Хъдсън, за да спаси дете.

Тук тя се чувстваше по-различно. Погледнете я само, жена, която от години не е носила нищо друго, освен дрехи в черно. И ето я сега, в яркозелена копринена рокля, купена от магазин във Флоренция, и със специален сутиен, купен по внушение на продавачката, която беше заявила, че само такъв може да се носи с такова деколте. Трябваше да признае, че линията на деколтето отговаря много точно на наниза от перли. А обувките, макар да й бяха малко тесни, допринасяха за добрия й външен вид. Винаги беше имала хубави крака, но просто не беше мислила за тях от години. И ето че сега, в обувките с токчета, високи цели три инча, те изглеждаха, ами… почти великолепни.

Вярно беше. Тя изглеждаше великолепно. И Ливи й го беше казала, както и продавачките, които бяха сглобили ансамбъла, с който беше облечена. Те бяха избрали дори червилото й, казваше се „Бегония“ както и малко розов руж. Никога през живота си не беше употребявала такова нещо, но трябваше да признае, че придава младежки блясък на лицето. Всъщност не се беше чувствала толкова млада от години, въпреки сърдечните проблеми.

Нона изхвърли от главата си всички мисли за болното си сърце, извини се на хората около себе си и тръгна към къщата. Щеше да разгледа вилата. Тяхната вила, защото, което беше нейно, беше също така на Джема и на Ливи.

Загледа се в многобройните високи прозорци със сребристосините капаци, в олющените златистопрасковени стени и бляскавите теракотни плочки на терасата. В очите й бликнаха сълзи — на радост и на учудване. Нима всичко това беше нейно?

Роко

Роко Чезани паркира ръждясалия си бял „Пикап“ в края на онова, което някога е било ливада, и изчака облака прах да се слегне, преди да слезе. Изтупа от праха черното си сако, облече го над синята си риза с къси ръкави, оправи възела на синята си копринена вратовръзка, купена специално за случая, свирна на кучето си, бял бултериер с дълга розова муцуна и розови уши. Като балансираше на един крак, Роко изчисти първо едната си обувка, после — и другата. Приглади назад гъстата си сива коса, сложи на главата си старата зелена шапка, прокара пръсти през мустаците си, сякаш да се увери, че са там, и беше готов.

Кучето, Фидо, тичаше послушно в краката му, без да се оглежда нито наляво, нито надясно. Където отиваше Роко, значи там отиваше и Фидо и се надяваше, че ще последва лов на зайци.

— Не и днес, стари приятелю — каза му Роко през рамо. — Днес ще ядеш американски хамбургери. — Погледна с отчаяние към небето. — Макар че, защо ядат хамбургери, когато могат да ядат хубава пържола fiorentina, не знам.

Спря, за да огледа сцената, и кучето седна на задните си крака точно на половин крачка зад него. Роко познаваше всички тук, с изключение на англичаните, които никой не познаваше, защото идваха само за по две седмици през лятото. Никой не ги виждаше достатъчно често, макар да ги чуваха непрекъснато: високите и пронизителни гласове на жените в alimentaria, споровете на децата им в сладкарницата и мъжете, стоплени и със зачервени лица от слънцето, явно се чувстваха неудобно в задимения бар „Галилео“, където пиеха студена бира или гроздова ракия и чакаха жените и децата си.

Познаваше американеца добре. Бен Рафаел идваше всяка година. Оставаше месец или повече. Понякога идваше дори и през зимата, когато снегът щеше да завали всеки момент и вила Пиачере се нуждаеше от дърва, за да бъде осигурена топлата вода и огънят в камината. Роко винаги му носеше трюфели, а американецът му даваше бутилка шампанско, която да изпие на Коледа с традиционната италианска вечеря от риба, миди и раци.

Смяташе американеца за добър човек, макар сега да се носеха слухове, че е поискал разрешение да превърне вилата в хотел. Това вече не беше хубаво. Пък и кой ще иска да отседне в Бела Пиачере?

Потърси с поглед в тълпата познатата някога фигура. И я видя, застанала сама, да гледа внимателно вилата. Пое си дълбоко дъх, после въздъхна тихо от удоволствие. София Мария се беше променила малко от времето, когато беше на тринайсет. И преди беше по-висока от останалите момичета в селото, а черната й коса винаги се къдреше около раменете. А сега беше вдигната на елегантен кок. И тя самата беше много елегантна в зелената си рокля и с наниза от перли около врата. Разбира се, помнеше, че краката й бяха хубави, и те със сигурност не се бяха променили. Но все пак беше някак си по-различна. Дали защото сега приличаше повече на американка? Че изглеждаше като богата жена, която живее в Ню Йорк в хубава и скъпа къща? Като жена, която може би вече няма време за стари приятели? Той можеше дори да я ухажва, ако беше останала в Бела Пиачере малко по-дълго.

Имаше само един начин да разбере.

— Фидо! — Кучето веднага наостри уши и се изправи. — Avanti! — каза той и двамата заедно замаршируваха към мястото, където съвсем сама стоеше София Мария.