Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (21)

Глава 21

Джема

Бях така потънала в мислите си, че гласът, който чух зад себе си, ме накара да подскоча. Обърнах се рязко и открих, че гледам право в очите на Микеланджело от Лонг Айлънд.

Гледах го втренчено и мълчаливо един дълъг миг, като че ли исках да видя дали зениците му са нормални, или имат някакви клинични изменения. Само че този път жената, която проверяваше, не беше лекарката. И видях, че очите му са наситено тъмнозелени и изпъстрени с малки златисти точици.

Беше безупречно облечен в бяла ленена риза с навити ръкави, които разкриваха загорелите му ръце. Носеше износени дънки „Левис“ които изглеждаха скроени за тесния му задник. На краката му бяха онези скъпи велурени обувки, които бях забелязала и преди, само че този път — обути на босо. Косата му беше леко вълниста, вчесана назад, като разкриваше леко и елегантно посребрените му слепоочия. Очите му бяха тесни, веждите — гъсти, по челюстта му брадата вече беше набола, а устата му… е, хубава беше. Всъщност беше много хубава, ако знаете какво искам да кажа. Изглеждаше като човек, който знае какво иска и как да го получи. Видях това само за секунда, макар че, разбира се, не се интересувах истински от него. Интересът ми беше чисто клиничен. Реакция на лекар, би могло да се каже.

— Какво правите тук? — Веднага разбрах, че съм се издала, защото, както си спомнях от времето на тийнейджърските си флиртове, едно момиче не бива да показва, че забелязва съществуването на мъжа.

— Същото, каквото и вие, предполагам. Във ваканция съм. — Той се облегна на парапета до мен. — Е, харесвате ли вилата?

— Дали я харесвам? — Подпрях лакти на камъка, положих брадичка в дланите си и въздъхнах. — Мисля, че съм влюбена в нея.

Той се засмя и показа превъзходни бели зъби, а аз си помислих, че е много красив. Прекалено красив вероятно. Мъжете като него просто минават през живота на жените и оставят разруха след себе си. Излъчваше такова доволство от себе си, че по гръбнака ми полазиха тръпките на неодобрението и враждебността. А в същия момент ме караше да се чувствам така, сякаш бях единствената жена на земята.

— И аз изпитвам същото — каза той. — Със сигурност е по-красива и по-удобна от Ню Йорк във времето, когато влажността се покачва, а горещината се излъчва от тротоарите и всички се сърдят както на времето, така и на себе си. Вие знаете какво искам да кажа.

— Откъде знаете, че съм от Ню Йорк?

Той ме гледа дълго и озадачено, повдигнал едната си вежда.

— О, предполагам, че просто видът ви издава откъде сте. Нещо у вас говори, че сте от Ню Йорк. Напрегнатостта, например.

— О? А вие не сте ли?

— Разбира се, че съм. Напрежението се усеща у всички. Не съм бил тук достатъчно дълго, че да се отпусна.

Направи знак на едно от местните момичета в престилка с волани да донесе още вино, после ми подаде чашата. Отпих, имаше дъха и аромата на топли малини.

— С какво се занимавате в Ню Йорк? — Той се облегна с гръб на парапета, погледът му не се отделяше от лицето ми.

— Това не е ли точно един от онези нетактични въпроси, които не бива да се задават на парти? — Отпих още една глътка и го погледнах предизвикателно над ръба на чашата.

— Вероятно, но все пак аз съм ви виждал гола. И не се чувствам като напълно непознат.

Глупавата червенина отново заля бузите ми. Стана ми горещо.

— А вие с какво се занимавате? — запитах го рязко, да не кажа — грубо.

— Рисувам.

— Значи можете да работите и тук. Вилата се нуждае от боядисване.

Той кимна с горчивина.

— Добре, сразен съм.

Въпреки че не исках, се усмихнах.

— Всичко е наред. Чух, че сте художник.

Той, изглежда, се изненада. И аз добавих:

— Майка ми запита главния келнер в „Хаслер“. Мислеше, че сте от италианската аристокрация. Всъщност беше съкрушена, когато разбра, че не сте. Защото Нона е италианка, макар и да не е аристократка. — Говорех неспирно като глупава ученичка. — Тук сме, за да се запознаем с корените си — добавих вече по-тихо и по-бавно.

— Не ми казвайте, че семейството ви е от Бела Пиачере?

— Отпреди две поколения. Мама искаше да се върне и да види отново старото си родно село. Преди да умре — добавих автоматично.

— Очарователно. — Изглеждаше така, сякаш наистина го мисли. — Но с какво се занимавате все пак, освен че сте майка?

— Освен това? Работя в болница.

— Вие сте медицинска сестра?

Изгледах го гневно изпод мигли, после осъзнах, шокирана, че всъщност флиртувам с него. Старите навици умират трудно, предполагам.

— Лекар съм и работя в спешно отделение. Там имаме всичко — от бездомни, които се надяват да намерят подслон за през нощта, до болни бебета и убийци, приковани към носилката, кървящи от многобройни огнестрелни рани.

Той изглеждаше впечатлен.

— Това се казва работа!

Усещах привличането, което ни теглеше един към друг. Реших да не му обръщам внимание. Някои мъже странно изглупяват, когато им кажеш, че си лекар. Започват да изброяват наум симптомите за въображаемите си болести и се опитват да получат от мен безплатен съвет за здравето си.

Сега между нас се настани тишина, ясно доловима като цигарен дим.

— Съжалявам, не умея много да бъбря, както се полага на парти — казах. — Обикновено разговарям или с дъщеря си, или с коматозни пациенти, дошли в отделението след тежък инцидент. Инцидент — добавих замислено. — Много любезен евфемизъм за клане, станало на магистралата, за убийство, разиграло се на улицата, или за домашното насилие. Представя всичко във възможно най-приятна светлина. Покрива го плътно като плащ.

Той подсвирна тихо.

— Работата ви сигурно е много тежка, докторе.

Извих очи към небето.

— О, моля ви, не ме наричайте „докторе“. Чувствам се като персонаж от телевизионен сериал.

— Съжалявам, мис, мисис… Знаете ли, май не сме се запознали. Аз съм Бен Рафаел. — Той ми подаде ръка.

— Джема Джерико.

Дланта му беше топла и твърда, но не гладка и с добре поддържан маникюр, както бях очаквала. Кожата беше груба — като на човек, който се занимава с физически труд.

— Сега, когато играта се води на неутрален терен и при равни условия, мога ли да попитам с какво се занимавате, мистър Рафаел?

— О, моля ви — присмя ми се той и съвършените му бели зъби проблеснаха в тъмнината, а дяволитите пламъчета се появиха в зелените му очи. — Искате да кажете, че никога не сте чували за мен? Освен това вече се познаваме и можем да оставим формалностите при обръщението.

Аз ококорих очи, за да изразя невинност, но сигурно приличах на хитра лисица.

— Нима си известен художник?

Той отново въздъхна и отпи глътка вино.

— Не, не съм известен художник и очевидно дори не съм толкова добре познат, колкото си мислех.

— И така? — Оставих въпроса недовършен и той се засмя.

— Аз съм провалил се художник или ако не — поне неуспял.

— Много прилича на историята на моя живот. — Отпих и аз глътка вино. Започвах да се забавлявам и може би дори да го харесвам. Мъничко.

— И така — каза той и ръката му докосна моята, когато се облегнахме един до друг на парапета, за да наблюдаваме отново зелената ливада, — харесваш вилата, нали?

— Да, признавам. Не помня кога за последен път съм се чувствала така, но знам, че е любов от пръв поглед.

Той се усмихна.

— Знам какво искаш да кажеш. Чувствай се свободна да идваш всеки път, когато пожелаеш.

— Благодаря, може да се възползвам от поканата. Ще трябва да направим инспекция на собствеността, оценка, за да можем да я обявим на пазара.

— Моля?

— Е, искам да кажа, какво хубаво има в това да притежаваш рушаща се вила в Тоскана, щом нямаш пари да я поддържаш? И освен това моят живот е в Ню Йорк.

Той смръщи вежди.

— Но аз нямам намерение да продавам вилата. На майка ти или на някого другиго.

— Какво искаш да кажеш с това? Вилата принадлежи на мама. Граф Пиачере го упоменава в завещанието си. Оставил е вилата на нея.

— Трябва да поговорим — каза той, хвана ме за ръката и ме заведе в големия салон със стените, тапицирани в ябълковозелена коприна, и възглавничките, поставени върху протритите места на дивана.

Смръщих вежди, защото нищо не разбирах.

— Всъщност няма за какво да говорим. Мама беше информирана от дон Винченцо, че е наследила вилата според завещанието на графа. Че са били необходими няколко години, за да я открият, но това не означавало, че вилата не е нейна. Синьор Донати е направил грешка.

— Съжалявам — каза той. — Не искам да ядосвам никого, но грешката е от страна на майка ти. Тя очевидно не е добре информирана.

Замислих се за Нона, за нейното вълнение и за твърдото й решение да дойде тук, толкова радостна, че е наследила нещо. За това, как тази вест беше променила външния й вид и колко… щастлива щеше да бъде тук. Това беше нейното село, приятелите на нейното семейство, нейното наследство, по дяволите.

— Чуй. — Бен беше много сериозен, извънредно сериозен. — Аз притежавам това място. Купих го миналата година от имението на графа. Всичко е подписано и подпечатано. Платих чрез адвоката, синьор Донати. Подадох молба за разрешение и получих такава да го превърна в хотел. И всъщност съм готов да започна работа.

Спомних си тежкото оборудване, което бях видяла в старите конюшни. Значи за това е било. Ноздрите ми се разшириха от гняв.

— Ще се боря с теб — заявих. — Не можеш да отнемеш вилата на майка ми.

Той поклати глава.

— Давай, но няма да спечелиш.

— Ще видим. Ще върна вилата на майка си!

Той вдигна предупредително пръст.

— Само през трупа ми.

Изгледах го гневно, като вдигнах и аз пръст.

— Може би — казах.

А после, като не знаех какво да направя, се завъртях на пети и се отдалечих с царствена походка. Жалко, че се спънах в килимчето, защото така развалих ефекта. Чух го да се смее, когато изтичах, зачервена и сгорещена, в градината, за да търся… какво?