Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (19)

Глава 19

Бен

Бен Рафаел се наслаждаваше на организираното от него парти. Разхождаше се по терасата и поздравяваше гостите си, само част от които познаваше. Познаваше всички местни, разбира се, защото идваше тук от години: Нико, месаря; Сезаре, зарзаватчията, и Сандро от малката бензиностанция, където зареждаше своя „Ленд роувър“; Отавио, фермера, от когото купуваше пресни яйца, Бенджамино от магазина, откъдето купуваше вино в пластмасови туби, защото му доставяше удоволствие сам да го налива в бутилки; Роко, който имаше трюфел и който винаги му запазваше по някоя от скъпоценните гъбички и от когото купуваше също така и мляко. Познаваше Флавия от сладкарницата и трите й малки деца и поздравяваше с кимване дори Ренато Позоли, местния учител, както и дон Винченцо, свещеника. Така че, макар да не беше точно жител на селото, Бен се смяташе за един от местните. И затова ги канеше всички да празнуват американския национален празник — защото искаше да го сподели с тях.

А тъй като местните хора бяха изключително гостоприемни, той непрекъснато беше канен на вечеря и познаваше всяка от по-големите къщи. На празниците си канеше също и англичаните туристи, които почиваха тук и наемаха вили за сезона. Те непрекъснато се оплакваха, особено от липсата на топла вода, камериерки и водопроводчици, и той вече се питаше защо ли идват тук всяка година и смятат това мъчение за ваканция.

И все пак, докато седиш на един от хълмовете и гледаш залеза на слънцето над долината, а то прилича на топка от червена вълна, обгърната от отблясъците на различни цветове — оранжево, коралово и тюркоазно, а ти държиш чаша превъзходно вино в ръка, не искаш да бъдеш никъде другаде в света. И особено в Ню Йорк.

Облегна се на парапета и затърси с поглед дъщеря си. Откри я на люлката, съвсем сама. Запита се дали не трябва да отиде да я прибере, но после реши, че е по-добре да я остави сама да направи това. Въздъхна, докато я гледаше как се люлее бавно напред-назад, все по-високо и по-високо, а русата й коса проблясва всеки път, когато вдигне лице към небето, за да види балона с горещ въздух.

Почти беше решил да не я взема със себе си. Обикновено идваше тук сам. Домът му представляваше огромен апартамент в Сохо, макар той да не произхождаше оттам. Беше израснал в Бронкс и си беше пробил път нагоре като строителен предприемач. Беше започнал от нищото и когато навърши двайсет и седем, вече имаше, ако не всичко, то поне, със сигурност, много. И се главозамая. Вече мислеше, че няма равен на себе си, смяташе се за млад магнат и се втурна към живота в големия град като момче от Бронкс, каквото все още беше, като се наслаждаваше на нощните клубове и жените така, сякаш не съществуваше утре.

Но, разбира се, бъдещето не можеше да бъде избегнато и му се наложи да слезе на земята и да позакърпи вече разпадащата се негова империя. След това вече никога не се поколеба. Работата беше всичко за него. Разбира се, в живота му имаше жени и пищни вечери и шик клубове, но работата винаги беше на първо място. Империята му отново се простираше на сигурна почва и той беше по-богат дори отколкото в мечтите си.

На трийсет се ожени за момиче с по-високо обществено положение. Беше заслепен от Бънти Мелър, красива блондинка, от парите на семейството й и от прадедите й. Той беше умно момче, с груба красота и секси, и непозната територия за Бънти. Бънти. Дори името й го омагьосваше. Оттам, откъдето идваше той, момичетата се казваха Тереза, Мерилин или Шарън.

Научи Бънти какво е сексът, запозна я със старите си приятели, с онези, с които беше израснал и които все още наричаше свои приятели. Тя не ги харесаше, нито пък ги разбираше. А Бънти го запозна с живота в летните къщи на Мейн, с играта на поло с приятели в Палм Бийч и с благотворителните балове на Мет. Бракът им не вървеше.

След развода не му харесваха нито моделите, нито изисканите момичета, нито актрисите, нито „достъпните“ и общителни блондинки. Животът беше загубил аромата, който се очакваше да дойде с успеха. Само дъщеря му беше истинска. Тя беше част от него.

Два дни преди да тръгне за Рим, получи телефонното обаждане. Беше вечер и той си беше у дома. Сам. Музиката свиреше тихо за фон на кавгата, която водеше със своята бивша съпруга. Тя току-що му беше съобщила новината, че ще се омъжи повторно следващата седмица, а той й отговори, че се радва и се надява да бъде щастлива този път. И наистина го мислеше. Бънти беше разглезена, богата и егоистка, но не беше единствената отговорна за разпадането на връзката им. Тя беше обречена от самото начало.

После тя каза, че ще отиде на дълъг меден месец и иска той да вземе Мъфи със себе си в Италия. Мъфи! Това не беше истинското име на дъщеря му. Тя се казваше Марта (на баба си), Слоун (на дядо си), Уитни (на още по-богатата си леля) и Рафаел (на него), но Бънти я наричаше Мъфи още от раждането й. И тя завинаги щеше да си остане Мъфи.

Той обичаше дъщеря си и я виждаше по-често от майка й, която непрекъснато беше заета с обществени дела и партита, но сделката им беше, че Бънти ще бъде отговорна за Мъфи през месеца, който той прекарваше в Италия. Това беше единственото време в годината, когато той оставаше на спокойствие. Единственото време, когато можеше да бъде самият себе си. Да рисува, да чете, да попива с всички сетива мира и спокойствието. Да се опита да напише отново живота си по някакъв начин.

Чувстваше, че само в тези моменти в годината се връща към мъжа, който можеше да бъде, ако не беше направил толкова пари и не живееше в непрекъснатия стрес и бързане в света на бизнеса. А освен това този път имаше и истинска работа, която трябваше да свърши през ваканцията. Работа, с която щеше наистина да си изцапа ръцете, вместо такава, която да мъчи душата и ума. И я очакваше с нетърпение от месеци.

Но Бънти, както винаги, когато искаше нещо, беше категорична. И така, той взе Мъфи със себе си и сега се радваше, че тя е с него. Наслаждаваше се на компанията й, на детското й виждане за Италия, на удоволствието й от ягодите и истинската италианска пица, сладоледа и гледките, на вълнението й от това, че е в друга страна, и на радостта й, че са тук само двамата, заедно.

— Това е като приключение, татко — казваше тя със смях и беше права.

Той обаче и се тревожеше за нея. Благодарение на Бънти, Мъфи беше разглезено дете на богати родители и не умееше да влиза в контакт с обикновените хора. Понякога си мислеше, че умът й е заключен зад дебелите стени на имението на дядо й и че майка й държи ключа. Че тя е затворник в неестествения свят на супербогатите хора.

Едно е сигурно, мислеше той, докато гледаше как дъщеря му продължава да се люлее и да прокарва лениво крак през тревата. През тази ваканция с него тя щеше да опознае истинския живот. Животът не би могъл да бъде по-истински от това.