Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (17)

Глава 17

Следващият ден беше четвърти юли, денят за голямото парти във вилата. Разбира се, бих предпочела да седя в сянката на асмата с книга в скута, но бях принудена да спазя приличието и да се постарая да се облека за случая.

Ливи и Нона се върнаха от Флоренция късно предната вечер натоварени с елегантни пакети, но отказаха да ми покажат какво са купили. Усмихнаха се загадъчно и казаха да почакам, за да видя, а Ливи не успя да потисне кикота си. Така че, днес трябваше да разбулят тайната.

Облякох си светлосиня ленена рокля, която беше на мода предната година, а дори и още по-отдавна, сложих си червило и прокарах набързо пръсти през косата си. Тя застана изправена и изглеждах като ударена от светкавица, затова бързо я пригладих с малко гел, за да мога да я вчеша и подчиня на желанията си. Но сложих прекалено много гел и сега всеки кичур беше залепнал за кожата на главата ми. Недоволна, грабнах слънчевите си очила и тръгнах надолу по стълбите. Единствената причина да отида на това парти беше желанието да видя проклетата вила. Вилата на Нона. Предполагах обаче, че също така мога да се досетя и за най-лошото.

Нона и Ливи ме чакаха в предния салон. Поне реших, че това трябва да е Нона. Дали беше тя, все пак? Беше облечена в елегантна зелена копринена рокля с ниско деколте и тясна талия, високи обувки и вдигната нагоре тупирана коса. Изглеждаше като София Лорен на раздаването на наградите „Оскар“. Очилата й висяха на златна верижка около врата й. Щеше да ги сложи сигурно, когато се наложеше да огледа вилата си.

— Боже господи! — възкликнах. — Мамо, това наистина ли си ти?

София Мария Лоренца Корсини — защото точно тази жена стоеше пред мен сега — потупа косата си, приглади полата на роклята си и ми се усмихна.

— Харесваш ли червилото ми? — запита тя. — Момичето в магазина каза, че е подходящо за зеления цвят на дрехата.

Бях така изумена, че почти изгубих дар слово.

— Червилото е чудесно — успях да кажа. — И ти изглеждаш чудесно. Не, изглеждаш великолепно. Приличаш на образа на снимката, която държиш на бюфета и на която си на седемнайсет.

Тя се усмихна и вдигна голямата черна чанта, намести широкополата шапка на главата си, провери перлите на ушите и шията си и каза:

— Да вървим, момичета, защото ще закъснеем.

Ливи, която, слава богу, все още приличаше на Ливи, само че в италиански стил, цялата само крака и напъпили издути гърди в прилепнала тениска, много къса бяла пола и равни обувки, я последва покорно, както и аз. На вратата Нона се обърна и ме изгледа от главата до петите така, както правеше всяка неделя, когато й отивах на гости за обяд.

— Трябва ли да носиш точно тази рокля, Джема? — каза тя. — Синьото никога не ти е приличало, а и ленът много се мачка.

И с тези думи модерната наследница на вила Пиачере излезе царствено през вратата и отиде до сребърния си шевролет, а аз, нейният предан шофьор, седнах зад кормилото и закарах всички на партито.

Денят беше идиличен, а небето беше по-синьо от нещастната ми рокля. Ястреби с червени опашки кръжаха, без да помръдват криле, като малки хвърчила, а горещото слънце замъгляваше погледа ми. Дългата пясъчна алея, осеяна с дупки, се виеше нагоре по хълма зад селото, минаваше край горички от стари и чепати маслинови дървета, чиито листа шумоляха като коприна на вятъра, и стигаше до двойни, богато украсени железни порти, една от които висеше на пантите си. Колата ни се стрелна бързо по алеята, обрасла с бурени. И тогава вилата се появи пред погледите ни. Вила Пиачере. За мен това беше любов от пръв поглед.

Беше разположена на върха на малко хълмче в края на алея, от двете страни на която растяха кипариси, беше огромна и квадратна, от двете страни имаше две кули близнаци и блестеше на слънцето като узряла златиста праскова. Високите й прозорци бяха предпазени от капаци, чиято боя беше избеляла от синьо до сребристо. Вляво започваше сводеста галерия, с особено изящни колони, поддържащи меден покрив, по който на места имаше сиво-зелена патина. Отделната сграда вдясно се наричаше limonaia, спомних си, че така ми беше казал дон Винченцо. Там поставяха крехките лимонови дръвчета, за да ги предпазят от зимните студове.

Пред стъпалата, които водеха към входната врата, имаше голям фонтан с малки статуйки на рибки и статуя на Нептун с тризъбеца, втренчил поглед във Венера, която тъкмо излиза от черупката си, сътворена от отдавна живял скулптор, който малко беше преиграл и прекалил с метафорите. Водата се плискаше върху чакълестата алея, а мъхът почти беше покрил дъното на малкото каменно езерце, където в зеленикавата вода се забелязваха златни рибки.

Каменно стълбище с две площадки водеше към огромна двойна врата, чието дърво беше обрулено от ветровете и дъждовете. От двете й страни имаше лимонови дръвчета, поставени в огромни теракотени урни и обсипани с жълти плодове. В предния двор се намираше онова, което някога е било официална цветна градина с лехи на фигури, с ниско подрязани живи плетове и спретнати чакълести алеи, които сега се губеха под избуялите плевели и високата трева. Няколко мраморни статуи се извисяваха над всичко това.

Седяхме изумени в колата, онемели от благоговение и забравили, че трябва да слезем. После Ливи възкликна:

— О, боже мой!

А Нона въздъхна дълбоко. Сърцето ми се сви, докато гледах неравната линия на покрива, за който предварително знаех, че ще ни създава проблеми, земята и градините, които отдавна не бяха поддържани, и размерите на имота. Но няма закон, който да те принуди да приемеш дадено наследство, нали?

На предната избуяла морава бяха паркирани коли. Едно същество, което много приличаше на улично гаменче, с кльощави крака и огромни очи, с бейзболна шапка и маратонки „Рийбок“, ни упъти към мястото и ние изкачихме дванайсетте каменни стъпала към къщата.

 

 

Когато за първи път пристъпих във вила Пиачере, тя ми се стори загадъчна, напълно подвластна на историята и свидетел на много исторически събития, пълна със стари мебели, а атмосферата — натежала от спомени за отдавна отминали животи. И изведнъж почти забравих залата за спешна помощ с нейните звукове, миризми и стрес. Тук животът течеше по различен начин, времето беше застинало.

Входното антре заемаше цялата ширина на къщата, в далечния край имаше френски прозорци, които водеха към тераса, на която се бяха разположили около дузина души с чаши в ръце. Местни момичета, в черни рокли и престилки от органдин с волани, ни предложиха табли с ордьоври; мъж в бяло сако свиреше на пианото в салона, струнен оркестър тихо изпълняваше Моцарт на терасата, а в беседката на задната морава младите танцуваха под звуците на диско музика.

Огромен балон, пълен с горещ въздух, обсипан със звезди и оцветен в червено, бяло и синьо, беше завързан за тревата, а желаещите да се повозят на него образуваха опашка. Имаше още огромно барбекю, готово да изпече неограничено количество хотдог, бургери и пилешко месо. Бяха наредени дълги маси, на които се вееха италиански и американски знамена.

Партито беше в разгара си и Нона скоро беше заобиколена от стари познати, които се учудваха на красотата й и я засипваха с възклицания. Тя попиваше всичко с поглед, докато вървеше наперено. Ливи изчезна нанякъде, за да разгледа, както каза, главно момчетата и аз останах сама.

Известно време стоях и се наслаждавах на мисълта, че това място ни принадлежи, на нас, семейство Джерико. Замислих се за дядо си, италианеца, когото смътно си спомнях като старец с брада от серията снимки, подредени на кухненския бюфет. Мислех за това с каква смелост е скочил в буйния зимен поток, за да спаси момчето. И за това как същото момче, когато пораснало, оставило всичко, което е притежавало, на спасителя си.

Минах през френските прозорци и излязох на хладната тераса, откъдето се разкриваше гледка към градините и безкрайните хълмове, засадени с лозя, нежни и кръгли като женски гърди, златисти като в картина на художник, към маслиновите горички и свежата зеленина. Спрях се и се загледах. Сега наистина видях всичко, което до този момент може би бях пропуснала. Това място беше истински рай.

Неочаквано, сърцето ми прескочи удар, а после учести ритъма си. Всякакви мисли за разходи и нови покриви, за данъци недвижима собственост изчезнаха. Гледката беше красива. Това беше Тоскана. И това парче красива земя ни принадлежеше.

След малко успях да се изтръгна от царството на мечтите, влязох обратно вътре и започнах онова, заради което бях дошла — да оглеждам новата си собственост.

Подът на антрето беше от черни и бели плочки, а в горната си част имаше поддържана от колони галерия. Мраморното стълбище водеше до огрян от слънцето мецанин, паркетът беше потъмнял и издраскан, тапицираните с ябълковозелена коприна стени на големия салон бяха избелели, а ориенталските килими бяха протрити и дори оръфани по краищата. Всичко във вила Пиачере беше занемарено и от това ме заболя сърцето. Тази красота се нуждаеше от нежни и любящи грижи, за да бъде запазена. И все пак, някой се беше погрижил тя да бъде пълна с цветя, да бъде избърсан прахът и дори малките статуйки на купидончетата в нишите блестяха от чистота. А по диваните бяха артистично разпръснати разноцветни копринени възглавнички.

Някой се беше погрижил за това и аз се питах кой.

Стигнах до просторна осмоъгълна стая, която веднага ме очарова. По стените бяха изрисувани trompe l’oeil, замръзнали в различни пози, и аз предположих, че това са традиционните домашни любимци на фамилията Пиачере. Картина изобразяваше тройка кралски шпаньоли, играещи в прозрачната зеленикава вода на малко поточе, малък златист пекинез гонеше червена топка, голяма хрътка се беше разположила на прекалено малък за нея диван, огромните й лапи висяха навън, а едното й око, пълно с тъга, гледаше към неизвестния художник, две сиамски котки бяха „кацнали“ на гърбовете на столове, тапицирани с червен брокат, и като че ли ги използваха, за да си наострят ноктите. Те ме гледаха от стената с интелигентни сини очи. Тези същите столове бяха все още в стаята и червеният брокат наистина беше накъсан от ноктите на котките — жив спомен за домашните любимци.

В централния алков беше изрисуван папагал в крещящи цветове — електриковосиньо, зелено и яркочервено. Той стоеше на пръчка в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни. Изражението му беше надменно, а краката му бяха обсипани с рубини, смарагди и перли.

С крайчеца на окото си долових леко движение, нещо като цветно петно, а после осъзнах, че съм видяла оригинала на рисунката. Този същият папагал стоеше до прозореца в златната си клетка, старата му глава беше сведена надолу, краката му бяха все така обсипани с бижута, перата му се сменяха.

Прочетох името на табелката, прикрепена към клетката. Лъки. Каква ли беше неговата история? И кой го обожаваше така, че го беше засипал със скъпоценни камъни? Това беше загадка, която трябваше да разреша. Запитах се дали, заедно с вилата, сме наследили и него.