Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (15)

Глава 15

Беше късно, когато се върнахме в хотелчето. Лампите на площада бяха запалени, както и тези в църквата. Светеше и витрината на бакалията и осветяваше прашните бутилки вино, щайгите с пъпеши и червени пиперки. Знакът над работилницата, където поправяха коли, светеше в неонова зелена светлина. Беше единственият от този род тук. До него беше задименият бар „Галилео“, чиито реклами до входа бяха силно избелели и по всичките му прозорци бяха оставени празни бирени бутилки, но който въпреки това развиваше успешен бизнес. Отвътре долиташе звукът на телевизора. Предаваха футболен мач и всички викаха, когато любимият отбор вкараше поредния гол. Отсреща имаше gelateria, която привличаше редките вечерни минувачи и малки деца, защото продаваше сладолед. В прашния й двор пък старци играеха на боче под чадъра на боровете, окуражавани от високите викове на онези, които нямаха работа и се мотаеха пред бара.

Самотната фигура на свещеник в черна роба и широкопола шапка чакаше на един от металните столове, поставени срещу хотелчето. Беше дебел, с розово лице, кръгли очила и нетърпеливо изражение. Изправи се, когато приближихме.

— Signora Джерико? — Той й подаде ръка. — Чух, че сте пристигнали. Аз съм дон Винченцо Аричи.

Дон Винченцо беше напълно автентичен, чак до свещения пръстен на ръката си, старото черно расо и износените черни обувки на селски енорийски свещеник.

„Уха!“, помислих си, когато и ние се настанихме около малката маса и си поръчахме гроздова ракия и минерална вода „Сан Пелегрино“. В първите няколко минути се оглеждахме едни други. „Това е моментът на истината. Сега ще чуем за безполезната малка нива с двете маслинови дръвчета и двете кудкудякащи стари кокошки.“

Дон Винченцо не говореше английски, така че Нона трябваше да ни превежда.

— Ще подхвана направо важния въпрос, дами — каза той, отпи от ракията и ни се усмихна лъчезарно иззад кръглите очила. — Случи се така. Една зима, преди много години, синьор Джерико, вашият баща рискува живота си, за да спаси най-малкия син на граф Пиачере от удавяне в придошлата от дъждовете река. Синът им никога не забрави страха от смъртта, нито пък забрави своя спасител. Годините минаваха и семейство Пиачере ставаше все по-малобройно, докато накрая този им син остана единствен и последен от рода. Той не се ожени и когато дойде време да срещне Създателя си, остави вила Пиачере и земята й на семейството на човека, който го беше спасил.

— La mia famiglia. — Нона притисна длан до сърцето си, като че ли да спре бързото му биене, причинено от изненадата.

— Si, signora, la Sua famiglia. Вила Пиачере и земята й, както и всичко в нея, сега принадлежи на вас.

— Dio mio! — каза тя изумена.

Внезапно разбрах, че това не е измама, че е истина. Отпих от гроздовата ракия и се задавих, когато тя опари гърлото ми като огън. Запитах се защо ли хората пият това питие, освен че беше наистина достатъчно силно да излекува обикновена настинка. Не помагаше обаче срещу шока. Ливи ме гледаше втренчено с разширени очи.

— Това означава ли, че ще трябва да живеем тук? — запита ме шепнешком, ужасена.

Поклатих глава.

— Разбира се, че не. Това е само стара занемарена вила, която никой не иска.

А после си помислих: „А какво, ако Нона наистина пожелае да живее тук? Какво ще правя тогава?“.

— Трябва да се срещнете с адвоката, синьор Донати — говореше дон Винченцо на Нона. — Той има подробностите на всички малки… усложнения.

Ние го изгледахме втренчено, прекалено изумени, и дори не забелязахме зловещата дума усложнения.

— Ще бъде необходимо да говорите с този адвокат, за да си уредите разглеждане на вилата — продължаваше той. — Но в момента синьор Донати е… извън града.

Свещеникът въртеше чашката с ракия между пръстите си и избягваше погледите ни.

— Има и още нещо — добави той. — Вила Пиачере е дадена под наем за лятото на човек, който идва тук от няколко години. Това означава, че няма да можете да влезете във владение известно време, дори когато всички усложнения бъдат премахнати. Но — добави той, този път с усмивка, — всяка година господинът от вилата прави огромно парти на четвърти юли. Кани на него всички местни хора и не само големците, а и обикновените селяни. Всички са поканени. Партито е този уикенд. И така ще имате възможност да видите собствеността си.

Нона поръча още гроздова ракия, за да отпразнуваме случая, а аз се отпуснах уморено назад на твърдия метален стол и започнах отново да се наслаждавам на спокойната гледка. Щеше да се наложи да продадем вилата, това беше разрешението. Но колко ли купувачи биха се намерили за, без съмнение, порутена стара тосканска вила, която, бях готова да се обзаложа, се нуждаеше от скъп нов покрив и вероятно нови водопроводни тръби, да не казваме нищо за жиците? Нададох мълчалив стон. Май че гледах в черната дупка на бездънна яма.

Както и да е, но кой ли беше наемателят? И колко беше наемът? Пооживих се малко при мисълта за някакъв доход, но после чувството ми за реалност се върна.

Всички приходи щяха бързо да се изпарят за поддръжката на мястото. Вила Пиачере, мислех мрачно, щеше да бъде нашият бял слон.

Нона обаче очевидно не мислеше така. Тя беше радостно възбудена от новината, че притежава тристагодишна вила. Лонг Айлънд и синята къща с верандата бяха вече се стопили в миналото, знаех го. Знаех също, че няма да мога лесно да я разубедя. А трябваше да се върна на работа.