Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (13)

Глава 13

Алберго д’Оливия беше малка сграда, чиято фасада гледаше към павирания площад, където имаше фонтан. Водата се изливаше върху две херувимчета, които държаха делфин. Нона ни каза, че не много отдавна, Алберго д’Оливия е била просто краварник. В Тоскана имало традиция кравите да се отглеждат повечето на закрито и за тях да се грижат като за расови коне. И така, в онези отминали дни те често живеели в по-луксозни помещения, отколкото селяните, които им били стопани. Сега обаче краварникът се беше превърнал в малка странноприемничка с огромни, извити като арки прозорци на местата, където някога били вратите. Знакът беше от ковано на ръка желязо, богато украсен и във формата на маслиново дърво. Беше поставен над входа. Имаше и малък бар, разположен на терасата — само няколко метални маси и столове, поставени безразборно на тротоара.

„О, хайде, помислих си, макар и скептично, прекалено е хубаво, за да е истина.“ Искам да кажа, изглеждаше като примамливо хотелче на пощенска картичка, рекламираща почивка в Тоскана. Минахме през мънистената завеса и се озовахме в дълга стая с теракотен под, която беше запазила оригиналните си каменни стени. От лявата ни страна беше трапезарията, просто половин дузина маси със светлозелени покривки и малки ниски вази, пълни с ароматни розови карамфили. Отдясно имаше малко пространство, определено за сядане. Зеленият кожен диван беше доста изтъркан, имаше два много твърди на вид стола с високи облегалки и няколко малки масички с лампи с абажури от плат, както и телевизор с малък екран. Под прозореца имаше редица от закърнели кактуси, а на далечната стена все още бяха запазени железните ясли на кравите от времето, когато това тук е било краварник.

— Buon giorno! — извика Нона и натисна звънеца до вратата. В тишината той прозвуча високо като сирената на пожарна кола и младо момиче, скрито зад една преграда под стълбите, изпищя и подскочи поне на два фута във въздуха.

Тя беше дребна и слаба с кръгли кафяви очи. Черната й коса беше късо и неравно подстригана, кожата й беше толкова бледа, че сигурно не беше виждала светлината на деня, а устата й представляваше малко розово „О“, подсказващо огромна изненада. Изглеждаше точно като малък палавник от италиански филм.

— Съжаляваме. Не искахме да ви стреснем. — Усмихнах се.

Тя размаха диво ръце във въздуха.

— Prego, un momento, signore! — извика тя и се стрелна покрай нас и през вратата в задната част, на която пишеше: „CUCINA“. За секунда вратата се отвори широко и друга дребна, но закръглена жена излезе забързано навън. Беше копие на дъщеря си — същите кръгли тъмни очи, същата кръгла малка уста, същата неравно подстригана коса. Тази жена обаче беше дебела и беше свикнала да ръководи нещата тук, личеше си. Тя успя да мине зад дървения тезгях под стълбите, изтри дланите си в престилката и ни погледна с нескрито очакване.

— Prego, signore?

Нона смръщи вежди. Подпря се на тезгяха, за да я разгледа по-добре.

— Scusi, signora — каза тя, — но познавам лицето ви. Сигурно сте роднина на семейство Амброзини. Карлино и Мария Кармен. Живееха на горния край на „Виколо Скуро“.

— Да, вярно е. Те бяха мои баба и дядо. Аз съм Амалия Позоли.

Нона притисна длан към сърцето си, което биеше бясно.

— Ходила съм на училище с майка ви, Рената. Живеехме врата до врата. Не съм я виждала, откакто бяхме момичета. Тогава бях София Мария Лоренца Корсини. Сега съм signora Джерико и съм вдовица. Дойдох чак от Ню Йорк, за да видя отново Бела Пиачере, моето родно село. Преди да умра — добави тя и аз забелязах, че напоследък често казва тези думи с длан, все така драматично притисната към гърдите.

Ливи изви очи в посока към мен, но Амалия удари ентусиазирано с юмрук по тезгяха от борово дърво, с което го накара да се разтресе.

— Каква изненада ще бъде за мама да ви види отново, signora Джерико. Добре дошла у дома, добре дошла. Мама ще бъде толкова развълнувана. Тя се омъжи за Рикардо Позоли. Помните ли го?

— Рики Позоли? — Нона се усмихна лъчезарно. — Разбира се, че го помня, висок и кльощав като бобено стъбло, а Рената беше ниска и закръглена.

Амалия се засмя, защото беше вярно.

— Ще ви заведа до стаите ви. Резервациите ви са тук. — Тя посочи училищната тетрадка, която служеше за регистрационна книга на хотела. — После, когато сте готови, ще ви заведа да видите мама. Тя ще бъде толкова развълнувана. Madonnina mia! Каква изненада ще бъде само!

Стаята на Нона беше голяма и квадратна с прозорец, който гледаше към астмата и занемарената градина, където дребните домати приличаха на малки рози, притиснати до горещите каменни стени. Те изглеждаха така, сякаш щяха да се пръснат от зрялост. Имаше и малка леха, засадена с марули, които бързо вехнеха в горещината. Стаята на Ливи беше хубава и спретната, в предната част на къщата, а моята стая, свързана с нейната посредством обща баня, беше цялата боядисана в бяло. Бели стени, бели дантелени пердета, бяла ленена кувертюра на леглото. Като стаята на девица, помислих си и скочих на леглото, за да го изпитам. И, разбира се, аз можех и да мина за девица. Усмихнах се, когато леглото изскърца, да не кажа по-скоро, изстена. Никой не би могъл да изгуби девствеността си тук, без половината хотел да го узнае. Ще трябва да сдържам дъха си всеки път, когато се обърна, от страх да не събудя другите гости.

Надникнах в банята и видях бели плочки на малки розови цветя, дълбока вана с душ-слушалка и розова завеса за душа със звезди по нея.

Върнах се обратно в стаята си на девица, отидох до прозореца, вдигнах вече ръждясалите зелени щори и подадох глава навън. От лявата си страна зърнах грандиозната стара вила Пиачере, полускрита зад дърветата. Нона ми каза, че тя била дом на рода Пиачере повече от триста години.

Ливи се облегна до мен и загледа смълчания площад, хълмовете, покрити с лозя, и малките горички от маслинови дървета. Тихият ромон на шадравана стигаше до стаите, а въздухът беше свеж, чист и ободрителен. Слънцето изгаряше лицата ни, птичките чуруликаха, часовникът на църквата удари три, а някъде в далечината излая куче.

— Какво правят хората тук? — запита шепнешком Ливи.