Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (12)

Глава 12

Джема

На следващата сутрин потеглихме на север в кола, която приличаше на сребрист куршум. Всъщност това беше една изключително бърза и, тъй като бях в компанията на наследница, изключително скъпа „Ланчия“. Мощният двигател тананикаше тихо, подобно на приспивна песен, кожата на седалките миришеше чудесно на нова кола, а от таблото с неговите модерни допълнения направо ти се завиваше свят. Бях в автомобилния рай. Мисля, че пътувахме към Фирензе, но аз почти не исках да стигна там. Да се пътува в тази кола беше истинско блаженство. И разсипничество, да не кажа — разорение. Нона обаче ни беше уведомила, че иска да се върне в родното си село стилно, а как бихме могли да кажем „не“ на това?

Уличното движение беше истински кошмар. Колите се редяха зад мен, фаровете им проблясваха и ме принуждаваха да карам все по-бързо, после ме задминаваха със скорост, за която бях сигурна, че не е разрешена. Един камион, който идваше срещу мен, ме заслепи с фаровете си, за да му освободя пътя, и аз се запитах дали това не е най-доброто, което мога да направя. Може би трябваше да им го оставя, на тези невъзможни италианци.

Скоро обаче излязохме от градската суматоха и минахме край знаци, на които пишеше „Урбино“ и „Пиенца“. Карахме по шосета, от двете страни на които растяха борове, минавахме край хълмове, обсипани с кипариси, край разнебитени ферми и през малки селца, които бяха струпване на къщи и хамбари, където старци седяха на сянка, подпрели се на бастуните си, и гледаха как светът минава покрай тях.

— Почти стигнахме, Нона — казах и се запитах за какво ли мисли сега, когато е почти у дома.

Нона гледаше втренчено и разтревожено през прозореца на колата към минаващия пейзаж. Предполагам, мислеше си, че го познава и че си го спомня, но беше минало толкова много време, а и тогава тя е била още дете.

Това трябваше да бъде голямото събитие в нейния живот, в живота на всички ни, трябваше да бъде завръщането ни към нашите корени. Щяхме да посетим отдавна изгубените си роднини, да видим старото родно село и скромната каменна къщица, където е била родена Нона. Струваше ми се обаче, че тя изпитва неудобство и се чувства неуверена. Ами ако селото не беше такова, каквото тя го помнеше? Ами ако не беше останал никой от старите дни? Ами ако дори не беше останал нито един човек, който да си спомня семейство Корсини? Видях я да сваля огромните слънчеви очила в холивудски стил, които беше купила в Рим, и да изтрива очите си. О, господи, тя плачеше! Може би това пътуване беше грешка все пак.

Бих могла да се закълна, че през последния час се въртим в кръг, макар да следвахме обърканите инструкции на Нона.

— Сигурна ли си, че си разбрала правилно? — запитах я най-накрая.

— Мислиш, че не помня пътя към дома? — Тя звучеше така, сякаш я бях наранила.

— Мамо — казах, — мисля, че не си била тук почти от петдесет години и просто не помниш точно къде се намира Бела Пиачере.

Ливи извади пътната карта и я разгледа още един път. Хвърли поглед към далечния град, който се забелязваше на хоризонта, и каза, че това трябва да е Монтепулчиано. После Нона каза да караме по-нататък, защото тя ще разбере дали е така, като го види.

Въздъхнах, като чух каква е логиката й, и запълзяхме вече бавно по виещите се бели пътища. Нона седеше в края на седалката и надничаше през предното стъкло като войник на тренировъчно разузнаване.

— Ето! — извика внезапно тя. — Завий наляво на кръстопътя, онзи, на който има статуя на свети Франциск.

Послушах я, после поехме по тясната алея със сенчестите тополи, минахме покрай малка ферма, където от каменния хамбар ни изгледа тъжно една-единствена крава. Огледах се. Значи това, помислих си, е Тоскана — хълмове, покрити с лозя, маслинови дръвчета, полета със слънчогледи, вили в пастелни цветове и села от древни каменни къщи, в които да бъде хладно дори в най-горещите летни дни. И на върха на хълма — селото Бела Пиачере. Раят.

„О, господи!“, помислих си. „Това е прекалено хубаво, за да е истина. Прилича на пощенска картичка, специално изрисувана, за да примамва туристите. Миг, който специално да запечаташ на «Кодак».“

Спрях колата на малкия павиран площад и слязохме. Хванахме Нона за ръцете и се огледахме. Огледахме мястото, откъдето произхождахме.

Бела Пиачере дремеше мирно и спокойно зад затворените зелени капаци на къщите в горещината на следобеда. Розови и теракотни къщи заграждаха площада от четирите му страни, дебела котка спеше зад саксия с гераниум, завесите от мъниста потракваха от лекия, но неочакван вятър, а във въздуха се носеше ароматът на чесън и босилек, явно останал след обяда на жителите на селото. От хладната вътрешност на малката църква, която имаше меден цвят, се носеше миризмата на тамян и цветя, а в алеята встрани и зад нея каменни стъпала се извиваха загадъчно нагоре. Не се виждаше никой и човек почти можеше да чуе тишината.

Внезапно по лицето на Нона се застичаха сълзи. Ние я прегърнахме и така трите стояхме на площадчето на селото като статуи на емоционалността и силните чувства. Това беше завръщането на Нона у дома и аз се запитах защо ли го е напуснала. Защото Бела Пиачере веднага намери мястото си в сърцето ми.

Запитах се дали е така, защото майка ми е оттук? Защото тук са корените на семейството ми, както и моите собствени корени? Или беше така заради спокойствието, неподвижността и чувството, че си се върнал назад във времето?