Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (1)

Глава 1

Джема

Нека да кажа от самото начало, че не бихте искали и да знаете за мен. Особено в събота вечер. Защо? Защото това е времето, когато тук, в стаята за спешни случаи, е най-натоварено и единствената възможност да ме срещнете, е, ако влезете вътре на носилка. Тогава ще видите лицето ми над вас под ярка бяла светлина и ще чуете думите ми:

— Как е името ви?… Къде се наранихте?… Кой го направи?…

Аз съм Джема Джерико и работя в травматологичното отделение на нюйоркската болница „Белвю“, а в събота вечер е истински ад, защото има най-много пострадали. Обикновено аз се справям със случаите, които стават през почивните дни: тежки наранявания от пробождания с нож, от стрелби и пътни инциденти, с плачещи жени и измъчени алкохолици, надвишили дозата наркомани и отпуснати бебета в ръцете на обезумелите им майки. Нивото на адреналина в кръвта ми се повишава, давам инструкциите, обикалям от един пострадал на друг: правя интубации; рентгенови снимки; инжекции. Във въпросната събота наглеждах бебето в кома и търсех помощта на хирурга от педиатричното отделение.

Понякога се питам: „Какво правя тук? Как попаднах тук? Защо повечето си съботни вечери прекарвам като тази? Къде е животът ми?“.

В такива моменти се оглеждам бързо наоколо и виждам отговора.

Когато дежуря, нося нещо подобно на гумена шапка за душ над косата си, гуменки и бяла престилка. На работа съм вече осем часа, уморена съм, раздърпана и раздразнителна, и се нуждая от душ, а обикновено дежурството продължава повече от осем часа. Никога не отклонявам молба да дойда по спешност или да заместя някого, а от това нищо не печеля. Мама казва, че така сама не давам шанс на себе си, но това го казва тя. Истината е, че съм на трийсет и осем години, разведена съм и трябва да издържам дъщеря тийнейджърка. Ето, за това говорим реално.

И да добавя, че имам тайна, която не съм споделяла с никого. Страшна тайна, която предизвиква у мен чувство за вина, тайна, която ще ме спохожда през целия ми живот. Тя обяснява защо вярвам, че никой не би искал да ме познава. Тайната за истинското ми „аз“, което се крие под изпълнителността и благородството на лекарската професия.

Понякога, преди да тръгна за болницата, се гледам малко по-дълго в огледалото от обичайната минута, която ми е необходима да се уверя, че лицето ми си е все още на мястото и че косата ми е вчесана, но вместо да видя реалността, си спомнях времето, когато бях в гимназията и си мислех, че съм красива.

Джема Джерико, Кралицата на танца, това бях аз. Момчетата бяха главният ми интерес, а приятелките ми — смисълът на живота ми. Също така помня как майка ми се опитваше да ми налее малко здрав разум, както сега аз се опитвам да направя с моята собствена дъщеря, като ми казваше да помисля за бъдещето си, а не само да въздишам по гимназиалните футболни герои. Което, разбира се, беше точно това, което правех, но то е друга история.

Струваше ми се, че тийнейджърските ми години са цял век назад във времето. Искам да кажа, трийсет и осем са ужасно близо до четирийсет, не мислите ли? Тази възраст изглежда толкова далеч, когато си на шестнайсет. Колко от нас наистина са вярвали, че ще станат на толкова? Не и аз… или… Както и да е, четирийсет си е четирийсет. И нищо не можеш да направиш. А с тази възраст идва и „обикновеният“ външен вид. Липсата на стил, на красота.

Как изглеждам наистина? Доста съм мършава и, както майка ми винаги казва, когато отиваме у тях за обяд, трябва да напълнея поне малко. Всъщност бих искала да имам по-голям бюст. Може би трябва да помисля за това. Когато бях по-млада, тъпчех сутиена си с памук, но отдавна се отказах. Иначе съм доста източена, но това не ме прави „елегантна“. Аз съм истинска беда, наистина, и някак си съм предразположена към злополуки, освен когато работя. Тогава съм добре смазана бърза машина.

Последния път, когато се погледнах в огледалото, имах сини очи, които обикновено са скрити зад очила с рогови рамки — от онези, които все се изкривяват на една страна. Толкова съм късогледа, че чак предизвиквам съжаление. Без очила, буквално трябва да опипвам пътя пред себе си. Бихте помислили, че след като работя в медицината, бих могла да се подложа на лазерна хирургия, но кой има време за това?

Косата ми е естествено руса, къса, вълниста и неравно подрязана. Защото в редките моменти, когато се поглеждам в огледалото в банята, аз имам навика да режа кичури от нея. Освен това, тя като че ли има своя собствена воля и стои като ореол около главата ми, независимо какви усилия полагам. И е винаги рошава, защото, когато съм в трескава бързина да свърша нещо, което се случва през по-голямата част от времето, прекарвам длани през нея.

Останалата част от мен? Чакайте да помисля. А, да, имам най-обикновен нос, който обаче е малко изгърбен в средата, защото, когато бях на тринайсет, го ударих с ракета за тенис. Струва ми се, че гърбавината става все по-голяма с течение на годините и ми придава все по-арогантен вид, за който, уверявам ви, няма никакво основание. О, и още имам уста, която непрекъснато се извива нагоре в усмивка, дори когато никак не ми е до смях, но всичко е наред, защото така пациентите се чувстват по-добре.

Нека ви разкажа и за брака си, за съпруга, за когото е по-добре да не говорим. От това трябва да ви стане ясно, че моят бивш не е точно мистър Популярност в моя кръг. Всъщност, когато бях в гимназията и минавах за доста хубавичка и за чудесна танцьорка, много момчета тичаха след мен, включително и „футболният герой“. Въздишам, като го казвам, защото, както повтарям на дъщеря си сега, това не води доникъде, освен може би до абитуриентския бал.

Както и да е, ходех навсякъде с този футболен герой и, о, как само го боготворях. Ако поискаше, щях да целуна и потните му крака сега, след като си е свалил футболните обувки. Странно, но и той беше много запален по мен. Толкова запален, че се оженихме веднага след гимназията.

После аз отидох да уча в колеж, той — също. Аз — на север, той — на юг, но предполагах, че прекарва повече време в плувните басейни, отколкото в клас. А изведнъж придобих този силен, непобедим интерес към медицината. Аз имах цел, той нямаше. Карахме я някак си, докато, все още студентка в медицинското училище, забременях. И тогава просто се разделихме.

Това беше преди четиринайсет години. Оттогава не съм го виждала нито веднъж, а той не е виждал дъщеря си. Разведох се и не съм получила нито цент от него. Разбира се, той дори не ми е предложил финансова помощ. Завърших някак си медицинското училище, като работех и учех. Отгледах Ливи съвсем сама. И ако питате дали има нещо, с което се гордея, отговорът е „да“. Гордея се с Ливи.

В ума си пазя нейния образ, очертан на фона на ярката слънчева светлина — дълги кльощави крака, големи ходила в тежки обувки с равни подметки, тесни бедра, широки рамене, дълга като на жираф шия и коса, която прилича на подрязана морава, особено когато е боядисана зелена с някакъв спрей от аптеката, което понякога се случва, макар обикновено да е жълта като банан.

Ливи е на четиринайсет и човек никога не знае какво ще й хрумне. И все пак предполагам, че този стил постпънк е просто стадий в нейното развитие и че тя скоро ще го надрасне. Не й разреших да пробие дупки за обеци по тялото си и да си направи татуировки. Защото не бих могла да седя срещу нея на вечеря и да виждам обецата, която проблясва на езика й, нито пък да знам, че има татуировка на дупето. Само като си помисля, и стомахът ми се свива, а като лекар знам рисковете и сърцето ми се преобръща.

Третият член на нашето малко семейство е майка ми, бабата на Ливи, Нона. Разбира се, „нона“ означава „баба“ на италиански, защото тя е италианка. Това е нейната професия. И тя работи с пълна пара като такава.

Нона живее във все същото малко предградие на полуостров Лонг Айлънд вече четирийсет години. И аз съм израснала там. Нейната разнебитена стара къща е боядисана в изненадващо средиземноморско синьо и изпъква сред другите сиви сгради като ивица ясно небе в облачен ден. Тя е боядисана в този цвят, за да й напомня за Бела Пиачере, селото в Тоскана, където е живяла, преди семейството й да емигрира в Ню Йорк. И тя никога не се върнала в родината си. Съмнявам се, че дори си спомня за „старите дни“, макар все още да пази пожълтелите снимки в сребърни рамки, подпрени на махагоновия бюфет, на моите баба и дядо, седнали на стъпалата на сградата, в която някога имали апартамент.

Има също така снимка на мен и Ливи на игрището за футбол. Ливи е седемгодишна и все още просто е русокосо дете, което иска да вкара победния гол, а аз съм на трийсет и при мен нещата вече не са така прости. Тогава аз все още мечтаех да срещна подходящия мъж. И знаете ли какво? Мечтата ми почти се сбъдна. И знаете ли още какво друго? Не искам да говоря за това.

Следва моята любима снимка на Нона, само че по онова време тя не е била баба. Снимката е направена през петдесетте, преди тя да се омъжи, когато се казвала София Мария Лоренца Корсини. Там тя е на седемнайсет, висока и красива, с блестящи тъмни очи и гъста тъмна коса, която стига чак до тънката й талия. На снимката е облечена в рокля на цветя и носи огърлица със златно сърчице и равни сандали с каишки. Не мога да повярвам, че тази елегантна модерна жена е моята майка.

Сега Нона е на шейсет, вдовица е от двайсет години, облича се като бабите италианки, предимно в черно, носи здрави ниски обувки, малка бяла дантелена якичка, а на върха на арогантния й нос са кацнали очила. Обикновено можете да я намерите до печката да приготвя ритуалния италиански неделен обяд, който е винаги един и същ от десетилетия.

Нона е висока и все още с пищни извивки, но се кълне, че на нейната възраст нито един мъж не би я погледнал два пъти. Освен ако не преследва някое и друго вкусно и обилно ядене, добавя тя и тъжно подсмърча. Носи косата си прибрана в стегнат кок, очите й са все така блестящи и издават горещ темперамент. Тя държи на реда вкъщи и обикновено го налага и на нас с твърдия си поглед и резки забележки.

И така, това сме всички. Семейство Джерико. О, забравих Синбад, най-дебелия риж котарак, който някога сте виждали. Синбад е огромен, но е много придирчив към храната си и между хапките почиства муцунката си с език. И, странно, но човек дори не забелязва какво количество храна поглъща. И има навици, които биха подхождали по-скоро на куче. Носи ми топката си — доста очукано и сплескано топче за тенис на маса — за да му я хвърлям пак. Толкова е бърз, че би могъл да играе и футбол!

Всъщност той замества кучето, което обещах на Ливи, когато все още вярвах, че ще постигна мечтата си и ще имам къща в провинцията. Защото беше време, не толкова отдавна, когато животът можеше да е различен… Време, когато нещата можеха да се развият по друг начин. Когато къщата в провинцията беше реална възможност, както и истинското семейство — съпруг и още няколко деца, куче и котки…

Но за какво съм се замислила? Това никога няма да се случи. Забранила съм си да мисля за него. И все пак той съществува в паметта ми два пъти по-красив, отколкото в действителност. Каш Драмънд, мъжът, който внесе магията в живота ми. И го промени завинаги.