Марк Твен
Животът по Мисисипи (64)

Приложение Г

Безсмъртната глава

Далеч, далеч на Север живели някога брат и сестра, които никога не били виждали друг човек. Те твърде рядко се отдалечавали от своя дом. Когато им трябвало храна, братът отивал някъде наблизо и на определено място поставял стрелите си с острието нагоре. Сетне казвал на сестра си къде ги е заложил. Сутринта тя излизала и намирала на всяка от тях елен с пронизано сърце. Оставало само да довлече дивеча до колибата и да сготви нещо. Така живяла тя, докато съзряла. Тогава брат ѝ, който се казвал Ямо, един ден рекъл:

— Сестро, иде време, когато ще се разболееш. Чуй съвета ми. Ако не изпълниш онова, което ще ти река, можеш да станеш причина за моята смърт. Вземи нещата си, избери някое място далеч от тази колиба и си запали огън. Ще ти кажа къде да намериш храна, когато огладнееш. Ще готвиш само за себе си, аз ще се оправя сам. Не се опитвай да идваш насам, когато се разболееш, или да връщаш нещо от покъщнината. Винаги носѝ на пояса си всичко, от което ще имаш нужда, защото не знаеш кога ще удари часът. За мен не бери грижа.

Сестрата обещала да изпълни всичко.

Наскоро след това братът излязъл нанякъде. Сестрата останала сама в колибата и си разресала косите. Тъкмо развързвала пояса, на който били прикрепени необходимите ѝ неща, и ето че станало онова, за което споменал брат ѝ. Тя изскочила навън, но в бързината забравила пояса. Не посмяла да се върне и се спряла да поразмисли. Накрая все пак се решила. „Брат ми го няма в къщи, мислела си сестрата, ще вляза колкото да си взема пояса.“ Върнала се тя в колибата, грабнала пояса си и вече изскачала навън, когато го зърнала. Той разбрал всичко.

— О — извикал братът, — не помниш ли какво ти казах. Свършено е вече, ти ме уби!

Понечила тя да отмине, но брат ѝ казал:

— Какво ще правиш сега, няма спасение. Влез и остани, където си живяла досега. О, какво ще стане с тебе! Ти ме уби!

Оставил братът ловната си дреха и снаряжението и изведнъж двата му крака почнали да почерняват и той не можел да помръдне. Все пак казал на сестра си къде да заложи стрелите, та винаги да има храна. А заразата пълзяла нагоре и достигала най-долните ребра.

— Сестро — рекъл той, — краят ми наближава. Стори, каквото ще ти кажа. Виждаш ли билкарската торба и острието, което е вързано за нея? Вътре са всичките ми лековити билки, бойните ми пера и боите ми. Стигне ли заразата до гърдите, вземи острата брадва и ми отсечи главата. Когато се отдели от тялото, сложи я в торбата с шията надолу. Сетне окачи торбата на предишното ѝ място. Не забравяй лъка и стрелите. Вземи една, та да има какво да ядеш. Останалите завържи в торбата и я окачи така, че да мога да виждам вратата. От време на време ще ти говоря, но не често.

Сестра му и този път обещала да го послуша.

Не след дълго заразата достигнала гърдите.

— Хайде! — рекъл братът. — Отрежи ми главата.

Сестрата се страхувала, но той ѝ се скарал за нерешителността.

— Удряй! — извикал той с усмивка на лице.

Сестрата събрала всичката си смелост, замахнала и отсякла главата.

— А сега, сложи ме дето ти рекох — проговорила главата.

Разтреперана, сестрата изпълнила всичко, каквото и заръчал. Главата, която продължавала да живее, оглеждала колибата и казвала на девойката къде да ходи за месо от различен дивеч. Един ден главата продумала:

— Наближава времето, когато ще се избавя, но ме чакат по-големи беди. Такава е волята на великия маниту и трябва търпеливо да изтърпя всичко.

Сега да оставим за малко главата на мира.

Далече нейде в едно село живеело многобройно и войнствено индианско племе. Имало сред хората и десет братя. Една пролет най-малкият си начернил лицето и се отдал на пост. В сънищата си виждал все добри поличби. Като свършил с поста, той се промъкнал нощем при братята си, така че никой в селото да не го усети, нищо да не разбере. Наистина, чули се ударите на барабана им, но това често се случвало. След обичайните приветствия малкият брат разказал какви добри поличби видял насън и попитал другите ще тръгнат ли с него на бой. Всички отговорили, че са съгласни, а третият брат, известен с приумиците си, излязъл напред, подскочил, размахал брадвата си и извикал:

— Идвам! И ето как ще се разправя с всеки, който дръзне да се изпречи на пътя ни! — и ударил с боен вик средния стълб на шатрата.

— Тихо, тихо, Муджикевис! — смъмрили го братята. Бъди по-кротък, когато си в чужда шатра.

Той седнал и се укротил. Братята поред започнали да бият барабана, пели песни, накрая завършили с угощение. Най-малкият ги предупредил да не казват нито дума на жените си, а да се приготвят тайно. Всички обещали да мълчат и Муджикевис пръв дал дума.

Дошло време за тръгване. Уговорили се братята да се съберат през нощта и да потеглят. Но ето че Муджикевис си затърсил мокасините. Жена му на няколко пъти го попитала защо му са.

— При това — рекла тя, — тия на краката ти са добри.

— Бързо, бързо! — завикал той. — Ако искаш да знаеш, тръгваме на бой. Затова, бързай!

Така той издал тайната.

Вечерта братята се събрали и потеглили. Земята била покрита със сняг и те вървели цяла нощ, да не би някой да тръгне по дирите им. Като се съмнало, водачът сграбчил шепа сняг, направил снежна топка, подхвърлил я във въздуха и рекъл:

— Насън видях да вали такъв сняг, та никой да не види дирите ни.

И предупредил братята си да вървят близо един зад друг, за да не се загубят, понеже снегът завалял на едри парцали. Но колкото и близо да вървели, едва се виждали. Снегът трупал цял ден и цяла нощ и заличил следите им.

Вървели те няколко дни, Муджикевис все крачел най-отзад. Един ден той хукнал изведнъж напред, надал боен вик и стоварил брадвата си върху едно дърво, а то се разцепило от горе до долу, като ударено от гръм.

— Братя — извикал той, — ей така ще се разправя с всеки, който дръзне да се изпречи на пътя ни!

— Тихо, тихо, Муджикевис! — отговорил водачът. — Врагът, към който ви водя, не е толкова безопасен.

Муджикевис останал отново в края на колоната и си мислел:

„Хайде де! Срещу кого ли ни води брат ми?“

Потръпнал и повече не се обадил.

Ден след ден вървели те, докато стигнали една голяма равнина. Из нея се белеели на слънцето човешки кости.

— Това са костите на хора, тръгнали по същия път преди нас — рекъл водачът. — И досега никой не се е завърнал да разкаже за клетата им участ.

А Муджикевис пак се разбеснял и хукнал напред с боен вик. Изтичал до един голям издаден камък, ударил го и камъкът се разлетял на късове.

— Виждате ли, братя — извикал той, — ей така ще се разправя с всеки, който дръзне да се изпречи на пътя ни!

— Тихо, тихо! — казал пак водачът. — Онзи, към когото съм ви повел, не е като този камък.

Муджикевис пак останал назад замислен и си рекъл: „Кого ли ще нападаме?“

И отново потръпнал.

Продължили те пътя си и все се натъквали на кости от воини, които били някога там, където отивали братята сега. Някои стигнали чак до мястото, където съзрели първите кости, но по-далеч никой не успял да избяга.

Най-сетне от един хълм братята ясно видели върху някаква далечна планина грамадна мечка. Много път имало до планината, но мечката била толкова грамадна, че се виждала чак оттук.

— Ето! — казал водачът. — Срещу този враг ви водя. Оттук започват изпитанията ни, защото той е мишемоква^[1] и маниту. Той владее нещо много ценно — вампум^[2]. Заради този вампум са изгубили живота си воините, чиито кости видяхме. Не се бойте, бъдете мъже. Ще изненадаме звяра както спи.

Когато стигнали, водачът пристъпил и докоснал огърлицата на врата му.

— Това трябва да вземем — рекъл той. — В него е скрит вампумът.

Всички замолили най-големия брат да измъкне огърлицата през главата на мечката. Тя изглеждала дълбоко заспала и дори не трепнала, когато братът се опитал. Но всички усилия били напразни. Дошъл ред и на деветия брат. Той дръпнал огърлицата и тя почти се изхлузила през главата на мечката, ала повече не помръднала. Тогава най-малкият, водачът, се заел и успял! Като натоварил огърлицата на гърба на най-големия, той рекъл:

— Да бягаме сега!

И десетимата хукнали.

Предавали си един на друг товара, щом се уморели. Тичали без да спират и вече отминали костите на всички воини, но по едно време се озърнали и видели, че чудовището бавно се надига. Отначало така си и останало, докато не разбрало, че вампума го няма. Тогава братята чули страшен рев, който отекнал като далечна гръмотевица и постепенно изпълнил цялото небе, а после звярът проговорил:

— Кой е посмял да открадне моя вампум? Земята не е толкова голяма, та да не мога да го открия! — и се спуснал от хълма по дирите на похитителите. При всеки скок цялата земя се разтърсвала.

Не след дълго звярът наближил братята. Но те стиснали здраво огърлицата, предавали си я един на друг и си вдъхвали смелост. Мечката обаче бързо ги настигала.

— Братя — извикал водачът, — да е сънувал някой от вас през пости дух закрилник, който да ни се притече на помощ?

Възцарила се мъртва тишина.

— Аз пък — продължил той, — докато постех, сънувах, че над главата ми е надвиснала гибел. Но изведнъж видях една малка колиба, над която се виеше дим. Там живееше някакъв старец и в съня си видях как той ми помогна. Нека проверим този сън! — като казал това, той се затичал напред и надал един особен вик, вой, който сякаш излизал дълбоко от корема му, или както го наричат чекаудум. Изкачили се на едно бърдо и — о, чудо! — пред тях стояла колиба, над която се виел дим. Налели се нозете на бегълците е нови сили и те се втурнали натам, влезли вътре. Водачът се обърнал към стареца, който седял в колибата, и му рекъл:

— Немешо, помогни ни! Молим за твоята закрила, иначе голямата мечка е по петите ни и ще ни разкъса.

— Седнете и похапнете, внуци мои! — отговорил старецът. — Че кой е велик маниту? — запитал той. — Няма друг маниту освен мене. Но чакайте да видя — отворил вратата на къщурката и — о, ужас! — съвсем наблизо зърнал разярения звяр, който приближавал с плавни гигантски скокове. Затворил вратата старецът и казал: — Да, наистина това е велик маниту. Внуци мои, вие ще станете причина за смъртта ми. Но вие поискахте закрилата ми и аз ви я обещах, затова сега, каквото и да става, ще ви помогна. Щом мечката стигне до вратата, бягайте през другата врата на колибата.

Посегнал той към стената, до която седял, измъкнал една торбица и я развързал, извадил отвътре две черни кученца, турил ги пред себе си и рекъл:

— Те винаги ми помагат в бой.

И загалил с две ръце едното, то започнало да расте, докато изпълнило цялата колиба, а от устата му щръкнали страшни яки зъби. Щом порасло колкото трябва, кучето подушило нещо и изръмжало, изскочило от къщичката, изправило се срещу мечката, която със следващия скок се готвела да влезе вътре. Почнала се люта битка. Небесата кънтели от рева на свирепите чудовища. Скоро се намесило и другото куче. Още в началото братята последвали съвета на стареца и избягали през другата врата на колибата. Не били отишли кой знае колко далеч, когато чули предсмъртното хриптене на едното куче, след малко и на другото.

— Братя — рекъл водачът, — и старецът ще сподели участта им. Бързо да бягаме, че мечката пак ще ни сподири.

А те били хапнали набързо от трапезата на стареца и сега затичали с нова сила. Но скоро съзрели мечката и тя започнала бързо да ги настига. Водачът пак попитал братята си какво могат да сторят, за да се спасят. Всички мълчали. Тогава, той забързал напред и викнал през рамо:

— Сънувах, че съм в голяма беда. Помогна ми един старец маниту. Скоро ще видим колибата му.

Ободрени и окуражени, продължили те след него. Подир малко съгледали колибата на стария маниту, влезли веднага и помолили стареца за закрила, като казали, че ги преследва друг маниту. Старецът сложил пред тях месо и рекъл:

— Яжте! Но кой е този маниту? Освен мене друг маниту няма. Няма маниту, от когото да се страхувам!

А земята се тресяла под стъпките на грамадното чудовище, което приближавало. Старецът отворил вратата и видял мечката, която тичала към колибата. Сетне полека затворил и рекъл:

— Прави сте, чеда мои, страшна беда ми довлякохте!

Като изрекъл това, той взел вълшебната си торбица, извадил от нея две малки брадви от черен камък и казал на младите воини да бягат през другата врата. Щом ги стиснал, брадвите нараснали, нараснали и тъкмо когато мечката стигнала до вратата, старецът изскочил навън, ударил звяра с едната и тя станала на парчета, а мечката се олюляла. Замахнал старецът с другата брадва, счупила се и тя, а мечката рухнала безчувствена. И двата удара на стареца прокънтели като гръмотевици, а ревът на мечката се вдигнал до небесата.

Момците били избягали доста далеч, но като погледнали назад, видели, че мечката се съвзела от ударите. Първо раздвижила лапи, а след малко вече се изправила на крака. Старецът последвал участта на предшественика си: братята чували воплите му, докато мечката го разкъсвала на парчета. И отново хукнало по петите им чудовището и бързо взело да ги настига. Не се отчайвали братята, бягали и бягали. Ала мечката вече тъй наближила, че водачът пак попитал другите и те пак нищо не можели да сторят.

— Е — рекъл той, — скоро божествата, които ми се присъниха, ще свършат. Остават само още две — пристъпил и призовал своя дух хранител на помощ. — Веднъж сънувах, че съм изпаднал в беда и стигам до някакво голямо езеро. Край брега имаше лодка, наполовина във водата, с десет гребла, готова за път. Не се бойте — извикал той, — скоро ще стигнем до нея!

И станало така, както предрекъл водачът. Стигнали до едно езеро и съзрели лодка с десет гребла. Скочили в нея. Но едва достигнали средата на езерото, видели мечката на брега. Изправила се на задните си лапи и се заозъртала. После нагазила във водата, но взела да потъва и се върнала, почнала да обикаля езерото. Бегълците спрели по средата и следели какво ще стори мечката. Тя обикаляла, обикаляла, докато стигнала пак мястото, отдето тръгнала. Потопила муцуна във водата и братята видели как тя бързо изчезва в страшната паст на звяра. Водачът подканял братята си да гребат мъжки към отсрещния бряг. Но когато им оставало съвсем малко, течението към устата на мечката така се засилило, че ги повлякло назад, и колкото и да се мъчели, брегът се отдалечавал.

Тогава водачът пак проговорил, призовавал братята си да посрещнат смело горката си участ.

— Време е, Муджикевис — казал той, — да покажеш своето юначество. Събери смелост и седни на носа. Щом стигнем устата на мечката, опитай силата на твоята брадва върху главата ѝ.

Муджикевис се съгласил с по-малкия си брат и се изправил, готов да нанесе удара си, а водачът насочил лодката към зиналата уста на чудовището.

Лодката стремително се носела и тъкмо да връхлети в устата, Муджикевис надал бойния си вик и нанесъл страхотен удар по главата на звяра. Мечката подгънала крака и се строполила, зашеметена от удара. Но преди Муджикевис да замахне повторно, повърнала всичката изпита вода с такава сила, че лодката бясно полетяла към отсрещния бряг. Братята чевръсто скочили на земята и хукнали да бягат, докато не капнали съвсем. Земята пак се разлюляла и момците видели зад себе си чудовището. Смелостта им вече ги напуснала, обхванало ги отчаяние. Как ли не се мъчил водачът да ги ободри, питал ги отново не могат ли да измислят нещо, та да се избавят. Но както и преди, всички мълчали.

— Щом е така — рекъл той, — мога да призова своя дух закрилник за последен път. Ако и този път не успеем, свършено е с нас — той изтичал напред, призовал с цялата си душа своя закрилник и надал бесен вик. — Скоро ще стигнем мястото, където живее последният ми покровител — казал той на братята си. — Последната ми надежда е в него. Но вие, вие не бива да се страхувате, иначе краката ви ще се подкосят. Скоро ще стигнем колибата му. По-бързо, по-бързо! — подканил ги той.

А сега да се върнем в колибата при Ямо. Нищо не се променило там, откак я оставихме. Главата напътствувала сестрата как да си набавя храна, къде да залага вълшебните стрели, но рядко разговаряла. Един ден момичето видяло, че очите на главата заблестели доволно. Накрая главата се обадила:

О, сестро — рекла тя, — колко съм нещастен заради тебе! Скоро, много скоро тук ще дойдат млади момци и ще поискат помощ. Но как да им помогна! А така ми се искаше да го направя! Все пак вземи две стрели и ги заложи там, дето обикновено залагаш другите, вземи месо и го сготви, защото идват. Щом ги чуеш да ме викат по име, излез и им речи: „Уви! Отдавна го сполетя злочестина. Виновна за това съм аз!“ Ако те все пак пристигнат, покани ги вътре и им дай месото да хапнат. А сега чуй какво ще ти заръчам и трябва да го изпълниш съвсем точно. Когато мечката се приближи, излез и я пресрещни. Ще вземеш вълшебната ми торба, лъка, стрелите и моята глава. Ще развържеш торбата и ще извадиш пред себе си разноцветните ми бои, бойния ми накит от пера, снопчетата изсушени коси и всичко каквото намериш вътре. Когато мечката дойде съвсем близо, вдигни едно по едно нещата и всеки път казвай: „Това е боята на моя мъртъв брат!“, „Това е накитът на моя мъртъв брат!“ — и така с всичките. Хвърляй ги колкото можеш по-далеч. Силата, скрита в тях, ще накара мечката да залитне. А за да я сразиш докрай, вземи главата ми, хвърли и нея колкото можеш по-надалеч и извикай с пълно гърло: „Ето, това е главата на моя мъртъв брат!“ Тогава мечката ще се свлече на земята. Дотогава момците ще са се нахранили и ти ще ги извикаш да ти помогнат. Нарежете трупа на късове — да, на малки късчета, — и го пръснете по четирите посоки на света. Не го ли сторите, мечката пак ще оживее.

Сестрата обещала да изпълни всичко, както заръчал брат ѝ. Едва успяла да сготви месото и се зачул гласът на брата водач, който зовял Ямо на помощ. Девойката излязла и рекла каквото брат ѝ казал. Но дружината, преследвана от звяра, не отминала, пристъпила към колибата. Тя ги поканила и им дала да ядат. Скоро земята закънтяла от нозете на мечката все по-близо и по-близо. Девойката развързала торбата, извадила главата и излязла да пресрещне чудовището. Когато се задало, тя сторила каквото ѝ заръчала главата. Преди още да нареди пред себе си перата и боите на брат си, звярът се олюлял, но продължил да пристъпва напред. Девойката казала каквото трябва, накрая метнала и главата с все сила. Главата се търкулнала по земята и кръвта, която нахлула от вълнение при тези страшни събития, бликнала от носа и устата. Мечката потреперила и се килнала със страшен грохот. Тогава момичето викнало за помощ и младите воини изскочили навън с възвърнати сили и смелост.

Муджикевис пристъпил пръв, надал бойния си вик и храснал мечката по главата. После повторил, потретил и продължил да удря, докато главата станала на пихтия, а другите братя бързо нарязали трупа на малки късчета и ги пръснали по всичките посоки на света. Както били залисани, не вдигали очи да погледнат какво става там, където падат парчетата, но по едно време що да видят! Във всички посоки скачали и се пръскали малки черни мечета, точно като сегашните. Скоро стигнали до всички кътчета на земята. От това чудовище произлизат всичките днешни мечки.

Щом се справили с преследвача си, братята се върнали в колибата. През това време девойката събрала боите, украшенията и другите неща и заедно с главата ги скътала в торбата. Но главата нищо не продумала — изглежда била омаломощена от срещата с чудовището.

Толкова време минало, така далече били стигнали при своето бягство младите воини, че решили да не се връщат в родното село. При това тук имало дивеч колкото щеш.

Излезли на ловен лагер доста далече от новия си дом. Вампумът останал при девойката в колибата. Ловът бил много успешен и те се забавлявали, както се забавляват всички млади хора, когато са сами — с шеги и закачки.

— Добре се веселим ние тука — рекъл единият. — Хайде да отидем и да помолим нашата сестра да ни даде главата. Да я донесем тук — нали е още жива и сигурно ще ѝ стане хубаво да се посмее с нас, да не седи самичка. А и ще занесем прясно месо на нашата сестра.

Отишли те. Девойката се съгласила, а момците отнесли главата в ловния стан и се опитали да я развеселят, но само от време на време в очите ѝ припламвало весело огънче.

Веднъж, както се били залисали, изневиделица ги нападнали воини от неизвестно племе. Завързала се дълга и кръвопролитна битка, много врагове паднали, но силите били съвсем неравни — по тридесет срещу един. Юнаците се били отчаяно, докато и последният не паднал. След това нападателите се оттеглили на един хълм да съберат хората си и да преброят изчезналите и убитите. Един от младите им воини бил изостанал и докато тичал да ги настигне, попаднал на окачената глава. Като видял, че само тя дава признаци на живот, той дълго я гледал, изпълнен със страх и с почуда. Все пак я свалил, отвързал торбата и много се зарадвал, щом зърнал разкошните пера. Особено му харесало едно от тях и той го забучил на главата си.

При всяка крачка перата неотразимо се полюшвало на главата му. Той настигнал дружината, хвърлил торбата на земята и разказал как я намерил. Казал, че вътре има още бои и пера. Всички заоглеждали главата и почнали да се присмиват. Взели си от боите и се нашарили, а един от тях вдигнал главата за косата и извикал:

— Виж, безобразно изчадие, сега боите ти красят лицата на истински воини!

А перата били толкова хубави, че и други се накичили с тях. После наново почнали да се подиграват с главата. Не щеш ли, всички с пера на главите паднали мъртви. Тогава вождът заповядал да хвърлят всичко без главата.

— Веднага като се приберем, ще решим какво да правим с нея — рекъл той. — Ще се помъчим да ѝ затворим очите.

Като стигнали своя стан, те занесли главата в шатрата на съвета и я окачили пред огнището, като я завързали с мокър ремък от сурова кожа, така че да се стегне на топлото.

— Ще видим — заканвали се те — дали няма да си затвори очите!

А сестрата от няколко дни чакала младите братя да се върнат с главата. Накрая изгубила търпение и тръгнала да ги търси. Намерила младите братя натъркаляни един до друг, мъртви. Целите в рани. Наоколо се валяли и други трупове. Момичето потърсило главата, но не я намерило. Закършила ръце девойката, заплакала и зачернила лицето си от скръб. После тръгнала напосоки и стигнала мястото, отдето нападателите взели главата. Но там си стояли чудотворният лък и стрелите, защото братята не познавали силата им и ги били захвърлили. Рекла си тя, че и главата трябва да е наблизо, после стигнала до едно хълмче и видяла пръснатите бои и пера. Събрала грижливо всичко и го окачила на един клон, докато се върне.

По здрач стигнала първата шатра на едно голямо село. Тук девойката си послужила със заклинанието на индианците, когато искат да бъдат посрещнати добре. Старецът и жена му, които живеели там, я приели гостоприемно. Разказала тя какво търси. Старецът обещал да ѝ помогне и рекъл, че главата е окачена над огнището в колибата на съвета и че вождовете на племето заедно с неколцина млади мъже непрестанно бдят край нея. Всеки вожд се смятал за маниту. Девойката отвърнала, че единственото ѝ желание е да види главата. Стигало ѝ дори да надзърне вътре, знаела, че не ѝ стигат силите да им я отнеме.

— Ела с мен — рекъл ѝ старият индианец, — ще те заведа.

Отишли те до шатрата на съвета и седнали до входа. Вътре било пълно с воини, които се забавлявали с игри и поддържали огъня — да се опуши главата, за да стане на сушено месо, както казвали те. По едно време тя трепнала, но никой не знаел какво означава това и един се изсмял:

— Ха-ха-ха! Започна май да подушва дима!

Девойката надзърнала вътре и очите ѝ срещнали погледа на брата. По страните му потекли сълзи.

— Аха — рекъл вождът, — най-сетне те накарахме да сториш нещо. Вижте, вижте: главата плаче! — обърнал се той към воините наоколо и всички се засмели и започнали да подхвърлят шеги. Вождът се озърнал, съгледал девойката и запитал стареца, който я довел:

— Коя е тази с тебе? Не съм виждал досега такава жена в нашето село.

— Имаш право — отговорил старецът, — не си я виждал. Роднина ми е и рядко излиза навън от шатрата. Живее у дома и днес ме помоли да я доведа тук.

Сред колибата седял един от онези самонадеяни младежи, които все гледат да се изстъпят напред и обичат да се хвалят и перчат.

— Аз пък — извикал той — съм я виждал често и почти всяка нощ ходя при нея в шатрата.

Всички се разсмели. Младежът не предполагал, че с лъжата си помогнал на девойката незабелязано да се измъкне.

Върнала се тя в палатката на стареца и оттам веднага потеглила за родния край. Щом стигнала мястото, където лежали мъртвите ѝ побратими, тя ги наредила един до друг с нозе към изток. Сетне извадила брадвата, която носела със себе си, подхвърлила я във въздуха и извикала:

— Станете, братя, иначе брадвата ще падне върху вас и ще ви съсече!

Три пъти повторила това и на третия път всички братя се изправили на нозе.

Муджикевис затъркал сънено очи и се запротягал.

— Оох — въздъхнал той, — успал съм се!

— Грешиш, братко — отвърнал един от останалите, — не знаеш ли, че всички погинахме и че нашата сестра ни съживи?

Младежите събрали труповете на убитите си врагове и ги изгорили. Скоро след това девойката отишла да им търси невести от далечен край — откъде по-точно и те не знаели, — но се завърнала с десет момичета и започнала да ги обрича на десетимата млади братя, като започнала от най-големия. Муджикевис нервно се разхождал насам-натам, боял се, че няма да му се падне онази, която си бил харесал. Накрая се зарадвал: точно за нея се оженил. А и двамата си били лика-прилика, защото тя била магьосница. Построили си една голяма колиба и всички се преселили в нея. Сестрата казала, че жените трябва да ходят поред всяка нощ при главата на брат ѝ и да се опитат да я развържат. Всички с радост приели. Най-възрастната се опитала първа и със свистене полетяла във въздуха.

Върнала се призори. Сполучила била да развърже само един възел. После се заредили една след друга останалите и всяка сварила да развърже само по един възел. Дошъл накрая редът на най-малката и щом стигнала палатката, веднага се захванала за работа. Макар че вътре винаги имало хора, мъжете не видели нито една от девойките, десет нощи вече димът не се разпръсвал и час по час ги пъдел навън. През тази последна нощ всички избягали и младата жена отнесла главата.

Братята и сестрата чули как младата невеста лети високо във въздуха и отдалеч вика:

— Пригответе тялото на нашия брат!

Тогава всички се втурнали към една малка палатка, където лежало почернялото тяло на Ямо. Сестра му почнала да реже шията, там където била отрязана главата, и така дълбоко режела, че зашуртяла кръв. Другите заразтривали тялото, намазали го с лекове и чернотата полека изчезнала. В това време невестата, която донесла главата, подрязала и на нея шията. Бликнала кръв. Долепили главата до тялото и с разни билки и треви успели да съживят Ямо — красив и мъжествен като преди. Всички ликували при щастливия завършек на патилата и премеждията си и дълго пели и се веселили.

— А сега ще разделя вампума — рекъл Ямо, взел огърлицата и я разделил на равни късове, като започнал от най-големия брат. Но най-младият получил най-бляскавия и хубав къс, защото накрая на огърлицата се намирал най-великолепният и най-рядък вампум.

После разбрали, че понеже всички са умирали веднъж и са били съживени, вече не са простосмъртни, а духове, и всеки от тях има определено място и положение в невидимия свят. Единствено на Муджикевис обаче било посочено какво точно ще прави. Трябвало да направлява западния вятър, наричан оттогава Кебеюн, и да върши това за вечни времена. Останалите трябвало, всеки според дарбата си, да помагат на земните жители и, забравяйки страданията, които преживели, докато се сдобият с вампума, с щедра ръка да раздават всякакви блага. Небесните духове им заповядали още всеки да пази своя вампум като свещен предмет и да знаят, че светлите зрънца и раковини носят мир, а по-тъмните — зло и война.

После сред песни и радостни възгласи духовете отлетели за небесните си селения, а Ямо и сестра му Ямокуа потънали вдън земя.