Марк Твен
Животът по Мисисипи (45)

Глава XLV
Южен спорт

На Север войната се споменава най-често веднъж в месеца, а понякога — веднъж седмично, иначе като отделна тема на разговор отдавна е изоставена. За това има достатъчно причини. Ако сте поканили шестима господа на обед, като нищо може да се окаже, че четирима от тях, а понякога дори петима, изобщо не са и стъпвали на бойното поле. Така че вероятността е четири към две или пет към едно войната да не бъде застъпена в разговора, а ако това все пак се случи, то още по-голям е шансът темата да занимава господата не повече от минута-две. Прибавите ли към компанията и шест дами, това означава нови шест души, които са видели толкова малко от ужасното всекидневие на войната, че то отдавна е престанало да ги вълнува и ако на всяка цена държите да заговорите за това, почти веднага ще почувствувате отегчението им.

На Юг обаче е съвсем друго. Там всеки срещнат мъж е участвувал във войната и всяка срещната жена я е изпитала на гърба си. Войната е основният предмет на всеки разговор, интересът към нея е жив и непресъхващ, докато към другите въпроси е непостоянен. Достатъчно е да се спомене думата „война“ и задрямалата от скука компания веднага се раздвижва, езиците незабавно се развързват — която и да е друга тема не може да постигне такова чудо. В Юга войната е нещо като израза „след Христа“ другаде. Летоброенето започва от нея. По цял ден слушате, че еди-какво си се е случило след войната, „п’ез“ войната, „п’еди“ войната, веднага след войната, или две, пет или десет години „п’еди“ или след войната. Това показва как дълбоко е белязана съдбата на всеки южняк от ужасното събитие. То дава на непреживелия войната гостенин далеч по-точна представа за големите и тежки последици от бедствието, отколкото прочетените край камината книги.

Веднъж вечерта в един клуб някакъв непознат се обърна към мене и тихичко ми рече:

— Не може да не ви е направило впечатление, че почти непрекъснато говорим за войната. То не е, защото няма за какво друго да приказваме, а защото тя ни вълнува най-дълбоко. А и не само това — през войната всеки от нас е изпитал сам абсолютно всичко, което човек може да преживее на земята. Поради това, каквото и да споменеш, все някой ще се сети за нещо, станало през войната, и веднага отваря приказка за нея. И, разбира се, целият разговор се насочва пак натам. Опитвай колкото си щеш да ги занимаваш с други въпроси, дори и ние можем да те подкрепим — все тая: дори най-случайната тема ще пробуди у присъствуващите спомени от войната и ще ги накара да се затворят в себе си, тогава разговорът ще замре, защото можеш ли да приказваш за невзрачни дреболии, когато в главата ти са все кървави истории и премеждия и искаш час по-скоро да ги споделиш с другите?

В това време приятелят ми, поетът, седеше малко настрана. И изведнъж поведе разговор за… луната.

Непознатият ми прошушна тихичко:

— Ето, да речем, луната — толкова е далече от войната. Но сто на сто все някому ще напомни за онова време. След не повече от десетина минути съвсем ще забравят, че е ставало дума за луната.

Поетът тъкмо казваше, че забелязал нещо, което много го учудило — имал чувството, че тук, близо до екватора, луната грее някак по-ярко и по-сияйно, отколкото на север. Струвало му се, че преди години, когато бил в Нови Орлеан, луната…

От другия край на салона го прекъснаха:

— Ще ви обясня. Вашите думи ми напомниха един виц. За добро ли, за зло ли, след войната всичко се промени. Но при нас има и такива, които са си мърморковци по рождение и гледат само кое е станало по-лошо. Познавах една такава стара негърка. Някакъв млад нюйоркчанин възкликнал в нейно присъствие: „Тук луната е приказна!“, а негърката въздъхнала и отговорила: „Ех, момче, нищичко не знаеш! Да я беше видял преди войната!“

Темата за луната угасна. Поетът се опита да я възкреси и отново я пусна в ход.

Последва кратък спор дали наистина лунната светлина на Севера е по-различна от тази на Юга, или това е само плод на въображението. От лунната светлина разговорът неусетно се насочи към изкуствените средства за борба с тъмнината. Тогава някой си спомни, че когато Фарагът приближавал Порт Хъдсън в една тъмна нощ, понеже нямал намерение да превръща флота си в удобна мишена за артилеристите от Конфедерацията, наредил да се изгасят всички фенери и да се боядисат палубите бели, като по този начин осигурил слаба и все пак достатъчна светлина, та да могат неговите хора да продължават плаването. Оттук нататък войната пак завладя разговора — дори не бяха изтекли десетте минути.

Не съжалявах, защото винаги е интересно да ти разказват за войната хора, участвували, в нея, докато приказките на един поет за луната, без изобщо да е бил там, бързо доскучават.

Една неделя следобед отидохме да гледаме бой между петли. Дотогава такова състезание не бях виждал. Бяха се събрали множество мъже, младежи и момчета, бели и черни от различна възраст и произход, говорещи всякакви езици. Не това ми направи обаче най-силно впечатление, а нещо съвсем необикновено и изненадващо: нямаше ги типичните грубиянски физиономии. Изобщо ги нямаше. Ако липсваха и петлите, можехте да побудалкате някой чужденец, че тези хора са се събрали за молитва, а след началото на боя, когато виковете станаха нещо страшно — че са изпаднали в религиозно изстъпление, стига, разбира се, чужденецът да стои със завързани очи.

В кръга имаше само един негър и един бял, останалите бяха извън арената. Донесоха петлите в торби. Когато гонгът удари, двамата мъже ги извадиха, потупаха ги, погалиха ги, настървиха ги и ги пуснаха. Големият черен петел веднага се нахвърли върху дребния си сив противник и го удари по главата с шпората си. Сивият начаса му отвърна. Тогава се вдигна врява на всякакви езици, истинско вавилонско стълпотворение, и тази пъстра смесица от викове не стихна до края на състезанието. След няколко минути очаквах да видя как и двата петела ще са мъртви, тъй като бяха вече заслепени, целите в кръв и толкова омаломощени, че непрекъснато се заваляха на земята. Но те нито се предаваха, нито се канеха да мрат. Негърът и белият ги вземаха час по час в ръце, изтриваха ги, поливаха ги със силна струя студена вода и слагаха за миг главите им в устата си — навярно, за да ги свестят с топлия си дъх, но не съм сигурен. Сетне, щом ги оставяха отново на арената, умиращите животинки се потътряха насам-нататък с провиснали криле, срещаха се, разменяха си по някой удар напосоки и отново падаха напълно изтощени.

Не дочаках края на борбата. Насилих се да гледам колкото можах, но зрелището бе твърде жалко. Споделих това с приятелите си и излязохме. По-късно чухме, че черният петел умрял на арената, след като се сражавал до последна капка кръв.

Очевидно този вид „спорт“ доставя голямо удоволствие на онези, които са свикнали с него. Никога не съм виждал хора да се забавляват така разпалено, както публиката на битката между петлите. И беловласи старци, и десетгодишни малчугани направо обезумяваха от възторг. Безспорно борбата между петли е варварско развлечение, но все пак изглежда доста по-почтена и не толкова жестока, колкото е да кажем ловът на лисици, защото на самите петли битката им допада. Удоволствието е и за тях, и за публиката, а това едва ли може да се каже за лисиците.

Отидохме — или, както се изразяват французите, „асистирахме“ — на едно надбягване с мулета. Струва ми се, че се вживях не по-малко от което и да е муле наоколо. Наслаждавах се повече, отколкото на което и да е друго състезание дотогава. Главната трибуна бе претъпкана с хубавиците и рицарите на Нови Орлеан. Този израз не е мой, взех го от един журналист южняк, служил си с него в продължение на две поколения. Използува го по двадесет пъти на ден — какво ти, по двадесет хиляди или по един милион пъти, според случая. Просто няма как да не го повтаря по милион пъти на ден, когато толкова често му се налага да говори за почтени мъже и жени, защото друга фраза за такъв случай не знае, тази му е единствената. И никога не му омръзва, всякога му звучи на място. Тя крие в себе си някаква средновековна, помпозна сила и блясък, които допадат на парвенюшкото му варварско естество. Ако бе ходил в древна Палестина, едва ли щяхме да го чуем да разправя за „стълпотворение от хора“. Не, той и тогава би казал, че „хубавиците и рицарите от цяла Галилея“ са се събрали да чуят „Проповедта на планината“. Предполагам, че на мъжете и жените от Юга вече им е дошло до гуша от тези думички и с четири очи чакат нещо ново, но няма никакви изгледи мечтата им скоро да се сбъдне.

Новоорлеанският редактор обикновено притежава силен, стегнат и точен стил, без излишни орнаменти, той не хаби думи напразно, не проявява излишна сантименталност. Обикновеният кореспондент обаче е съвсем друго нещо. В Приложение А цитирам един приличен репортаж, написан от опитна ръка, но далеч от стила на повечето кореспонденти. Ето например „Таймс Демократ“ изпратил през април миналата година спасителен параход нагоре по реката. Параходът спрял при едно малко селище и капитанът поканил няколко местни дами да се повозят. Те приели, качили се на борда и корабът запорил водите нагоре по реката. Това е цялата „история“. Това е всичко, което редакторът от вестника би изкарал от нея. Поредица сухи факти, от които не може да се изцеди нищо повече. Може дори да „разграфи“ съобщението за по-голяма прегледност и яснота, и за икономия на място. Неговият специален кореспондент обаче познава и други начини за справяне с фактите. Той просто се гмурка в тях, захвърлил всякакви ограничения:

 

Рано сутринта в събота най-видните местни хубавици удостоиха с присъствието си нашата каюта. И горд с изящния си товар, нашият малък, кокетен кораб весело запори вълните нагоре по ръкава на делтата.

 

Тридесет и две думи, за да се каже, че дамите се качили на парахода и той тръгнал по ръкава — чисто прахосничество. Двадесет и две думи на вятъра, при това за сметка на стегнатия изказ.

Бедата за всеки репортер от Юга идва от… жените. Те го объркват, изваждат го от равновесие. Докато не му се мерне някоя жена, той е точен, възприемчив, съобразителен. Но появи ли се тя, с него е свършено — започва да се колебае, да се лигави, накрая съвсем се видиотява. От горния откъс ще предположите, че този поклонник на сър Уолтър Скот е новак в журналистиката и не знае как да се оправя с перото. Напротив — нататък в своето дълго съобщение той недвусмислено доказва, че много добре борави с думите, стига наоколо му да няма жени, които да го предразполагат към натруфено и блудкаво сантименталничене. Например:

 

Към четири часа на югоизток започнаха да се събират застрашителни облаци и откъм залива задуха вятър, който с всеки изминат миг ставаше все по-свиреп. Излизането от пристанището бе вече опасно и ние се забавихме. Вятърът изскубваше кичури от мъхестите бради на дъбовете, а честолюбивият ръкав на делтата, сякаш за да се надсмее над широката река, леко развълнува водата си. Настъпилото кратко затишие ни даде възможност да потеглим и ние поехме към къщи. Над главите ни се бе прихлупило мастиленосиньото небе, вятърът яростно напираше. Когато се стъмни, малцина от пътниците на борда не пожелаха да са си у дома в този миг.

 

Можем да похвалим откъса като добро, стегнато описание. Ала и тук се чувствува голямото изкушение, известна склонност към сантименталничене.

Но време е да се върнем при мулетата. Оставих ги малко, за да се поразтъпча, и попаднах на едно подробно съобщение за надбягването, което напълно потвърждаваше току-що изложената теза: бедата на кореспондента южняк идва от жената. Жената, допълнена от Уолтър Скот с неговите рицари, хубавици и възвишени пориви. Съобщението би било прекрасно, ако не се бяха набъркали жените. Ето потресаващия резултат на тяхната намеса.

 

Вероятно ще изминат години преди дамската трибуна отново да се превърне в такова море от разпенено изящество, каквото беше вчера. Дамите на Нови Орлеан са винаги чаровни, но никога така прекрасни, както през това време на годината, когато, пременени в най-изящните си пролетни одежди, щедро пръскат околовръст дъха на уханна свежест и аромата на неизразима святост. Трибуната бе толкова препълнена, че пристъпяйки в подножието ѝ, без никаква надежда да се приближат до неземните същества, мнозина господа осъзнаха ясно, както никога преди, как се е чувствувал Пари^[1] пред райските врати и неволно се запитваха каква ли безценна жертва би им позволила да пристъпят в свещената обител на красотата. Върху гърдите или рамената на дамите, облечени в бяло, искряха цветовете на техните любими рицари и ако тези рицари не бяха се появили върху мулета — лишени от всякаква романтика животни — всеки лесно би си представил турнирите от епохата на крал Артур.

 

В първата серия участвуваха тринадесет мулета, те бяха най-различни, с всякакви цветове, породи, нрави и външност. Някои бяха красиви твари, други — грозни и заради тях. Едни вчесани, други нересани от сума време, трети весели и игриви, четвърти изпълнени с коварство, злоба и наглост. По вида им се разбираше, че някои са настроени като за война, други приемаха надбягването за шега, трети го вземаха за религиозен обред. И всяко муле се държеше според собственото си убеждение. В резултат цареше страхотна бъркотия, но за сметка на това какво разнообразие — и живописно, и занимателно.

Ездачите бяха до един млади господа от висшето общество. Ако моите читатели дотук са недоумявали защо дамите от Нови Орлеан се стичат на такова скромно зрелище като надбягване с мулета, сега, надявам се, причината е вече ясна. Надбягването с мулета е модно развлечение, с него се занимават все люде от висшите кръгове на Нови Орлеан.

То е забавно и много популярно. Надбягването с мулета е едно от големите събития на годината. Тук се изявяват най-пъргавите мулета. На състезанието, което посетихме, едно от мулетата бе отстранено, защото препускаше така бързо, че превръщаше колективната надпревара в едномулева изява и лишаваше състезанието от най-характерната му черта — неочакваност. Въпреки това на няколко пъти се опитваха да изведат това чудо под друго име и с нова премяна.

Водачите са облечени в пъстроцветни жокейски костюми от коприна, сатен и кадифе.

След няколко фалстарта тринадесетте мулета от първата серия с голямо въодушевление се понесоха в пакет. Но тъй като всяко муле и всеки ездач си имаше собствено мнение по въпроса как трябва да се състезава, коя страна на пистата е най-благоприятна при определени обстоятелства, колко пъти е най-добре да пресечеш пистата, кога да блъснеш някой съперник и как да избегнеш сблъсъка, всичките тези двадесет и шест противоположни мнения създаваха невероятна и незабравима бъркотия с убийствено комичен резултат. Бягане на една миля, контролно време — две минути двадесет и две секунди. Осем от тринадесетте мулета се откъснаха напред. Бях заложил на едно, което на всяка цена щеше да спечели, ако бягаха в обратна посока. Втората серия предизвика буйно веселие сред публиката. Забавна бе и утешителната следваща серия за по-слабосилните, но най-весела си остана първата.

Убеден съм, че няма по-вълнуващо състезание от надпреварата между параходи, но веднага след него идва веселото надбягване с мулета. Да се понесат два нажежени до червено парахода, борд до борд, напрегнали до краен предел своите нерви — извинете, тръбите на парните котли, — да се люшкат и да се тресат, да стенат от носа до кърмата, а тръбите да пръскат бяла пара, комините да изригват черен дим, палубите да се губят под рой искри и реката да се изпълни с две дълги бразди свистяща пяна — това е зрелище, което те изпълва с неописуема възбуда. В сравнение с него конните надбягвания са скучни и безцветни. Е, и конните състезания можеха да бъдат интересни, да не бяха безкрайните фалстартове. Но, от друга страна, при конно състезание жертви няма. Поне на тези, които съм гледал, никой не загина. Може някой да се осакати, но това е нищо.