Марк Твен
Животът по Мисисипи (33)

Глава XXXIII
Почивка и етика

Коварната река е погазила жестоко човешките закони, превръщайки ги в празни приказки и смехории по отношение на Остров 74, разположен недалеч от някогашния град Наполеон. В официалните документи е вписано, че територията на Арканзас достига до „средата на реката“ — съвсем неустойчива граница. Щатът Мисисипи пък простира владенията си до „плавателната ивица на реката“ — друга променлива и нестабилна граница. Остров 74 спадаше към Арканзас. По-късно обаче един прорез на реката отне това парче земя от Арканзас, но не го предаде на щата Мисисипи. От едната му страна останала „средата на реката“, а от другата „плавателната ѝ ивица“. Поне аз така го разбирам. Независимо дали съм схванал правилно подробностите или не, фактът си остава — един грамаден и много ценен остров, с площ от четири хиляди акра, лежи сега настрана и не принадлежи нито на единия, нито на другия щат, на никого не плаща данъци, за никого не отбива трудова повинност. Целият остров е притежание на един земевладелец, когото с право можем да назовем „лице без родина“.

Остров 92 е на щата Арканзас. Но реката лека-полека го измества и избутва към щата Мисисипи. Някакъв хитрец отворил там кръчма, без да вади разрешително от мисисипските власти, и забогатял на гърба на местните жители, под покровителството на Арканзас (където тогава не се изисквало разрешително за продажба на спиртни напитки).

Носехме се надолу по реката все още в пълна самота — параходи или други плавателни съдове срещахме рядко. Пейзажът тук се е запазил и от двете страни се точат безкрайни гори, цари няма самота. Тук-там се мярка по някоя колиба, кацнала сред малка, сива и безтревна площадка на брега. Тези колиби са били преди на четвърт или на половин миля от сегашното си място, но бавно са отстъпвали все по-навътре в сушата, защото брегът се рони. Както ни казаха, при нос Пилчър например колибите били избутани навътре с триста ярда само за три месеца, като реката всеки път ги настигала и ги гонела все по-навътре.

Навремето Наполеон не зачиташе особено съседа си, градчето Грийнвил в щата Мисисипи. Обаче, както видяхме, Наполеон е вече при рибите, докато в Грийнвил кипи живот и дейност и той все повече се издига сред другите селища в долината, казват, че има три хиляди жители, че развива търговия за два милиона и петстотин хиляди долара годишно. Наистина процъфтяващо градче.

На парахода доста се говореше за земевладелската компания „Калхун“ — предприятие, от което се очакват значителни, благотворни резултати. Полковник Калхун, внук на известния държавник, основал в Бостън съдружие, което закупило големи участъци земя за добив на памук (около десет хиляди акра) край реката близо до Чикот В Арканзас. Целта е да се търгува с наличен капитал — да се купува без посредници и да се продава само собствено производство, да се снабдяват работниците негри от плантациите с храна и всичко необходимо при незначителна отстъпка — не повече от осем или десет процента, да им се осигуряват удобни жилища и тъй нататък, като по този начин те се насърчават да влагат спестяванията си и да останат на работа завинаги. Ако опитът донесе финансов успех — както се очаква, — компанията възнамерява да открие своя банка в Грийнвил и да отпуска заеми с поносима лихва — шест на сто.

Досега трудностите идвали от това — според забележките на някои плантатори и параходни служители, — че чифликчиите, макар да разполагали със земя, нямали наличен капитал. За да тръгне работата, трябва да ипотекират и земята, и бъдещата си реколта. Поради това посредниците, готови да осигурят необходимите средства, поемали известен риск и съответно изисквали висока лихва — обикновено десет на сто плюс още две и половина на сто за посредника. Освен това земеделецът се задължава да купува храни чрез същия посредник, като заплаща и печалбата на продавача, и комисионите на посредника. Когато реколтата бъде продадена и откарана, посредникът си удържа допълнително за застраховки и прочее, така че кръгло получава около двадесет и пет на сто от стойността на цялото производство.^[1]

Из тия краища, по данни на самите плантатори, обикновено доходът от памука е приблизително следният: един човек и едно муле могат да обработят десет акра и да получат десет бали памук, което ще рече горе-долу петстотин долара; разноските са около триста и петдесет — значи чистата печалба е сто и петдесет долара, или петнадесет долара от акър. Сега известен доход се получава и от памуковото семе, докато по-рано за него се вземаха петачета, а ако се налагаше и дълъг превоз съвсем нищо. От хиляда и шестстотин фунта суров памук четиристотин е влакно, средно по десет цента фунтът, остават хиляда и двеста фунта семе — тонът върви по дванайсет-тринайсет долара. Занапред може би и стъблата вече няма да се изхвърлят. Мистър Едуард Аткинсън ни уверява, че на всяка бала памук се падат по хиляда и петстотин фунта стъбла, богати на фосфорна вар и калий, и че като се смелят заедно с други фуражни отпадъци или с брашно от памуковото семе (в чист вид то е много мазно и добитъкът не го яде), се получава чудесна храна, наситена с всички нужни вещества за добиването на мляко, месо и кости. Досега памуковите стебла се смятаха за съвсем безполезни.

Някои се оплакват, че и след войната плантаторът си останал настроен сурово към своя бивш роб, не желае да има нищо общо с него освен чисто делови отношения, лишени от всякакви чувства, не желае да открива продоволствен магазин, та да задоволява негъра със стоки от първа необходимост. Вместо да предпази джоба му от излишни разходи и да го задържи при себе си, плантаторът отстъпва това свое право на някой хитър израилтянин, който примамва лековерния негър и жена му да купуват какви ли не съвсем излишни вещи и то на кредит на високи цени, месец подир месец, като се уславя с тях дългът да бъде изплатен след прибиране на реколтата. И в края на лятото всичко, което негърът е изработил, отива в джоба на израилтянина и дори нещо повече — негърът му остава длъжник, отчайва се, роптае и е неспокоен, а това носи вреда както на него, така и на плантатора. Защото негърът ще се качи на парахода и ще замине нанякъде, а плантаторът трябва да търси друг изполичар, нехаен и непознат, който също ще напълни гушата на израилтянина за едно лято и ще последва предшественика си по реката.

От новата компания „Калхун“ се очаква да докаже чрез човечни и покровителствени отношения с работниците си негри, че този замисъл е най-изгодният и за плантатора, и за негъра. Предполага се също, че в края на краищата и останалите плантатори ще последват примера на компанията.

А щом толкова хора се изказват, защо да не изслушаме и бармана? Той е наблюдателен и здравомислещ човек, не пие, гледа с четири очи да си изкара надницата и винаги я изкарва, стига да има достатъчно клиенти. Твърди, че жителите на Мисисипи и Луизиана предпочитат да се мъкнат по реката за зеленчук, вместо да си го отглеждат сами, че идват на пристанището да купуват плодове от него. Уверен е, че не разбират от нищо друго освен от памук, не умеят да отглеждат плодове и зеленчуци — „поне повечето“. Негърът ще отиде чак до Х за една диня. (В записките си намирам само „Х“ — вероятно става дума за Халифакс, но пък разстоянието е доста голямо за една нищо и никаква диня.) Барманът купува дини за пет цента парчето нагоре по реката, докарва ги тук и ги продава за петдесет. „Защо смесвам такива сложни и изискани напитки за негрите на кораба ли? Защото не искат нищо друго. Искат голяма напитка и съвсем не ги интересува какво има в нея, важното е да си струва парите, които дават. Предложи на негъра голяма чаша бренди от половин долар бутилката само за пет цента и той няма и да се докосне до нея. За нищо на света! Не е достатъчно «голяма». Но напълни една половница с всякакви гадории, сложи нещо червеничко за по-шарено, и той няма да се откаже от него дори срещу безплатен билет за цирка!“ Всички барове по параходната линия „Котва“ се поддържат от една и съща фирма. Тя ги зарежда от собствените си изби и наема барманите на заплата. Добри ли са напитките? „Да, на някои параходи, където пътниците разбират и имат пари за такова нещо.“ А на другите кораби? Не. Там се отбиват само моряците и огнярите от парахода. „Бренди ли? Имам и бренди, колкото щете. Но преди да си напишете завещанието, не пийте от него.“ Няма го вече едновремешното бренди. Тогава всички пътуваха с параходи, всички пиеха и всички се черпеха. Сега повечето пътуват с влак, а останалите не пият. Преди барманът беше и собственик на бара. Засмян, издокаран, приказлив, окичен със скъпоценности — един вид, най-изисканият аристократ на парахода. Вадеше по две хиляди долара на курс. Баща, който правеше сина си наследник на параходен бар, му оставяше цяло състояние. А сега му осигурява само храна и квартира и по някой чифт бельо, ако една риза му стига за едно пътуване. Да, времената наистина се промениха! Знаете ли, че на главните линии по горното течение на Мисисипи изобщо няма барове на параходите. Звучи като измислица, но си е жестока истина.