Марк Твен
Животът по Мисисипи (18)

Глава XVIII
Вземам още няколко урока

Докато учех занаята, което продължи малко повече от две години, служих при много лоцмани, срещах се с какви ли не моряци, видях различни параходи, защото мистър Биксби невинаги можеше да ме взема със себе си и тогава ме изпращаше при някой друг. Това, с което тогава се сблъсках, ми е полезно и до ден-днешен, защото през моето кратко и напрегнато обучение опознах лично и отблизо почти всички характери, които се срещат в романите, биографиите и историческите описания. От ден на ден все повече се убеждавам, че ако човек работи някъде на сушата, за да опознае всичко това, ще му трябват поне четиридесет години. Като казвам, че още чувствувам ползата от наученото тогава, нямам предвид, че съм се сдобил с дарбата да съдя хората — не, съвсем не ми е това целта, защото хорските съдници се раждат, а не се създават. Онези години са ми полезни за различни неща и в различна степен, но най-много ценя жаждата за четене, която те разпалиха в душата ми. Когато открия някой добре обрисуван характер било в роман, било в биографична книга, го чувствувам близък и искрено ме вълнува, защото отпреди познавам този човек — срещал съм го някога по Мисисипи.

От сенките на онова отлетяло време най-често изниква пред мен образът на Браун от парахода „Пенсилвания“ — човекът с изумителната и досадна памет, за когото споменах в една от преходните глави. Той бе на средна възраст, длъгнест, строен, костелив, винаги гладко избръснат, дълголик, невежа, стиснат, злобен, вечно недоволен тиранин, който все намираше кусури на другите и правеше от мухата слон. Скоро започнах да застъпвам на вахта с примряло от страх сърце. Колкото и приятно да бях прекарал със свободната смяна долу, колкото и хубаво настроение да имах, тръгнех ли към кормилната рубка, душата ми се вледеняваше.

Като днес помня първия път, когато влязох и го заварих там. Параходът ни се изтегляше на заден ход от Сейнт Луис, за да поеме по реката. Бях се изкачил до рубката в прекрасно настроение, ужасно горд, че почти официално съм сред командния състав на толкова бърз и прочут кораб. Браун стоеше на руля. Спрях насред рубката в напрегнато очакване да сторя обичайния поклон, но Браун продължи да гледа право напред. Стори ми се, че ми хвърли поглед крадешком, но понеже не се повтори, реших, че съм се заблудил. В момента Браун си пробиваше път сред някакви опасни плитчини пред складовете за дървен материал и не биваше да го разсейвам, затова тихичко пристъпих до високата пейка и седнах.

В продължение на десет минута цареше тишина, после новият ми шеф се извърна и ме заоглежда щателно, като че ме пробождаше с поглед от главата до петите, кажи-речи, четвърт час — или поне толкова ми се видя. После пак се вторачи напред и няколко секунди не мръдна, а след това обърна глава и за добре дошъл ме попита:

— Ти ли си ученикът на Хорас Биксби?

— Да, сър.

Настъпи пауза. Той пак ме заоглежда, накрая рече:

— Как те викат?

Казах му името си. Той го повтори. Това май е единственото нещо, което някога е забравял, защото, въпреки че много месеци бях при него, никога не се обърна към мен другояче освен с „Ей, ти!“, след което даваше нарежданията си.

— Откъде си родом?

— От Флорида, Мисури.

Мълчание. После продума:

— Там да си беше стоял!

След двадесетина съвсем преки въпроса той извлече историята на целия ми род.

Спускаха лотовете за първото пресичане на талвега. Това прекрати разпита. Щом прибраха лотовете, Браун продължи:

— От колко време си по реката?

Казах му. След малко попита:

— Откъде намери тия обуща?

Обясних му.

— Я си вдигни крака!

Вдигнах го. Той отстъпи крачка-две, огледа най-старателно и пренебрежително обувката, почеса се замислено, килна високата си островърха шапка назад, да не му пречи на прегледа, и възкликна:

— Е, дяволите да ме вземат!

След което застана пак при кормилото.

Защо трябваше да го вземат дяволите, не ми е ясно и до ден-днешен. Сигурно изминаха петнадесетина минути — петнадесет минути дълбока, потискаща тишина, — преди онова дълго конско лице да се извърти отново към мен, но този път направо неузнаваемо! Беше огненочервено и всеки мускул потрепваше. Разнесе се крясък:

— Ей, ти! Цял ден ли ще седиш на тая пейка?

Скочих насред рубката като изстрелян. Щом се поокопитих, казах извинително:

— Не съм получил никакви нареждания, сър.

— Не бил получил нареждания! Та що за важна птица си ти! Нареждания ни трябвали! Баща ни беше джентълмен… роби имаше… и ние сме ходили на училище. Да, ние сме джентълмени и трябва да имаме нареждания! НАРЕЖДАНИЯ, тъй ли? НАРЕЖДАНИЯ искал той! Кълна се в дявола, ще те отуча да се дуеш, да ми се мотаеш из краката и да дрънкаш за някакви нареждания! Махай се от кормилото! (Неволно се бях приближил до руля.)

Отдръпнах се крачка-две и застинах, вцепенен от вихрената му атака.

— Какво си се втрещил такъв? Занеси купата за лед в бюфета! Хайде, шавай! Пък да не ми се дотътриш утре сутринта!

Щом се върнах в кормилната рубка, Браун рече:

— Ей, ти! Какво прави там толкоз време?

— Не можах да намеря келнера, ходих чак до склада.

— Бабини деветини! Я напълни печката.

Заех се с печката. Той ме следеше като котка. Не мина много и извика:

— Остави тая лопата! Не бях виждал досега такъв тъпак… и печка не умее да напълни.

И така до края на вахтата. Същото се повтаряше и при следващите вахти, месеци наред. Както вече споменах, всяка смяна започвах с примряло от страх сърце. Щом се покажех пред Браун, дори в най-тъмната нощ, чувствувах жълтите му очи и знаех, че притежателят им дебне сгоден случай да излее отровата си върху мен. Встъплението му обикновено беше следното:

— Ей, ти! Хващай кормилото.

А две минути по-късно:

— Къде, по дяволите, си се запътил? Притискай, притискай кораба!

И след миг:

— Ей! Така ли ще задържаш кораба цял ден? Пусни го… пусни кормилото свободно!

Скачаше от пейката, грабваше кормилото от ръцете ми и сам се оправяше с кораба, изливайки през цялото време гнева си върху мен.

Джордж Ричи беше ученик при другия лоцман. Славно си живееше той, защото шефът му, Джордж Илър, бе толкова добродушен, колкото жесток беше Браун. Ричи бе служил при Браун предишния сезон и знаеше много добре как да ме тормози, за да се забавлява. Хванех ли руля дори за минута през смяната на Илър, Ричи сядаше на пейката и започваше да имитира Браун, като непрекъснато крещеше:

— Дръж го, дръж кораба! Ама си тъп като риба! Ей! Сега пък къде се юрна? Да не искаш да прегазиш оня дънер? Стискай здраво руля! Не чуваш ли? Здраво стискай! На! Знаех си аз! Нали ти рекох да не изкачваш тоя гребен. Махай се от кормилото!

Така че, който и да бе на вахта, все си патех, а понякога ми се струваше, че добросърдечните дразнения на Ричи са почти толкова противни, колкото и спонтанните ругатни на Браун.

Често ми идеше да убия Браун, но това нямаше да оправи нещата. Ученикът бе длъжен да понася всичко, дори най-лютите забележки и караници от шефа си, а и до един бяхме убедени, че според законите в САЩ, който удари или заплаши лоцман по време на дежурство, го чака затвор. Все пак често си фантазирах как убивам Браун, поне това законът не ми забраняваше, и легнех ли, веднага си го представях. Вместо да си мисля за реката, както беше редно, аз пренебрегвах служебния си дълг заради удоволствието да убивам Браун. Месец след месец го убивах всяка нощ, при това не по старите, изтъркани и обикновени начини, а по нови и невиждани, които понякога излизаха невероятно оригинални — косата да ти настръхне!

Браун постоянно гледаше да ми намери грешка и ако не успееше, сам си я измисляше. Например току ще ме смъмри, че съм минал много близо до брега, или пък че не съм минал близо и почти съм закачил плитчина, или пък че съм я заобиколил, че „убивам темпото“, когато не трябва, или че не съм го сторил, когато трябва, че съм усилил хода без нареждане или че не съм го усилил, защото не ми е било наредено. С една дума негово неизменно правило беше да ме вини за всичко, което върша, а друго, също неизменно правило бе всичките си забележки да превръща в обиди.

Един ден наближавахме Нови Мадрид по течението тежко натоварени. Браун стоеше от единия край на руля и управляваше кораба, а аз бях от другата страна, готов за „задържане“ или за „отпускане“. От време на време Браун ми хвърляше бегли погледи. Отдавна вече знаех какво означават те — опитваше се да ми сложи капан. Не знаех само как точно ще изглежда капанът. Лека-полека той отстъпи от руля и изрече с типичния си злостен тон:

— Ей! Ха да видим сега дали ти стиска да обърнеш.

Сега вече нямаше начин да не успее, просто не можеше другояче — никога не ми бе давал да обърна парахода, така че, както и да го сторех, Браун все щеше да намери пропуск. Той се отдръпна, впери жаден поглед в мен и стана точно както се очакваше — само за няколко секунди аз се обърках и забравих какво трябваше да правя, започнах прекалено рано да възвивам кораба, но зърнах злорадо пламъче в очите на шефа и поправих грешката си. Повторих — този път доста по-късно, отколкото трябваше, но пак навреме се поправих. Направих още няколко погрешни опита и все съумявах да се измъкна, накрая обаче съвсем се обърках и изнервих и допуснах възможно най-грубата грешка — изпуснах парахода и не успях да го завъртя. Удари часът на Браун.

Лицето му пламна. Той скочи, с един замах ме отпрати чак в другия край на рубката, извъртя кормилото надолу и отприщи истински потоци хули, докато не остана без дъх. В тирадата си ме нарече с всички обидни думи, които му дойдоха наум, а на един-два пъти мислех, че ей сега ще ме напсува — но той никога не псуваше, не изпсува и този път. „По дяволите!“ беше ругатнята, която най-много го доближаваше до удоволствието на сквернословието, защото бе възпитан в пуритански дух и се боеше от задгробно наказание.

Това бе един ужасен час — на ветровата палуба се бяха събрали сума зрители. Като си легнах вечерта, убих Браун по седемнадесет различни начина — кой от кой по-оригинални.