Георги Коновски
Калейдоскоп (105)

Временен епилог

Ами това е — всяко нещо си има край, само саламът два края, както казва месарят Кюлц в „Изчезналата миниатюра“ на Ерих Кестнер. А работата пък край няма, както би добавил наша милост.

Това е калейдоскопът — шарения, разнообразие, игра на цветове, изненади, преливания. Фигурите са различни, в едно ги държи формално само картонената тръба. Чиято роля се постарах да изиграя.

Разбира се, ще има и втора част. Събира се. Нещо като „Видрица“ на поп Минчо Кънчев — без претенциите за всеобхватност и портретуване на времето и хората.

Някому може да не допадне политизацията тук-там. Но какво да правим — да се крием? Всичко е политика — има финансова, има любовна, има… абе, каква ли не. Нали тия дни въртя „политика“ у дома — да не разбере жената какви пари откъде идват. За фонда „И аз съм човек“, разбира се. Макар — ако се съди по тоя фонд, отдавна да съм в XXXI век. Или извънземно — всеядно и хищно.

Дето вика една моя героиня — хорските мъже пият, ама моят и яде. Още по-лошо — и чете! Странно за времето ни. Е, тук да цитирам един приятел, когато научи, че се затварят училищни и читалищни библиотеки и книгите се предават за претопяване. Книги, рече той, винаги са се претопявали. По-важното е да се пишат и печатат. И най-важното е да се четат.

С надеждата, че някои чете написаното тук, давам почивка на полувремената. Дано шарената феерия да изиграе ролята на (цитирам Тери Пратчет, „Последният герой“ и без извинение — вижте любимеца ми Хашек, послеслова към първи том на „Швейк“): „Освежаващото въздействие на пръдня в стая, пълна с аромат на рози“.

Не заплашвам, ама се подгответе за нови картинки, портрети и претенции за размисли.