Свобода Бъчварова
Наследникът (18)

Глава девета

Тази сутрин на 17 юни 1913 година младият Борис Скарлатов се събуди рано с натежала глава. Квартирата му бе в една спретната къща в българската махала на Солун. Стаята му бе на горния етаж, откъдето всяка сутрин наблюдаваше изгрева на слънцето и синьото море, пристанището с лодките, платноходките и параходите, крайбрежния булевард и двете кули — Еди-Кулѐ и Беяз-Кулѐ. Напомняше му колежа и Цариград. Не можеше да се насити на гледката. Стана от леглото и стъпи бос на пода, но трябваше да се подпре на белосаната стена. За миг всичко се завъртя и после пак дойде на мястото си. Не трябва вече да пия, си каза той за кой ли път. След като бе затрупан от артилерийски снаряд при Одрин, поносимостта му към алкохола бе намаляла много и в началото от малко количество получаваше припадъци. Но полека-лека, с течение на месеците, се оправи почти напълно. Беше лежал в лазарета около двадесет дни, повишиха го в чин поручик и после го изпратиха с българската дивизия в Солун. В този голям полуевропейски, полуориенталски град той си почиваше и се забавляваше добре. Част от ротата му бе настанена по къщите на махалата и дните протичаха весели и спокойни. Всички войници бяха минали през тежки битки и между тях и командира им Скарлатов цареше другарство, каквото можеше да се изгради само на фронта при всекидневната среща със смъртта. Засега се бе измъкнал от тая война само с мозъчна контузия, която вероятно нямаше да остави никакви последствия. Цяла нощ бяха пили и войници, и граждани. В българската махала царяха все още обичаите, донесени от село, и в кръщението на едно дете, особено момче, участваха всички, още повече, че кръстникът бе самият поручик Борис Скарлатов. На вратата се потропа. Влезе фелдфебел Захов, човек на средна възраст, с вече побеляващи мустаци и червендалесто лице. Учуди се, като го видя напълно стегнат, препасал колан с кобура на пистолета. В ръка държеше пушка.

— На лов ли ще ходиш?

— Господин поручик, тази нощ България е обявила война на Сърбия и Гърция. Започнали са сражения около Струма, Мошияно и Лефтерѝ — каза той с известна тържественост.

— Дойде ли някаква заповед от Щаба?

— Никаква.

— А защо не отиде да провериш?

— Махалата е обградена от гръцки войници. Една по една блокират и съседните улици. Всички вече са готови и Ви чакат долу строени.

Ето, помисли си той, това, което от един месец чакаме, вече се случи… Скарлатов, както и другите офицери и войници не си правеха илюзии, че войната е приключила.

Отначало в Солун бе настанена цяла българска дивизия, но след протеста на Гърция остана само една дружина от около хиляда души. А гърците имаха поне десет пъти повече войска в града и модерни артилерия. Бяха заели пристанището, така че шепата българи представляваха само малък остров сред гръцкото море. Бяха обсъждали идеята да се раздаде оръжие на многобройното българско население, но тя не се осъществи. Поручик Скарлатов имаше свой план при авария. Не му харесваше никак, че българските части не бяха групирани на едно място, а пръснати из града. И тази сутрин той разпредели войниците си в три къщи с яки дувари и възможност за добра отбрана. Къщите бяха разположени като триъгълник. Върху върха на предната постави картечницата — най-модерното оръжие, което притежаваше ротата. Патрони имаха достатъчно, а и всички бяха въоръжени с ръчни бомби, тъй като войната, която водиха, доказа тяхната ефикасност. Остана доволен от направеното. Проведе и кратко съвещание с фелдфебел Захов. Реши да слезе в центъра на Солун, където се намираше Щабът, и разбере какво се е случило.

— Не отивайте, господин поручик! — каза Захов.

— Не се безпокой! Дай ми трима войници добре въоръжени!

Захов му изложи една лична молба. Беше македонец от Кукуш. Касаеше се за една чета от осем души, която вече успяла да води сражение с гърците и през нощта се укрила в българската махала. Питаше какво да правят с тях.

— Да влязат в ротата! Дай им задачи както на всеки войник!

— Благодаря, господин поручик.

Тримата войници, които Захов избра, бяха най-опитните. Едри момчета, весели и спокойни. Скарлатов нямаше нито какво да ги учи, нито да заповядва. Разбираха сами обстановката. Оръжието им бе модерно — карабини „Манлихер“, а на коланите им висяха по четири ръчни бомби. Паласките за патрони бяха отворени, така че се виждаха пачките. Остана доволен от вида им. Препаса колана с кобура, закачи и той две бомби и след кратък размисъл взе своята карабина „Маузер“ — трофей от сраженията в Турция. Тръгна по калдъръмената улица, заобиколен от тримата войници — двама отстрани, един — отзад. Пушките си държаха под мишница готови за стрелба. Когато излязоха, на съседната улица няколко гръцки войници се оттеглиха зад дувара на една къща. В центъра на Солун не се чувстваше напрежението. Само улиците бяха почти празни, а минувачите редки. Тук-там се виждаха гръцки войници, но те се отдалечаваха, когато групата на Скарлатов се задаваше.

Стигна пред българското консулство. Двама познати чиновници стояха на портата и спокойно разговаряха, макар отсреща да се виждаха гръцки войници. От отворения прозорец на долния етаж се носеше смях и говор. В една от стаите неколцина български войници играеха карти, а други кротко седяха край тях и наблюдаваха. Лют тютюнев дим се стелеше. Това спокойствие не учуди Скарлатов. Отдавна неговите представи за войната се бяха напълно променили. Всеки войник и офицер тук, в Солун, бе минал през ада на тежки сражения в една модерна война, водена със съвременно оръжие, по най-жесток начин. Смъртта не им правеше впечатление. Бяха загинали много, бяха виждали по бойните полета толкова смърт, че единственият начин да оцелееш бе да претръпнеш. И те претръпнаха. Станаха професионални бойци.

Скарлатов се обърна към един от чиновниците:

— Какво става?…

— Това, което знаеш… Започнахме военни действия, а сетне ги отмениха. Това е всичко.

— Телеграфната станция работи ли?

— Все още.

Другият чиновник, който не участваше в разговора, посочи с пръст двамата гръцки войници на отсрещния тротоар.

— Гледай ги!… Изплашени са като зайци. Елате де! — извика им силно той.

Те веднага се прислониха зад сградата.

— Не прави глупости! — каза другият чиновник. — Това е положението, Скарлатов. Нищо още не знаем.

— А в Щаба?

— Едва ли и те повече знаят… Остани при нас! Или по-добре се прибери при войниците.

— Ще отида в Щаба.

Чиновникът сви рамене.

В самия център на града вървяха още електрическите трамваи, но полупразни. Скарлатов и войниците се движеха в средата на улицата, за да избегнат изстрел из засада и да имат добра видимост. От различни пресечки се подаваха главите на гръцки войници. Стана му ясно, че са вече обградени. Но когато излезе на булевард „Хамидие“, напрежението му спадна. Това бе българската зона. Спря пред Щаба. Отпред имаше само двама часовои. Остави войниците си отвън и влезе. Тук цареше същото спокойствие, сякаш това, което гърците извършваха в целия град, не се касаеше до тях. Ядрото на българската дружина заемаше около двадесет здания по булевард „Хамидие“ — от Беяз-Куле до гръцките гробища. Тук бе комендантството, пощата, две казарми и две болници. Кварталът бе опразнен от своите жители и вече обграден от гърците, но военните действия още не почваха. В стаята, при командира на българската част — майор Лазаров, се бяха събрали офицери. Те пушеха и се смееха. Един млад подпоручик се провикна:

— Ей, Скарлатов, ела насам, къде си? Доведе ли войниците?

— Дойдох само да разбера какво става…

— Имаме ултиматум от гърците до пет часа следобед да се предадем.

— Е, и?

— Водят се преговори посредством френския консул Жосемин. Но те няма да ни пуснат, а и ние не искаме да си идем. Виж какви позиции сме заели!…

Скарлатов отиде при майор Лазаров. Видя му се угрижен.

— Какви са нарежданията Ви, господин майор?

— Никакви.

Борис остана във веселата компания на офицерите и обядва заедно с тях.

Майор Лазаров излезе от Щаба и се върна към един часа след пладне.

— Господа офицери, моля за внимание.

Всички станаха на крака и загасиха цигарите.

— Преди половин час напусна Солун генерал Хесапчиев, нашият дипломатически агент. Оставаме сами. За командир на българските части, разположени в града, съм определен аз. Имаме предложение от гърците. Чуйте го!…

Майор Лазаров извади от горния джоб на китела един лист и започна да чете:

„Солун. 17 юни 1913 година. Тъй като българската армия е отворила враждебни действия срещу нашата войска, имам честта да Ви помоля да напуснете град Солун в едночасов срок, начиная от приемане на настоящото. Оръжията на Вашата войска да бъдат предадени на отредените за тази цел офицери. Вашите офицери могат да си задържат сабите. Войската Ви ще бъде откарана със специален влак до нашите предни постове и за тяхната безопасност ще бъдат взети мерки. След изтичане на горепоменатия срок ще бъда принуден, за голямо мое съжаление, да дам заповед, щото Вашите войски да бъдат смятани и третирани като неприятелски. Благоволете да приемете уверенията ми в отличните ми почитания.

Генерал Константин Каралис“

Настъпи тишина.

— Искам да чуя вашите съображения!… Един капитан дръпна надолу китела и се запъна.

— Това, че ще ни пропуснат през гръцките кордони, е една лъжа, гръцка лъжа, с цел да ни хванат по бели гащи! Остава само едно — да се бием!

— Други съображения, господа?

— Има ли вероятност българските части извън Солун да влязат в града и се съединим? В такъв случай оставането ни тук е задължително! — каза Скарлатов.

— Нямам заповед в този смисъл — отвърна Лазаров. — Напротив, има заповед да избягваме всякакъв сблъсък с противника и изчакаме дипломатическата развръзка.

Сред офицерите настъпи шум. Всички заговориха.

— Тихо, господа!

В настъпилата тишина някой каза:

— А до това време ние ще бъдем вече заровени в земята…

— Засега толкова! Слушайте заповедта ми! Ще чакате спокойно да мине срокът на ултиматума. В това време аз ще се опитам да го продължа. Времето работи за нас. Моля господата офицери да приберат войниците в казармите и къщите и да укрепят позициите за отбрана по плана, който знаете всички. Заемете местата си и чакайте! Оставете само по два поста пред всяко здание! Не искам излишни жертви! И така, пълна бойна готовност! Останалите нареждания ще получите според обстановката.

— Господин майор, част от моята рота е в българската махала — осведоми го Скарлатов.

— Вече нищо не може да се направи. Да останат там! А Вие, господин поручик, ще останете ли при нас?

— Господин майор, аз трябва на всяка цена да се завърна при войниците си!

— Добре. Все едно!

Майорът обходи редицата на офицерите, като погледна всеки право в очите.

— Господа, в този ден може да се наложи да умираме…

Никой не трепна.

Скарлатов, придружен от тримата войници, се прибра безпрепятствено в махалата. Направи му впечатление, че вече доста гръцки войски изпълват околните улици. Все още не бе даден нито един изстрел, но това не можеше дълго да трае. Борис прегледа трите къщи. На прозорците имаше пясъчни торби. Особено добре бе разположена картечницата — с отлична видимост, и покриваше голямото празно пространство пред къщата. Фелдфебел Захов бе евакуирал цялото население от околните домове. Бяха заели кръгова отбрана по всички правила на военното изкуство. Каквото и да се случеше, нямаше да ги заварят неподготвени. Изпрати двама войници като преден пост в съседните улици, откъдето можеше да дойде опасността, за да предупредят навреме.

С усилията на френския консул — господин Жосемин, срокът на капитулацията бе продължен до шест и половина часа след пладне. Но в това време гърците вкараха нови войски в Солун, включително артилерия, и продължиха да обграждат българските части. От Щаба можеше да се наблюдава как гърците поставиха четири картечници върху Беяз-Куле. При коменданта на българския гарнизон отново дойде господин Жосемин. След кратък разговор, в който консулът съобщи, че гърците повече няма да продължат срока на ултиматума, той си отиде. По телеграфа, който още работеше, въпреки запитванията, не получиха никаква заповед. А после връзката бе прекъсната. В седем и половина часа следобед на площада пред Българския щаб излезе гръцки офицер с бяло знаме като парламентьор и за последен път подкани българите да се предадат.

Майор Лазаров даде заповед да се приберат външните постове. Всички войници се прибраха и застанаха на определените им позиции. След малко се чу камбана, а после от гръцките позиции започна ураганен огън. Стреляха с всички картечници. Куршумите разкъртваха мазилката на фасадите. Българите отговориха със своите картечници и тия откъм кулата бързо млъкнаха, добре засечени от българските картечни гнезда. Майор Лазаров се беше подготвил за дълга отбрана и се бе запасил с боеприпаси и храна за много дни. Въпреки че нямаше връзка с останалите български части извън Солун, той, както и всички офицери и войници не се съмняваха, че в най-скоро време ще получат помощ от тях. Това им даваше сили и надежди. Настъпи кратък отдих. Гърците се прегрупираха. Но откъм „Гранд хотел“ долиташе грохотът на сражението, стигнало своя връх. Там една шепа войници отстояваха позициите. Откъм гръцката страна настъпи раздвижване, което българите добре наблюдаваха. Още не бе се мръкнало. Чу се тропот на коне и малко след това изкараха първото оръдие. Насочиха го за право мерене. Никой не очакваше, че в един такъв голям европейски град гърците ще си позволят да водят сражение с артилерия. Това значеше разрушение на цели квартали. Но те се решиха на тази стъпка, защото бързаха. Майор Лазаров, както и останалите разбраха, че краят е близък. Никой не трепна. Бяха готови да умрат. Към девет часа бе даден първият изстрел от оръдието. Снарядът профуча край Щаба и падна някъде далеч, като помете няколко къщи. След това започна истинска артилерийска канонада. Изкарваха по улиците все повече и повече оръдия, срещу които българите не можеха да направят нищо. Глупавият опит за атака на нож от страна на гърците завърши с унищожението на цяла тяхна рота; труповете им нападаха в най-различни пози на площада пред Щаба.

В българската махала, където бе Скарлатов със своите войници, все още беше спокойно. Оттук добре се виждаше димът и лумналият огън откъм булеварда „Хамидие“. Боботенето на оръдията не спираше. Но когато настъпи нощта, гърците почнаха единична стрелба зад къщите и дуварите. Обади се и една картечница. Двама войници поискаха разрешение от Скарлатов да унищожат картечницата. Той се съгласи. След малко се чу взрив от ръчни бомби. Картечницата млъкна. Гръцките войници бързо побягнаха и се оттеглиха на далечно разстояние, извън обсега на огъня. Скарлатов се вълнуваше много повече какво става долу в града, отколкото за себе си и своята част. Беше ясна нощ с небе, обсипано от звезди. Борис си мислеше колко е безразлично това звездно небе към човешката съдба… Някъде към пристанището лумна пламък и се извиси нагоре. Канонадата се усили. Чуваше се тракането на картечниците и изстрелите на пушки. Едно отделение от петнадесет български войници, водило сражението към „Гранд хотел“, успя да се добере до българската махала. Скарлатов направи излаз със своите войници, за да могат да ги приберат в къщите. Не срещнаха съпротива от гърците. Половината от войниците бяха ранени. Един скоро почина. Те му разказаха подробно какво се върши долу в града. Към полунощ канонадата намаля. Чуваха се само единични изстрели. Борис разбра, че ще свършат на разсъмване. Беше в предната къща и щеше пръв да посрещне удара. Той знаеше значението на личния пример. Това внасяше спокойствие и решителност във войниците. Македонските комити се бяха укрили в последната къща. След полунощ при Скарлатов пристигна техният войвода Тасе Муртински. Беше едър мъж с черна брада до кръста и въоръжен със старинна пушка с гравиран приклад. Говореше тежко и важно.

— Госпо̀дин поручиче. Язе мислим оти ке требе да бегаме!

— Вие сте свободни да правите каквото ви е угодно — каза Борис.

— Ним се лю̀ти, аджа̀мия си!… Та ние ко̀митите напраихме ѐдно совещание и си вѐлям — сме много препатили!… Ни до̀йде още ѐдин таксира̀т на главта. Много сме видели… Знаеме от ка̀де да бѐгаме. Та ке помогнеме на тия а̀рни момчета да се спа̀сат!…

— Обградени сме.

— Само да ви водим! Ние знаеме сите патеки и па̀тища. Ако сѐга тръгнеме, ке си да̀йме малко гаерѐт и ко̀га съмнѐ, ке сме вонка от Солун.

Той зави във вестник една дебела цигара и се готвеше да я запали.

— Прикрий се, да не се види огънят — предупреди Скарлатов.

Войводата се наведе и запали цигарата. Борис също извади цигара от горния джоб на китела и запали от тая на войводата.

— Ние оставаме.

— Арно, арно… — съгласи се войводата.

Той мълчаливо допуши цигарата, после стана.

— Е, айде, со здраве!… — каза той и излезе спокойно от къщата.

Скарлатов отново погледна мастиленото синьо, южно небе с многобройни звезди. Тази нощ ли ще е краят?… Мина му за миг мисълта, а после я отхвърли, както му беше станало навик в тая война да не мисли и да оставя другите да мислят за него.

Към един часа дойде гръцки офицер-парламентьор. Говориха на френски. Предложи им да се предадат без оръжие. Скарлатов отказа. Малко след това гърците изкараха, макар и далеч от позициите на българите, едно оръдие. Първият снаряд разруши до основи къщата, близо до тази на Скарлатов. По негова заповед целия огън насочиха към оръдието. Гърците го изместиха, но от новата позиция нямаха видимост. Към един и половина часа след полунощ предприеха атака с пехотата. Дадоха петима убити и се изтеглиха. Докараха още едно оръдие. Със снаряди разчистиха паянтовите къщи около тези на българите. Сега видимостта бе добра. Скарлатов видя как рухна, пометена от снаряда, страничната къща, където се бяха окопали войниците. После дойде и техният ред. Нещо избухна, изтрещя. Той почувства, че се издига нагоре и след миг падна долу. Върху него се сипеха мазилка, парчета тухли и прах. Не загуби съзнание, а почна мъчително да кашля. Надигна се от прахта. Къщата нямаше вече покрив. Не се чуваха и изстрели. Фуражката му бе останала на главата. Той я отърси. Видя някакви сенки около себе си. Бяха войници. Заедно с тях измъкна картечницата. Очисти я добре. На стената пред тях зееше голяма дупка. Борис залегна и даде къс откос. Работеше. Отсреща по празното място пред къщата видя сенките на хора. Проблясваха щикове.

— Гръцки войници, господин поручик — чу той гласа на войника до себе си.

— Мълчи!

Изчака ги да станат повече и когато съвсем наближиха, започна да ги коси, без да маха пръста от спусъка. Сенките падаха, а други бягаха. Той се надигна, за да види ефекта от стрелбата. После пак нещо избухна, почувства, че отново става лек и полита нагоре към небето и това бе последното, което си спомняше, защото за него настъпи тишина и мрак…

Събуди се с мъчителна болка в крака. Когато отвори очи, слънцето просто го заслепи. Цялото му тяло се клатушкаше и му трябваше време да разбере, че е вързан върху самара на един катър. Вървяха по една пътека сред пясъчните хълмове след Солун. Главата му бе паднала на ръката върху шията на добичето. Той се опита да я повдигне и в тоя момент видя пръстена на Черния принц и пирамидата с древноеврейския надпис. Сякаш чу гласа на барона: „Ще отидеш Отвъд и после ще се върнеш…“ В тази война той не се раздели с пръстена. Смяташе, че му носи щастие. Военните въобще бяха суеверни, носеха амулети, кръстчета и какво ли не!… Видя едрата глава на войводата Тасе Муртински с буйна черна коса.

— Брей, си о̀твори о̀чите!… — съобщи той радостно на четниците.

Спряха катъра и го наобиколиха.

— Какво стана, къде са останалите?…

— Ним се ко̀си, мо̀ри!… Умрелите при умрелите, живите при живите!…

След това усилие главата на Борис отново падна на шията на добичето и затвори очи.

— Още ма̀лце гаерѐт и след час сме у Воден при българската во̀йска! — каза войводата.

А в това време, в десет и половина часа сутринта, майор Лазаров със седем души офицери и хиляда двеста и осем войници общо от целия град се предадоха. Заедно с отец Евлогий — управляващ Българската митрополия, те бяха натоварени на параход и откарани в Пирея. В Солун настъпи часът на победителите. Те грабеха, колеха и изнасилваха българското население.

 

 

В тези съдбоносни два-три дни България загуби всичко, което бе придобила с хиляди жертви и средства. Тя загуби и нещо повече — надеждата за добро бъдеще. На 28 юли 1913 година се подписа Букурещкият мирен договор. От България се откъсваха не само Тракия и Македония, но и Южна Добруджа, която отиде към Румъния. Турция използва поражението на противника си и спокойно зае Одрин. В тая злощастна война седемдесет хиляди българи паднаха жертва. Към изтерзаната страна потеглиха дълги кервани от бежанци — жени, мъже, деца, напускали дом, ниви и добитък, с по една бохчичка в ръка, само и само да не се откъснат от Отечеството!… Стара България прие своите братя от поробените земи. Войниците започнаха да се завръщат — измъчени и озлобени. България бе една пустиня. Войната продължи да живее, но вече в хилядите легенди и саги, с които живее една нация и които остават завинаги в нейната история. Всяко семейство, всеки бежанец — невръстен или стар — имаше своята история, дълга и подробна, не радостна и не весела, защото в нея имаше твърде много ужас и смърт, убийства, паническо бягане пред кавалерия, глад, мръзнене, холера, чума и деца, хиляди невинни деца, загинали безсмислено…

Скарлатов също имаше своята история в тая война, която може би един ден щеше да разказва на децата си вечер, пред пламъка на камината. От Воден той бързо бе откаран с българска санитарна част в село Горни Порой, Демирхисарско. Но и оттам трябваше да напуснат, притиснати от сърби и гърци. После започна инфекцията на раната. Парче от шрапнел бе засегнало бедрото на десния крак. Костта бе останала цяла, но раната бе дълбока. В Свети Врач, във временния лазарет, двамата хирурзи дълго се съветваха дали да направят ампутация. Скарлатов решително отказа. Инфекцията напредна. Кракът се изду като балон. Но със сетни сили той повтаряше, че не позволява да му се отреже кракът. Внезапно раната проби. Изтече огромно количество миризлива гной и продължи да тече дни наред. Той се подобри и вече можеше да ходи с патерици. Но мускулатурата на бедрото завинаги се бе атрофирала. Кракът му, макар и незначително, се бе свил, така че той леко накуцваше и щеше цял живот да накуцва. Не се зарадва нито на ордена за храброст, нито на гласността, която българската и чужда преса дадоха за това героично сражение. Докато се въргаляше на поляната пред лазарета, той премисли много, и особено за войната. Не излезе от нея озлобен, готов за реванш. Напротив, в него завинаги остана чувството, че войната е една велика гадост!… Много години по-късно винаги, когато си спомняше за нея, пред него изпъкваха не сраженията, не грохотът на оръдията, не убитите, а една картина…

 

 

… Горещ летен ден с мараня. Пладне е. Слънцето блести немилостиво и очите го болят от светлината. Той е седнал под келява акация, единственото дърво наоколо, с почти изсъхнали листа, и рядката сянка едва му пази главата. Край него са патериците, сковани от изкривени летви. Зад него е шосето. Каруците на бежанците са спрели и под сянката им са се настанили семействата. Пред него е полето на Свети Врач, необработено, каменисто, и в дъното се вижда река Струма. Никой не жъне, никой не работи по полето. А до ушите му долита женски глас. Той се заслушва… Това е песен, си казва той. Но разбира, че не е. Това е плач, женски плач, висок, ясен, безнадежден, и оглася цялото поле. А после вижда и жената. Тя не е далеч. Млада е, с черна забрадка, и боса. Навела се е над малка могилка от натрупани камъни с кръст отгоре, направен от неокастрени клони. А жената вие сред жуженето на насекомите и свиренето на щурците. И никой не отива при нея да я утеши или просто да я хване за ръка и отведе от детското гробче…