Свобода Бъчварова
Наследникът (16)

Глава седма

В началото на лятото 1912 година тихото градче Веве, разположено на Женевското езеро, на отсрещния бряг, изведнъж без причина се оживи. Пристигаха мъже без жените си, сериозни и делови, без скъпи екипажи, скромно, чинно, заедно с придружаващите ги лица. Отсядаха в малките хотели и пансиони на градчето. Заеха и голяма част от къщите, давани под наем. Имената на хората не говореха нищо, но начинът на обличането им, придружаващите ги секретари, камериери и охрана говореха противното. Те просто бяха пристигнали под чужди имена. По това време Веве бе забутано градче и макар и с великолепен климат, си оставаше все още едно швейцарско село, а не световен курорт. И може би малцина случайни посетители от големите столици на Европа, като срещаха по тихите улички някои от тия мъже, които внушаваха сила и власт, с учудване се питаха дали това не беше барон Ротшилд, или Рихард Витинг от немските банкови обединения, или Тюретини, или шефът на голямата банкова къща „Баринг енд Корпорейшън“ — лорд Левълсток, а може би и руският финансов магнат Рубинщайн, или директорите на Виенската Винербанк Ферайн Куранда и Лонщайн?… Кой знае?! Вероятно са се припознали… Какво биха търсили тук тези хора в забутаното градче, и то не в сезона?! Имената на тези могъщи банкери знаеше цял свят, но не те бяха главните посетители на Веве. Напротив, те се губеха сред останалите притежатели на по-малки местни банки от всички страни, швейцарски банкери или просто много богати хора, свързани с банките. Правеше впечатление, че участват преди всичко европейски банкери, и то от страните, между които назряваше бъдещият конфликт. Журналисти нямаше и никой със сигурност не можеше да твърди кои са лицата и за какво са се събрали.

 

 

Една тиха лятна вечер, когато хората вече си легнаха, при пълна тайна и усилена охрана, всички тия хора с придружителите си се събраха в казиното. То бе най-голямата зала в градчето и специално подготвена за случая. Огромна елипсовидна маса със скъпа брокатена покривка заемаше почти цялото пространство, а край нея бяха наредени удобни кресла. Върху тази маса имаше, разбира се, цяла върволица от пепелници, чаши и разхладителни напитки. Около нея насядаха банкерите, почти еднакво облечени, сякаш негласно носеха своя униформа — в строго черни костюми, с джобни, златни, старинни часовници на масивни златни верижки, със златни игли на вратовръзките с един-единствен искрящ диамант от висок карат и също такъв диамантен пръстен на кутрето на лявата ръка. Това, което правеше впечатление, бяха лицата им — надменни, спокойни, уверени, лица на владетели, незастрашени от политически промени и народни вълнения. Лица, в които се чете едно — ето, ние сме господарите на света!

Така си мислеше младият Борис, който с любопитство ги наблюдаваше. Какво ли би било, ако ги нарисуваше Рембрандт по подобие на прочутата картина на търговската гилдия в Амстердам?…

От двете централни страни на елипсата бяха насядали крупните банкери — най-големите, най-богатите и странно — те се бяха подредили като армиите, които щяха да участват в бъдещия конфликт — от една страна французи, руснаци и англичани. Отсреща — германци и австрийци. По-нататък се разполагаха по-малките банкери чак до най-дребните. Това бе предвечна йерархия на подреждането, където основният принцип бе размерът на банковия капитал. Но погрешно би било да видим в тези групировки някаква ненавист или недоброжелателство. Напротив, всички бяха любезни помежду си, макар и загрижени. На масата седяха само банкерите, а сътрудниците и съветниците им — зад тях.

Някъде близо до най-големите откъм френска страна бе седнал Черният принц. Облеклото на барон Захариас бе пак напълно черно — с черна копринена риза, и само черният диамант на вратовръзката и големият му пръстен с черен камък мрачно просветваха от светлината на полилеите. Не се бе никак променил в тия години — същото застинало лице със ситни бръчки и кожа като пергамент, приличащо на египетска мумия. Когато влязоха баща и син Скарлатови, той ги поздрави с кимане на глава. Те не седнаха нито във френската група, нито в немската. Предварително си бяха определили още преди конференцията мястото между най-многобройните — неутралните банкери, близо до барон Щерн, към края на масата. А барон Щерн бе още повече надебелял и косите му напълно побелели. Ръцете му трепереха. Пръстите му непрекъснато мърдаха, сякаш броят мънистата на броеница. Когато той ги видя, сърдечно поздрави стария Скарлатов и топло кимна на Борис, който бе единственият придружител на баща си.

Заминаването бе станало внезапно. След едномесечен престой на село старият банкер се бе завърнал в София ободрен и по нищо не личеше, че е бил болен. Единствената промяна бе, че стана съвсем мълчалив сякаш напълно вглъбен в себе си. Банката бе свела до минимум дейността си. Сега той имаше много време и когато младият Борис дойде да го види, завари го в библиотеката, седнал в креслото да чете с червен молив в ръка. Полюбопитства и разбра, че чете Толстой. Книгите бяха за пръв път преведени и издадени в България от толстоисткото издателство. Бяха две: „Краткото изложение на Евангелието“ и „Пътят на живота“. Разлисти едната и разбра, че баща му внимателно ги е чел, вероятно неведнъж, защото страниците бяха изпъстрени със забележки и много подчертавания. Когато го заговори за тях, старият банкер избягна да коментира прочетеното. Само каза:

— Мисля, че в областта на религията съм прочел доста и имам свое мнение. Но Толстой, това е последният религиозен гений, изпратен на човечеството, за да го предупреди пред грядущите страдания и ужаси, както Йоан Кръстител някога вдигна глас в пустинята: „Хора, свестете се!“

И вместо разговорът да протече на тази тема, изведнъж банкерът затвори книгата, остави я върху масичката и попита сина си:

— Ти свободен ли си?

— Напълно. Нямам никакви ангажименти.

— А какво би казал, ако ме придружиш до Швейцария?

— Отиваш на лечение? — учуди се Борис.

— Не, разбира се. Двамата никога не сме били заедно, не като баща и син, а просто като мъже. Предлагам ти една приятна разходка на мои разноски из Европа.

— Имаш някаква работа там?

— Не неприятна… Мисля, че ще ти бъде любопитно. Е, съгласен ли си?

Младият Борис помисли каква скука го чака в София и без много да се бави, каза:

— Защо не?…

Така двамата Скарлатови се озоваха в Женева. Най-възрастният, доайенът — един холандски банкер, сякаш изваден от музеите на миналата епоха, с дълги бели коси и голяма бяла брада на патриарх, се изправи и почука върху огромния звънец пред себе си. Настъпи гробна тишина. Банкерът заговори на френски. Това бе международният език, който всеки тук в залата владееше до съвършенство. Въпреки старостта си, гласът му бе ясен, бодър, отчетлив и малките му ръчички, потънали в големи старинни дантели, които се подаваха изпод черните ръкави, подчертаваха всяка дума. Странно спокойствие настъпи у всички от вида и гласа на стареца.

— Мили приятели… — започна той. — Радвам се да ви видя тук. Благодаря, че се озовахте на поканата. Настъпват тежки времена и вероятно за години наред няма да можем да се съберем, както днес… Търговията, както езикът, служи за връзка между отделните хора и народи, независимо от разстоянието, религията и расовата принадлежност. И все пак човек може да живее без говор — вземете глухонемите! Но без търговия не може, без обмен на материални блага човечеството ще погине. А в търговията най-важни са банките. Те направляват парите така, че да осигурят живота на обществото. Но в организма му често настъпват промени, които можем да наречем болест. Това са революциите и войните. За съжаление, се налага да ги приемем реално както земетресенията, наводненията, пожарите и епидемиите. Едно обаче не можем да приемем — болест, която води до смърт!… Вярно е, че ние кредитираме властта, но не сме ние лицата начело на държавите. Ние мислим, че ги направляваме по нашия път, но идват времена, когато те се отскубват от контрола ни и правят това, което би могло да доведе обществото до неговата гибел. Истина е, че нашите печалби нарастват при такива трагични обстоятелства, но това са болни пари, това са пари, с които ще трябва да лекуваме болното общество. Ето защо, макар често да се срещаме на бариерата като противници, сега се събрахме тук, за да определим поведението си в следващия мрачен период за планетата. Много ще бъде разрушено, ще бъде разрушено най-важното — връзките между хората, тоест търговията, а без нея ние сме нищо! Заради бъдещия фатален конфликт ние трябва да обсъдим сега не това, което ни разделя, а това, което ни обединява! Ако е необходимо да резюмирам въпросите, те се свеждат до следното: ние всички знаем, че войната е явление, направлявано от висши сили, пред които можем само смирено да преклоним глава. Тогава какво ни остава?… Ние трябва да запазим, единствено ние, това, което имаме, за да можем след разрухата бързо да изправим човечеството на крак. Ние ще бъдем разделени на враждуващи лагери, въпреки че нас ни свързва братство помежду ни. Не бива да погине и най-малкият от нас! За тази цел е нужно да се осведомяваме по всички въпроси — военни, политически, стратегически, икономически, абсолютно по всички въпроси, независимо от нашата национална принадлежност. Капиталите ще бъдат затруднени в придвижванията и прехвърлянията. Нека не допускаме да губим връзката помежду си! Тук ще помогнат нашите по-малки братя. Мисля, че швейцарските банкери ще трябва да поемат върху себе си това благородно бреме. По въпроса за златото смятам, че всички сте били наясно, затова то изчезна от пазара. И последното — ще има печалби и свръхпечалби. Нека в тия съдбоносни мигове не се караме, а ги разпределим справедливо, независимо коя страна ще губи или печели! По тоя начин ще покажем на света кои хора са изпълнени с братска любов. И така, мислете! Ако и тия умове, събрани тук, не намерят изход, значи човечеството не трябва да съществува!…

Заседанието завърши късно след полунощ. Борис внимателно следеше дебатите. Ясно се виждаше разделението между големите и малки банки. В случая банковите концерни бяха само слушатели. Те по принцип не поеха нито ангажименти, нито дадоха гаранции. Но тази конференция им бе нужна по-скоро като техническа, в случай на аварийна ситуация. Това не бе някакъв опит за съюз на банките. Напротив! Ясно се виждаше непримиримостта на позициите и върлият национализъм. Всяка от двете страни очакваше, че ще измъкне лъвския пай от мършата. Всеки смяташе, че ще бъде победител в бъдещото стълкновение. И всичко това бе прикрито зад високопарни думи, уверения в любов и братство. Естествено бе, че никой не се подведе по думите. Всеки решаваше сам за себе си. Големите банки смятаха, че бъдещият конфликт ще доведе до изчезване на малките, а последните се надяваха, че именно този конфликт ще ги укрепи, тъй като тяхното значение ще нарасне. И все пак имаше някаква разлика между банките, от една страна, и правителствата, държавите, дори народите, готови да се самоунищожат. Събраните тук банкери не стигаха дотам. Както членовете на една вълча глутница се хапят, бият и борят, за да наложат йерархията на по-силния, рядко изяждаха по-слабия, така и тук се чувстваше някакъв вълчи морал за запазване на вида. Защото и при най-сериозни разногласия, в най-големи сблъсъци, те никога не скъсваха окончателно връзките помежду си и оставяха една вратичка, открехната за бъдещи преговори. За разлика от милитаристите това бе, макар и минимална, проява на цивилизация.

На другия ден баща и син Скарлатови се преместиха в малкия хотел в Женева при катедралата „Сен Пиер“. Той се намираше в старинната част на града, където старият банкер винаги отсядаше. Посрещнаха ги с подобаващата почит. Отделиха най-хубавия апартамент. Чак сега младият Борис видя значението на богатството, на парите. Сякаш самото им притежание даваше уважението на околните. Те се грижеха за всичко: за изисканата храна, поднесена в скъпи съдове, за старите вина, за файтона, който чакаше навън, за всички наглед дребни неща, които отнемаха толкова време и сили на обикновения човек. Той често щеше да си припомня сентенцията на баща си: Парите са най-добрата смазка за скърцащите колела на жестокия механизъм на живота.

Баща и син Скарлатови не приеха поканата на барон Щерн за вечеря у дома му. Твърде много неща се бяха случили в тези години. Баронеса Щерн бе починала. Старият банкер грохнал. Но го посетиха в банката. Посрещнаха ги по подобаващ начин — тържествено и същевременно като роднини. Сега отблизо Борис видя колко е променен!… Ръцете му трепереха непрекъснато и той ги стискаше една в друга, за да не бие толкова на очи дефектът му, но щом ги отпуснеше, почваше тази игра на пръстите, като че брои зърна на броеница, придружена от странно движение на устните, сякаш суче. Разплака се, когато ги видя. Сърдечно прегърна стария Скарлатов и сложи глава на гърдите му. После се взря в очите му.

— Дай, мили приятелю, да погледна за последен път светлата ти глава… По-голям си от мен, но аз ще си отида по-рано от тоя свят. Дано там намерим някога покой…

— Не бързай, приятелю — отвърна банкерът. — Винаги ще остане време да тръгнем на дългия път… В теб има още толкова бодрост, на която биха завидели много млади хора!… Да не говорим за ума! Той ще остане вечно млад!

Наистина говорът и умът му бяха на мястото. Когато любезностите и прегръдките помежду им свършиха, барон Щерн обърна внимание и на Борис. Подаде му ръка и дълго я стиска на пресекулки. Борис усети как ръката му се тресе.

— Прости ми, млади момко, за всичко… Виждам, че умният ти родител ще има достоен заместник. — Очите му наново се насълзиха. — А аз на кой оставям всичко, за кой работих цял живот?…

— Имаш внуци — каза старият Скарлатов.

— Няма да ги дочакам да пораснат. А без мене всичко ще се разпадне…

— Аллах керим! — каза старият Скарлатов, а после се поправи на френски: — Каквото Бог даде!…

В общи черти Борис знаеше какво бе станало със Симон Щерн. Тя се бе омъжила за някакъв далечен братовчед в Холандия. Сега научи подробностите. Съпругът й бил умен, инициативен и хитър. Притежаваше малка банка, но с голяма активност и деловитост. Работата му вървяла добре. Старият Щерн говореше за зет си с неприязнено чувство. Симон бе родила четири деца — две момчета и две момичета. Всяка година му гостували в Женева, но без зетя. Той според Щерн бил вълк в овча кожа и чакал с нетърпение смъртта му, за да се настани наготово в Швейцария. Но за внуците си говореше най-ласкави думи. Явно ги обожаваше.

— Предайте на Симон моите сърдечни поздрави — каза Борис.

— Ще я целуна от тебе, ще я целуна… — отвърна Щерн.

Стана му неприятно, защото Борис почувства, че се опитват да докоснат нещо дълбоко скрито в него, което никому не позволяваше, дори на своето друго Аз. Той мълчаливо понесе намека и нищо не възрази.

А баронът наистина ги посрещна богато — със скъпи напитки и деликатеси. Искаше по всеки начин да им угоди. После двамата банкери заговориха по деловите отношения.

— Както знаеш — каза Щерн, — получих пратката злато и сега е на сигурно място в сейфовете ми. Но как постигна това, мили приятелю?

— Много просто. Изтеглих от банката всички налични капитали, събрах, доколкото можех, вземанията си и посредством един приятел ги превърнах в злато. Тежко бе прехвърлянето в Швейцария, но блестящо го осъществи един мой сътрудник, когото познаваш.

— Направи ми отлично впечатление. Ти винаги си избирал умни и съобразителни помощници. А какво ще наредиш да направя с ценните ти книжа и акции?

— Остави ги както са! Продай само немските и австрийските акции и ценни книжа!

— Трудно ще бъде… Стойността им от ден на ден пада.

— Продай ги даже на загуба и превърни всичко в швейцарски франкове. Струва ми се, че те в момента са най-сигурни.

— Доларите също, но лирата-стерлинга ще спадне.

— И смятай вложеното в твоята банка за мое лично богатство, което не трябва да служи за спекулации. Ако се случи нещо с мен, оставил съм там запечатания плик. Там е казано всичко!

— О, не говори такива думи, не ме плаши!…

На лицето на Щерн се четеше ужас.

Следващите дни старият банкер не се чувстваше твърде добре и остана в хотела. Борис разполагаше с много свободно време. По цял ден обикаляше Женева. Но в Университета не се отби. Само мина край него. Старият портиер Жан не бе вече на вратата. Вероятно е умрял, си каза той. Бог да го прости!… Къщата на улица „Гийом Тел“ все още съществуваше, но съвсем запусната. Мазилката бе изпопадала, покривът наклонен на едната страна и само петелът-ветропоказател се въртеше със скърцане над мансардата. Прозорците бяха на глухо заковани с дъски. Тук не живееше вече никой. Долу на входа табелката показваше, че сега къщата е склад. Борис не разпита съседите. Сигурно и мадам Ролан бе починала. Отново погледна към мансардата… Неочаквано сърцето му се разтуптя. Не, не! Рано е да живееш със спомени!… Той постоя в тишината на улицата, вперил взор в закованите дъски на прозорците. После въздъхна и тръгна обратно, без да погледне повече назад… Докато вървеше, помисли за баща си, който беше вече стар, дали живееше главно със спомените от миналото?… Всъщност, попита се той, какво значи минало?… Чувство? Да, преди всичко чувство за преживяното… Не самите случки, не самите хора, а чувството, свързано с тях. Миналото — това е, което сме мразили и което сме обичали, но най-вече, което сме обичали, си каза Борис.

Дълго обикаля из английския парк. Тенис-кортовете бяха на друго място. Други бяха и хората, жените с бебешки колички, децата и старците, които се припичаха под късите лъчи на залязващото слънце. Синевината на езерото бе станала по-дълбока. Той тръгна по крайбрежния булевард. Отмина кея и неволно спря пред резиденцията на Черния принц — барон Захариас. Паркът бе пуст. Прозорците напълно затворени, а завесите не даваха да проникне чужд взор. Застана пред голямата порта с железни орнаменти и двата малки топа-бомбардири върху пилоните. Без да мисли, по някакъв вътрешен порив, Борис натисна бутона на електрическия звънец. Почака малко. Вратата на резиденцията се отвори и един лакей, облечен в старинни дрехи, слезе по стъпалата, извървя пясъчната алея и застана пред него оттатък портата. Скарлатов му подаде визитната си картичка. Лакеят се върна в къщата и не след дълго се появи отново. Отвори едното крило на портата и мълчаливо тръгна пред младия Скарлатов. Последователно, както при първото посещение, светваха лампите по стълбището и той вървеше по светлината, която му сочеше пътя. Когато стигна пред залата, лакеят отвори вратата и Борис влезе. Бе същата полутъмна зала. Само в дъното, където бе камината, светеше малка настолна лампа с абажур. Борис тръгна към фигурата в черно, но се спря и застана точно в средата на залата.

— Повиках те и ти дойде… — каза баронът.

— Всичко стана случайно! Просто минавах…

— Не. Ти още не можеш да разбереш вътрешния си глас. Но един ден и той ще заговори в теб. Аз те извиках и твоят вътрешен глас ме чу. Затова си тук!…

— А защо ме извикахте?

— За да ти припомня, че твоят час още не е дошъл! Но ще дойде… Предстоят ти големи изпитания. За миг ще проникнеш Отвъд… Ще видиш нещо, но ще се върнеш отново в света, защото мисията ти няма да бъде още изпълнена. Къде е пръстенът?

— В джоба ми. Нося го със себе си, но не го слагам на ръката.

— Сложи го!

Скарлатов бръкна в малкия джоб на жилетката си и постави пръстена.

— Когато за миг отидеш Отвъд и разбереш, че животът е вечен, погледни пръстена! Той ще те върне отново в света.

— Бароне, някога ми казахте, че човешките съдби се управляват от малко хора. Склонен съм да вярвам в това определение.

— Какво, направи ли ти впечатление конференцията във Веве?

— Да. Неизгладимо впечатление!

— Вярно е, че съм ти говорил за тия хора…

— Но в символичен смисъл.

— Не. Тези във Веве са човеци и нищо повече! Аз говорих за други, безсмъртни, те са малко, най-много седем… Те са облечени в черно и са принцовете на тоя свят!… Чул ли си нещо за Розенкройцерите^[1]? Те са светлите хора, облечени в бяло. Те искат да направят Земята място на любовта между хората. И те са също седем души. Но никога няма да успеят, защото Висшето същество е предоставило човешките души на седмината в черно, в тяхно пълно разположение!

— И според Вас човечеството винаги ли ще остане във властта им?

— Да, винаги! Въпреки твърденията на седмината в бяло, че Висшето същество е дало свободна воля на хората, за да избират. Но тази свободна воля никога няма да се прояви! Принцовете ще правят с насекомите каквото поискат. Ще им подават понякога късче хляб или удоволствия, ще ги държат чрез силата на пола, ще ги ласкаят, ще ги мамят, а после, когато станат нагли и възмутят даже черните принцове, които също имат свой морал, тогава гневът им ще ги настигне! Хората ще се нахвърлят един-други, ще се изяждат, мачкат, оскърбяват, убиват и ще загиват с милиони до новото успокоение, до новия планетарен цикъл!…

— И Вие наистина ли вярвате във всичко това? — възкликна Борис.

— Аз го знам! Предстоят събития на тази земя, които цялата Вселена ще наблюдава със страх, трепет и надежда.

— А Вие?

— Аз търся седемте… И ще ги търся по цялата планета, докато ги намеря и им се поклоня. Докато те ме благословят за вечен живот на Земята! — сериозно заключи Черния принц.

 

 

Когато излезе от резиденцията, навън бе вече нощ. Посещението му не продължи много. Но разговорът с барон Захариас наново го бе разстроил, както някога… Трябваше му чист въздух, за да отмахне това грозно прилепчиво чувство на обсебеност. Мина покрай езерото и излезе на пясъчната ивица. Таверната вече не съществуваше. На нейно място имаше нов кей. Върна се обратно, пресече града и се озова в парка „Променад де Бастион“. Беше тихо и спокойно. Откъм Музикалното училище долитаха звуци на оркестър. Свиреха някаква симфония. Може би от Моцарт, а може би от Хайдн, си каза Борис и в същия миг една тежка, груба, студена ръка сграбчи сърцето му. Болката бе силна и той се спря. Това бе душевна болка, която от нищо не минава. И отново, макар за миг, въпреки волята си, преживя отминалите години, когато всичко в него бе любов и доброжелателство към хората. Усети и студената вечер, когато двамата със Симон, хванати за ръка, пресичаха парка и бързаха за концерта, защото бяха закъснели. Усети нейната топла, нежна ръка, която така решително стискаше неговата… А после залата, звуците на симфонията и музикантите, които един по един гасеха светлината на свещите пред пюпитъра и си отиваха… Той физически почувства нейното присъствие. Сякаш бе достатъчно само да обърне глава, за да види до себе си нейния чист профил, малката й руса главичка с полуоткрехната горна устна… Но тя не бе до него. И въпреки времето, въпреки разстоянието, болката му бе същата. Нещо стегна гърлото му. Скръбта го обхвана изцяло. В това ново чувство, колкото и странно, имаше и някаква радост, защото за пръв път от толкова години той разбра, че все още е способен да се вълнува до болка… Че може би отново в него ще светне лъчът на любовта, на доброто… Колко съм загрубял в тия години! Страшно съм загрубял, си каза той.

Баща и син останаха три дни в Женева, а на връщане се отбиха в Париж. Минаха през Страсбург и отседнаха за малко в Мюнхен. Един цял ден разглеждаха старата Пинакотека. Останаха три дни и в Залцбург. Старият банкер се бе уморил и трябваше да почине, а и обичаше този град. Във Виена престояха само един ден. Накрая се качиха на кораб. Пътуването бе спокойно и весело. Но когато стъпиха на кея в Лом, сякаш нещо заседна в гърдите му, нещо тежко и безформено… Борис не очакваше нищо добро в родината си. Това чувство в него се подсили от неустойчивостта на стария банкер, който се хвана за ръката му, за да запази равновесие.