Свобода Бъчварова
Наследникът (12)

Глава трета

Малко преди уречения час Борис Скарлатов се запъти към Банката. Навън мръкваше. Работното време бе свършило, но в цялата банка бе запалено електрическото осветление и прозорците светеха. На главния вход го посрещна Туше Динев с присъщата си любезност и сърдечност. Минаха по коридора, после през чакалнята и влязоха в обширния кабинет на банкера. Той се разхождаше. Никола и Донка подреждаха масичките с чаши, чинии, напитки, мезета… Неделев с притворените клепачи седеше спокойно във фотьойла до завесата и сякаш всичко, което се вършеше тук, не го касаеше. Влизаха и излизаха Туше Динев и секретарят Георгиев. Старият Скарлатов само кимна на сина си и продължи да се разхожда. Но Неделев с неочаквана пъргавина скочи от фотьойла и продължително стисна ръката на Борис. Този човек сигурно няма приятели, си помисли той. Двамата седнаха един до друг. Неделев възбудено заговори.

— Виждате ли, господин Скарлатов, всичко е толкова неясно. Бих искал преговорите вече да са свършени и да знам резултата. Неизвестността гнети, особено когато залагаш състоянието си.

— Вие се съмнявате в успеха?

— И да, и не… От няколко нощи не спя и все мисля и мисля…

— Нямахте ли предварителни срещи с Вегенел?

— Да, имах. Но той е толкова скрит, че нищо не можеш да разбереш.

— Ами ако сделката не се извърши?

— Би било голям удар за мен, а и за баща Ви. В момента Вегенел е човека, чрез когото биха се осъществили нашите планове.

— В бизнеса не трябва да се залага на един човек.

— За съжаление, но е така. В крайна сметка нещата опират до една-единствена сделка.

Донка и Никола свършиха с подреждането на масите и тихо излязоха. Старият банкер се обърна към Динев и секретаря си.

— Господа, заемете местата си.

Георгиев подреди куп папки върху бюрото на банкера и седна. Към всеки, който говореше в кабинета, той въртеше малката си глава с изхвръкнала адамова ябълка в бялата си колосана яка. На Борис отново му заприлича на самотна птица.

Туше Динев остана прав до вратата. Откъм двора се чу тракането на копита и звънчетата на файтон. След малко, водени от Никола, влязоха Вегенел и Терзиев. И двамата бяха с усмихнати лица. Австриецът приглади с ръка късите си побелели коси, подстригани а ла Бисмарк^[1]. Огледа кабинета с любопитство и чак след това подаде ръка на банкера. Той го изчака да седне във фотьойла. Беше към него изискано любезен, но сдържан. Терзиев се настани до Вегенел. Старият Скарлатов огледа за последен път всичко и покани госта си да пийне. За учудване на Борис австриецът наля в чашата си само минерална вода. Банкерът нищо не каза и седна зад бюрото си. Някой почука на вратата. Беше главният счетоводител Попмиронов.

— Май закъснях…

Старият Скарлатов остро го изгледа. Попмиронов тихо седна в креслото до вратата, където продължаваше да стои изправен Туше Динев.

— Господин Динев — каза банкерът, — наредете на Никола да не пуска никого при никакви обстоятелства.

Старият Скарлатов се закашля. Вегенел разкопча сакото си. Облегна се удобно назад и го погледна. Това, че австриецът почна с минерална вода, никак не го радваше. Неочаквано за банкера Вегенел взе думата и спокойно заговори.

— Господин Скарлатов. Аз проучих подробно Вашето и на господин Неделев предложение. Особено ме радва, че възприемате немския похват и смятате да мобилизирате вътрешни капитали, а не да разчитате на заеми.

Терзиев спокойно преведе. Неделев изведнъж отвори клепки и погледна стреснат към стария банкер. Скарлатов бе вдигнал вежди в почуда. После бавно на немски отвърна с глухия си глас. Търсеше всяка дума. Отдавна не бе говорил езика и се затрудняваше.

— Господин Вегенел, наистина ли добре сте проучили нашето предложение?

— Мога да Ви го цитирам дословно.

— Тогава сигурно сте разбрали, че ние нямаме тази огромна сума.

— Но ще я съберете.

— Как?

— Ще емитирате акции.

— Това е неправилна постановка на въпроса, господин Вегенел. Кое частно лице ще купи в България акции? Само отделни хора, и то крайно предпазливо. Ако ги пуснем на пазара, чуждите борси^[2] няма да ги котират^[3].

— За Австрия се заемам аз, а за България Вие. Доколкото ми е известно, при външния заем от 1909 година, сключен с австрийските банки, тука бяха изкупени доста облигации.

— Това не е вярно. Облигациите не бяха изкупени от частни лица, а от Народната банка, от разни фондове и учреждения по нареждане на правителството. Чуйте ме, господин Вегенел. Ако пуснем на пазара акции, тук ще ги изкупят вероятно Генералната и Кредитната банка, които знаете, че са чужди. Всичко ще отиде в техни ръце. Може би господин Терзиев Ви е обяснил това?

— Исках да го чуя от Вас лично. И все пак защо вашите българи няма да купят акции?

— Първо, защото нямат налични пари. Всеки ги е вложил в дребна търговия, която лично сам ръководи. Българинът няма доверие никому. Вярва само на себе си. Той е подозрителен. Българинът няма да купи акции!

— Жалко! Значи бяга от печалбата?

— За да се създаде традиция за влагане на капитали в акции е нужно много време. Нужно е да се създаде доверие към акциите, нужно е да се получат дивиденти. Чак тогава може да се разчита на емитирането. Трудно се създава в един купувач чувството на сигурност.

Вегенел се замисли.

— Все пак акции ще се пуснат, как тогава смятате да задържим контролния пакет?

— Като обединим нашите капитали с Вашия. След като се пуснат акциите на западните борси, ще разчитаме на Вас, господин Вегенел.

— Съжалявам, но това е изнудване.

— Не е така. Ние Ви предлагаме по-висок процент на дивидентите и ако желаете, ще изкупуваме малко по малко Вашите акции по предварително споразумение.

— Но капиталите, които предлагате, са твърде малко.

— Достатъчно е да почнем. След като създадем тежкостроителното дружество, ще участваме в търга на железниците. Това е наша работа. Бъдете сигурен, че ще го спечелим. В Народното събрание гласуваха вече сумата. Значи ще имаме пари в най-скоро време. Важното е да почнем!…

— Господин Скарлатов, Вие ми описвате главозамайващи картини на едно идилично бъдеще. Но аз съм реалист. Мене ме интересуват не бъдещите печалби, а възможностите в момента.

— Е добре, господин Вегенел. Обяснете ми как Вие бихте спечелили търга за железниците? Вие сте чужденец! Нямате никакви политически връзки в страната! Вярно е, имате пари. Но те са нищо, ако не са в движение. А движението на парите — това е бъдещето! Помислете! Капитал, без възможността да расте, е една празна дума! А възможността един капитал да даде големи печалби, е също капитал! Тази възможност има своята цена. Ние Ви предлагаме да я платите!…

— А сигурен ли сте, че търгът няма да се изплъзне от ръцете Ви?

— А откъде сте уверен, че сам ще действате по-добре? Ако речете сам да почнете, повярвайте ми, само за подкупи и непроизводствени разноски ще загубите повече от половината си пари. Да не говорим, че тук хора, знаещи своята работа и можещи, почти няма! Ще попаднете в ръцете на безотговорни мошеници. А Вие имате насреща си Банката, мен и господин Неделев. Трябва ли да кажа, че това за Вас е шанс?

— Щом съм тук, значи съм взел под внимание и това.

— Много финансисти и индустриалци на Запад се стремят да вложат парите си в чужди индустрии. До този момент опитите им за износ на капитали, специално за България, не са били много удачни, защото са действали със средствата и методите в собствените им страни. За да разбереш психологията на една страна, трябва да си роден и израснал в нея.

— Аз отчитам това, което ми казахте.

— Тогава не разбирам защо се колебаете — рязко каза старият банкер.

— Гаранции, гаранции, всичко е гаранции!

Неделев, който до този момент мълчеше, заговори на български. Терзиев акуратно взе да превежда.

— Гаранциите спъват развитието на бизнеса.

— Ако имате предвид Англия, това е невярно — каза Вегенел.

— Имам предвид Америка. Там банките отпускат заеми без особени гаранции. Във всекидневната практика е да финансират предприятия без почти никакъв основен капитал, като разчитат на добре аргументираните бъдещи печалби.

— Аз лично съм против такава практика. Аз съм възрастен човек и вярвам само в почтеността и традициите. Какви са Ви гаранциите?

— Аз гарантирам с целия си наличен банков капитал и господин Недедев със своя. Това малко ли е?

— Господин Скарлатов, това е недостатъчно.

— А с какво още да гарантирам? С живота си ли?

Вегенел се усмихна.

— Оооо… Отивате далеч. Аз Ви желая дълъг живот и успехи! Но това, което предлагате, е недостатъчно!

— Това е всичко, което притежаваме!

Вегенел извади една пура. Спокойно изряза края й със златната гилотинка, която висеше на дебелата златна верижка на часовника му. Запали я и когато се увери, че гори добре, се обърна към банкера.

— Господин Скарлатов, аз с помощта на господин Терзиев — моя доверен експерт — направихме известна справка за Вашите капитали, непосочени в баланса на Банката, а също и за тези на господин Неделев.

— Ние не сме скрили нищо!

— Вярно е, що се отнася до пари. Но в широкия смисъл на думата капитал е всичко, което носи печалба. Съгласен ли сте, господин Скарлатов?

— Да речем…

— Вие с господин Неделев контролирате двете термоелектроцентрали „Кастор и Полукс“, нали?

Старият банкер мълчеше. Неделев даже се надигна от фотьойла, но пак седна. Тягостна тишина настъпи в кабинета. Неделев нямаше вече заспал вид, а гледаше с разтворени клепки право към банкера. Това бе неочакван удар за всички. Той не беше предполагал такова развитие на преговорите въобще. Но старият банкер бе предвидил и такава възможност. Винаги когато имаше да решава голям въпрос в своята работа, той разиграваше в безсънните нощи вероятния диалог с опонентите. Избираше най-лошия вариант и продължително работеше върху него. Не че не вярваше в Късмета. Напротив, в практиката му често се случваше по-благоприятно развитие от очакваното, но сега не изглеждаше така. Думите на Вегенел сякаш поставиха всичко на мястото. След като му бяха отнели козовете, старият банкер събра сили за последния сблъсък. Всички усетиха решителния миг. Младият Борис присъстваше за пръв път на такава конференция и за пръв път виждаше баща си в акция. Не му е леко на стареца, си каза той. Любопитството му премина в напрежение, което нарастваше от минута на минута, като че следеше конно състезание, на което бе заложил много пари. И той с всички останали се вълнуваше от изхода на битката.

Банкерът вдигна глава. Готвеше се да каже нещо, но Вегенел го изпревари.

— Разбира се, не става въпрос само за термоелектроцентралите, но и за двете каменовъглени мини…

Скарлатов грубо го прекъсна:

— Ние се готвим да основем дружество за тежка строителна техника, а това, което предлагате, няма нищо общо с проекта. Та това е грабеж!…

— Нека не употребяваме силни думи!… Това, което предлагам, е само гаранция!

— Добре. Ако се съгласим, какво ще бъде Вашето участие?

— Но, господин Скарлатов… — опита се да го спре Неделев.

— Ние заедно ще задържим петдесет и един процента от акциите, за да запазим пълния контрол.

— А какво ще бъде Вашето лично участие?

— Такова, че да запазя правото си на вето при решения — каза Вегенел.

— Това ли е всичко, което имате да предложите?

— Не. Има още нещо. Тук се запознах с възможностите да купя изгодно български левове. Така че ще участвам с български левове.

Това бе вече прекалено и за банкера. Неделев стана, отиде към него и му прошепна нещо. После пак се върна на мястото си. Старият Скарлатов потрепваше с пръстите на ръката върху бюрото. Напрягаше всички сили да се овладее.

— Но нали и българският лев е пара̀? — учуден каза Вегенел.

— Господин Вегенел, смятам, че продължаването на преговорите е загуба на време. Простете, но Ви мислех за сериозен човек. Това е всичко!

Жестът му беше толкова недвусмислен, че не търпеше никакво тълкуване. Младият Борис очакваше, че ей сега Вегенел ще стане и ще се сбогува. Но това не се случи. Напротив, той спокойно отпи от чашата минералната вода и се обви с дим от пурата. Когато паузата стана особено мъчителна, той заговори.

— Бихте ли ми изложили още веднъж Вашите условия?

— Вие казахте, че сте се запознали подробно с предложението.

— Трудно ли ще Ви бъде отново да обобщите написаното от Вас?

— Добре! Ние искаме да създадем тежко строително акционерно дружество, а не железопътно. Това е първото! Ние няма да строим жп линии. Няма да правим нито локомотиви, нито вагони. Това е работа на държавата. Ние ще поемем само строежа на мостове, тунели, надлези, подлези, канали, естакади и така нататък… Тоест там, където ще бъде нужен бетон! Затова трябва да започнем с циментови фабрики, за които се налага да доставим машини от Запада. На второ място ни трябва тежка строителна техника — влекачи, кранове и така нататък, които можем да купим само от високоиндустриална страна, респективно Германия. За тази цел е нужна валута, а не левове! Вие знаете добре, че за да купим камбио от българската Народна банка, нужно е специално разрешение на правителството. А тук се касае за милиони валутни левове. Мога да Ви гарантирам, че това е невъзможно! Сега разбрахте ли?

— Разбрах. От мен се иска да доставя тази валута.

— Та Вие я имате, господин Вегенел! Вие искахте да я вложите. Ние Ви предложихме изгоден обект. Вместо да се зарадвате, Вие се пазарите!…

— Да речем, че аз дам тия пари… А как Вие двамата с господин Неделев смятате да съберете капитали, че да бъдете равностойни партньори? Доколкото разбирам, вие нямате необходимата сума. Затова аз Ви предлагам и български левове.

— А това какво значи?

— Нещо напълно естествено — че този, който внесе повече капитали, ще има по-големи права в ръководството на концерна, а също и по-голям дял от печалбите.

— Не, господин Вегенел! Ще участваме поравно!

— Но как ще съберете тия пари?! Нали казахте, че е невъзможно чрез акции?

— Не се безпокойте! Ще ги съберем!

Неделев пак стана от фотьойла. Гласът му трепереше.

— Но, господин Скарлатов…

— Аз знам какво говоря и казах своята дума!

Вегенел скептично поклати глава.

— Ако не се казвахте Скарлатов и сведенията за Вас не бяха толкова благоприятни, простете, не бих Ви повярвал.

— Вие нищо не губите, ако ми повярвате.

— И все пак по какъв начин ще съберете тази огромна сума, макар и в левове?

— Това е моя лична работа!

Младият Борис с безпокойство наблюдаваше баща си. Бе станал блед, кривогледото му око потрепваше, стискаше пръстите си, събрани в юмрук.

— Вижте, господин Вегенел…

Капки пот оросиха челото му. Туше Динев му подаде чаша вода. Старият я блъсна и водата се разля.

— … не съм свикнал да спирам по моя път. Винаги това, което съм почвал, съм го завършвал, дори да ми струва животът! Аз построих първите електроцентрали в България. Аз ще построя първите циментови фабрики, а ако имах още един живот, щях да построя и фабрика за локомотиви. Аз обичам България и искам да е цивилизована страна! Без благодарност, без паметници от поколенията!…

Старият банкер рухна в креслото си. Вегенел стана на крака.

— Господин Скарлатов, изпълнен съм с уважение към Вас! Разбирам Ви и се възхищавам от Вас. Аз ще Ви подкрепя! Отдавна съм забравил какво е това младежка жар и страст. Вие, старият човек, ми ги припомнихте! Припомнихте най-хубавите години от живота. Аз пия за нашия тежкостроителен концерн, концерн за производство на цимент, въглища и електроенергия, едно завършено цяло, едно монолитно имение!…

— Защо въглища и електроенергия? — попита Скарлатов.

— Защото и те ще бъдат в концерна! Имаме ги на ръка.

— Да, наистина ги имате наготово. Забравих, те бяха наши…

— Бихте ли ми позволили да стана кръстник на концерна, най-големия на Балканския полуостров?

Банкерът беше абсолютно безразличен. Той даже не си даваше труд да слуша учтивия Вегенел. Но последният сякаш не забелязваше състоянието му и продължи високопарно:

— Концернът ще бъде непобедим и вечен! Той ще се казва Херкулес. Да пием за „Херкулес“!

Това бе мигът, в който банкерът трябваше да реши. Винаги в практиката си той избягваше да бъде поставян в положение цайтнот, особено в ендшпила на играта. Сега трябваше да каже да или не! Проектът беше за строително предприятие с тежки машини и две циментови фабрики. А в тоя момент се поставяха на карта електроцентралите „Кастор и Полукс“ — неговите любими деца, заедно с каменовъглената мина и двете мини — собственост на Неделев. Това значеше вече да има опасен и мощен ортак. Самата дума „ортак“ нямаше точно определено значение. Не можеш да я преведеш като съдружник, нито като съсобственик, нито като партньор. На турски, освен материален, думата имаше дълбок житейски и психологически смисъл. Не напразно за това понятие съществуваха много поговорки, и то такива, отразяващи опаката страна на отношенията между хората. В главата му се въртеше прочутата поговорка „Орташкия гювеч и кучетата не го ядат!“. Проектът от едно скромно строително предприятие се превръщаше в концерн, който поглъщаше почти всичко, което притежаваше. Не му бе приятно, че в този момент бе принуден да се разпорежда не само със своето имущество, но и с това на Неделев. И този миг продължи доста дълго. Вегенел бе вдигнал тоста си и очакваше сега реакцията на банкера. Туше Динев държеше в ръка бутилката шампанско и напрегнато, без да мига със сините си очи, гледаше проницателно своя господар. Сега, сега трябва да реша, си каза той, и реши. Кимна с глава. Туше Динев махна теловете на бутилката и тапата изгърмя. Това беше отговорът. Вегенел облекчено се усмихна. Динев наля в чашите. Чукнаха се тържествено и мълчаливо. Вегенел бе весел и доволен. Терзиев също. Неделев имаше силно уплашен изглед. След като пиха, старият Скарлатов седна зад бюрото и разхлаби вратовръзката си. Туше Динев със загрижен вид намокри една чиста салфетка с вода и я подаде на банкера. Той отблъсна кърпата. Явно беше накрая на силите си. Терзиев се зае с яденето и напитките. Дълго се бе сдържал. Вегенел отведнъж се промени. Стана забавен и бъбрив добряк. Пускаше шеги и сам пръв се смееше на глас. Беше доволен, твърде доволен и видът на стария банкер не му развали доброто настроение. Дори напротив!… А младият Борис си мислеше кой знае с какъв труд и с какви усилия баща му е построил някакви малки електроцентрали… и ето, идва чужд, непознат човек, червендалест, здрав, весел, с много пари и купува в минути това, в което са вложени толкова надежди! Изпълни се с искрено съжаление към престарелия си баща. Изгледът му не говореше нищо добро. Да, вероятно е и болен. Иска да скрие всичко това, защото е горд. Но стигна границата и рухна.

Туше Динев отново му поднесе чаша вода. Той глътна някакви прахове, които извади от бюрото. После си подпря главата с двете ръце и втренчено гледаше затворената папка пред него. Въпреки веселото си настроение, Вегенел трябваше да се съобрази със състоянието на стария банкер. Австриецът изпи още една чаша от шампанското и стана. Терзиев с истинско съжаление се надигна от мястото си.

— Починете си, господин Скарлатов. Вие имате право да си разрешите това. Повярвайте ми, направихте прекрасна сделка!

— Вие да, но за себе си не съм сигурен…

Неделев вече не се прикриваше. Лицето му изразяваше отчаяние, страх и силна възбуда. Той трябваше да се откаже от сделката! Трябваше да прекъсне преговорите! Защо мълча? Изпитваше неудобство от стареца. Вегенел и Терзиев се поклониха и излязоха. Старият банкер отново се стовари на креслото си зад бюрото и си закри очите с ръце. Всички мълчаха. Тихо, на пръсти напуснаха кабинета секретарят Георгиев и главният счетоводител Попмиронов. Лицата им бяха такива, сякаш присъстваха на погребение. Жалост стегна гърдите на Борис. Искаше да каже на баща си някаква утешителна дума, да му помогне да се качи в спалнята. А после да остане при него, докато заспи…

За разлика от всички в кабинета Неделев от минута на минута ставаше все по-неспокоен. Той се считаше измамен. Това го вбесяваше. Знаеше, че в такъв момент е много неучтиво да заговори, но злобата му нарасна неимоверно и той каза:

— Е, господин Скарлатов! Вие попитахте ли ме дали съм съгласен със сделката?

Старият банкер нищо не отговори. Неделев стана и отиде при бюрото. Тънкият му глас стана писклив.

— Вие нямате право да се разпореждате с парите ми! Нито с предприятията ми! Вие си позволихте твърде много! И ето моята дума, слушате ли ме?

Старият банкер с нищо не показа, че го слуша.

— Добре тогава! Аз се отказвам от сделката, разбрахте ли?! Трошете си сам главата! Вие нямате право да…

В тоя момент старият банкер вдигна ръце от лицето си. Борис очакваше да види нещо ужасно. Не само той, но и всички в кабинета се изненадаха от вида му. Нямаше и помен от някаква болест или терзание! Беше с присъщото си спокойно лице, като особено насмешливо бе присвил кривогледото си око.

— Вие извършихте една глупост, разбрахте ли, глупост! Аз се отказвам!

— Неделев, не крещете! Къде остана английското Ви възпитание? Разбрах, отказвате се. И вървете по дяволите! Аз нямам нужда от Вас и Вашите пикани капитали! Ще Ви бъдат върнати до левче!

— А кога, ако смея да попитам, кога?

— Започвам от днес и до един месец ще ликвидираме всички общи предприятия!

— По какъв начин?

— Като стана аз притежател на тях, а Вие си получите любимите пари!

Неделев се обърка и започна да заеква.

— Но… но как така?…

— Ей така! Вие сте глупак и, както казва Балзак, парите на глупаците по право принадлежат на умниците!

Неделев не можеше нищо да проумее.

— Господин Скарлатов…

— Мълчете. И ако сега, в този миг, не ми поискате извинение, ще наредя да Ви изхвърлят от Банката! Това ще бъде краят на нашето сътрудничество! При първата опасност Вие загубихте присъствие на духа. Смятате ли, че се нуждая от такива ортаци?

Неделев тихо каза:

— Аз Ви искам извинение, господин Скарлатов, но…

— Това е достатъчно! Повече нито дума!

Старият банкер стана и почна да се разхожда по кабинета. Внезапно, без повод, почна да се смее на глас и не можеше да спре. Борис с ужас го погледна. Това е истерия и нищо повече!… Присъстващите бяха потресени. И така внезапно, както почна, старият банкер млъкна.

— Вие сте зле, господин Скарлатов… — успя да каже Неделев.

— Нищо ми няма! Деца сте и деца ще си останете! Аз съм здрав, щастлив и безкрайно радостен, господин Неделев. Една от мечтите ми в този живот се изпълни! А Вие не се радвате…

— Ако искате, да отложим разговора за утре?

— Напротив! Нека е днес! Говорете, господин Неделев! Толкова съм весел, че сега ми се слушат глупости!

— Господин Скарлатов, аз Ви се доверих като на баща. Дадох Ви целия си наличен капитал, заложих последния си чифлик и къщата. Вие разбирате, че няма откъде да намерим пари. Бих искал да чуя Вашия план?

— Аз нямам план.

— Тогава? — с ужас попита Неделев.

— Значи, че имам пари!

— Това е друг въпрос! А къде са тия пари?

— По хората.

— Как ще ги съберете?

— Много лесно. В няколко дни! Спомняте ли си, господа депутати, гласуването на законопроекта за новите жилищни парцели в София?… Столицата расте. Има жилищна криза. Хиляди хора искат да строят покрив над главата си. И те ще дават мило и драго за няколко квадратни метра земя само и само да струпат къщи! За да живеят после като говеда!…

— Но доколкото знам, тия парцели принадлежат на Отоман-банк.

— Да, формално да. Навремето, като убиха Стамболов, аз възложих на Отоман-банк да изкупи парцелите за моя сметка. Сега те пак принадлежат на Отоман-банк, тоест на мен. Ние, банкерите, често си правим тия услуги. Още утре хиляди парцели от „Орлов мост“ нагоре се пускат в продажба.

— Господин Скарлатов, повече въпроси нямам — каза Неделев. — Искам да запомните, че винаги съм Ви вярвал и няма риск, който не бих предприел с Вас. Аз Ви се покланям.

Неделев направи дълбок поклон.

В това време Туше Динев, който до този момент не показа с нищо, че е стреснат, мълчаливо разгъна плана на парцелите. Всички се наведоха над бюрото. Неделев беше щастлив и възбуден. В миг бе паднал в пропастта, а сега летеше като птица в ясното небе. Старият Скарлатов не можеше да скрие радостта си. Беше изиграл пиесата като велик актьор и знаеше това. Може би най-много беше доволен от впечатлението, което бе направил на сина си. По вида му знаеше със сигурност, че е разбрал цялата сложна пантомима, в която бяха измамени и участниците, и публиката, а пиесата завършваше щастливо за всички. Вегенел бе сигурен от поведението на банкера, че е направил сполучлива сделка, в която старият човек бе загубил. Борис бе присъствал на неповторимо зрелище, в което старият лъв излезе победител по безспорен начин. Може би само Туше Динев беше донякъде предварително запознат с пиесата, тъй като играеше напълно убедително ролята на уплашен за здравето на шефа си служител. Но и той едва ли бе очаквал такава развръзка.

Да, старецът е велик актьор, си каза Борис. Но не това, което видя, го респектира най-много. Той разбра, че в дълбините на душата у този старец се крият неизследвани, странни светове, за които може би никога нямаше нищо да научи, но беше убеден, че те съществуват. Той се сбогува и излезе от Банката.

Една седмица по-късно Терзиев даде голям гуляй на приятелите си в ахчийницата. Беше си купил нови скъпи дрехи и златен пръстен с голям рубин. А когато извади портфейла си да плаща, всички ахнаха. Беше претъпкан с банкноти. Този добродушен едър мъж с огромни ръце на селянин сякаш бе станал друг човек, човек със самочувствие!… Той изпрати Борис до квартирата му. По пътя му разказа всички перипетии на преговорите и подписването на договорите. Беше получил добро комисионно както от Вегенел, така и от стария Скарлатов. Част от парите бе вложил в банката му. Когато се разделиха, Борис си каза — какво чудно нещо са парите! Единствено те в целия свят могат да променят в миг човека. Парите и може би смъртта, която приближава…