Свобода Бъчварова
Наследникът (9)

Глава девета

Измина горещото лято, а след него и най-хубавият сезон за София — есента. Сякаш промените в природата нямаха никакво отражение върху душевното състояние на младия Скарлатов. Той не отвори нито една от тетрадките със записките и идеите си, нито погледна картотеката си. Просто не му се работеше. Някъде далеч останаха мечтите му за университетското поприще. Външно той не се промени. Може би се сближи повече с колегите си от Службата. Свикна всеки ден след работа да се събира с тях. Говореха почти едно и също. Повтаряха шегите си и всеки ден приличаше на предидущия. Работата не му отнемаше никакво време. Често оставаше сам със себе си. Уморен не беше. Напротив, чувстваше се в отлично здраве. Сякаш някаква мъгла се бе спуснала над вечно неспокойното му съзнание. Понякога се срещаше с Брезов. Но сянката, която мина в отношенията помежду им, остана, по-скоро от страна на Скарлатов. Брезов все повече и повече изпъкваше като един от ръководителите на партията. Работеше денонощно с присъщата си веселост и неизчерпаема енергия. В неговото семейство нещата вървяха задружно и гладко. Имаше вече син, но това събитие никак не го откъсна от дейността му. Срещаше пълно разбиране и подкрепа от Румяна. Такова беше предимството в бракове на хора с еднакви идеи. Матов не се мяркаше в София. Целият бе погълнат от мисълта за съграждането на селски комуни върху нравствените принципи на Толстой. Пишеше понякога в печата гневни статии срещу държавното устройство и стана един от най-големите защитници на кооперативното движение, което все повече и повече обхващаше страната. Всички около Скарлатов живееха с мечти за бъдещето, работеха и не се оплакваха. Чакаха нещо добро, от живота. Първи напусна Службата „лорд“ Сакарев и отиде в Статистиката. Едновременно с това преподаваше в Университета. По неговия път се готвеше да тръгне и Иванов. Терзиев като немски възпитаник, който отлично знаеше езици, изпълняваше в свободното си време посреднически поръчки на немски фирми или си докарваше по някой лев просто като преводач. В тоя период нямаха никакви търкания с Бускѐ и неговата служба.

 

 

В живота на всеки човек винаги има цикли на развитие. И когато единият цикъл завърши, до започването на новия остава един период на тишина и привиден покой. Отначало има само едно облаче в синьото небе, а после още и още… почват да се сгъстяват, докато небето стане тъмно и надвисне застрашително над земята. Все още е тихо, но се знае, че няма да продължи дълго. Ще се появят първите светкавици или просто ще завали. Сякаш това небе тежеше над съзнанието на Скарлатов. Той чувстваше това, но не предприемаше нищо. Само чакаше. През ноември паднаха мъгли и се задържаха дълго. Градът и хората помръкнаха и станаха сиви. Борис бе забелязал още в Швейцария, че този период, в който природата става безлична, е най-добрият за него както за работа, така и за размисъл. Често отиваше при баща си, но повечето време двамата мълчаха и пушеха в библиотеката, всеки погълнат от своите мисли. Старият банкер никога след почивката на село не повдигна въпроса за неговото заминаване, нито за бъдещата му кариера, а още по-малко за оставането му на работа в Банката. Не се опитваше и да го въвежда в своите сделки, затруднения и бъдещи планове. Не станаха и по-близки помежду си. Промяната се изразяваше само в това, че младият Скарлатов призна в баща си ума, силата, волята му и го уважаваше така, както се уважава способен, но чужд човек.

На Голямата задушница на архангел Михаил по традиция семейство Скарлатови и всички домашни отидоха на гробищата. Старият банкер бе направил в памет на жена си нещо като малък параклис от мрамор с площадка, заобиколена с ниски пилони от черен витошки гранит, свързани с дебели железни вериги. Паметникът представляваше ангел, коленичил върху пиедестала, с ръце, сключени за молитва. Старият банкер го бе поръчал от Италия. След службата на гроба, където Донка плака много, а Никола подсмърчаше, се прибраха вкъщи на обед. Бяха в тесен семеен кръг. Седнаха всички заедно с Донка, Никола, двете камериерки и Туше Динев. Обедът бе обилен и богат.

— Защо в нашата страна на погребение, на Задушница и други ритуали, свързани със смъртта, се яде толкова много? — попита младият Борис.

— От страх — отвърна банкерът. — От вечния, безсмислен страх от смъртта. Наблюдавал съм в живота как при опасност хората ядат много. Имаше един търговец в Цариград — слаб, сух човек, като чироз. Но когато работите му тръгнаха надолу и го чакаше фалит, за два месеца надебеля неимоверно. Тъпчеше се непрекъснато и преди всичко със сладки неща. А логически трябваше да бъде обратното — да дебелее, когато работите му вървяха добре, и да отслабне, когато го чака банкрут.

— Как си го обясняваш?

— С животното в човека. Не си ли забелязал, че през лятото и есента животните надебеляват, защото усещат, че идва зимата — най-тежкият период от живота им. Така и човек при опасност яде и дебелее, защото инстинктът му на животно го кара да прави така. Инстинктът, че запасът от тлъстини ще го спаси… Човек е деветдесет на сто животно и само десет на сто дух. А повечето хора са си сто на сто животни.

— Нямаш много високо мнение за човечеството…

Разговорът бе прекъснат от позвъняване на външната врата. Всички млъкнаха. Старият банкер се намръщи. Донка очаквателно го погледна.

— Не те оставят на мира даже на Задушница! Иди и виж кой е!…

След малко се чу говор, а после влезе в трапезарията старият Кюлев — висок, сух, но тоя път обръснат и малко по-прилично облечен, в европейски дрехи, с панталони доста къси за дългите му крака, обути в ботинки с ластици. Глупашката усмивка не слизаше от лицето му. До него стъпваше едно момиче, облечено в черна униформа на гимназистка — височко, с тънки ръце, тъмносини очи на издължено лице, с гарвановочерни коси. Първото впечатление на Скарлатов бе, че прилича на картина от Ел Греко, с неговите причудливи пропорции за човешкото тяло. Изглежда бе израснала бързо, защото раменете й бяха приведени, което стеснителността й още повече подсилваше… Когато я видя, намръщеното буреносно лице на стария банкер се разведри и той се усмихна. Кюлев поривисто го прегърна и три пъти целуна. Но банкерът едва изтърпя ласките му, а после погали косите на момичето.

— Колко си пораснала, Яно!… Каква голяма и сигурно умна си станала!…

Момичето цялото се изчерви. Кюлев прегърна и младия Борис.

— Бравос, бравос, какъв мъж! Доктор, богат, умен, достоен наследник на баща си!

Момичето подаде ръка на Борис. Беше тънка, суха, с много дълги пръсти, студена и сякаш безжизнена.

— Ела, моето дете, и седни до мене… — покани я старият банкер.

Той я настани на мястото до себе си с изящните маниери на кавалер от миналия век. Кюлев сам си избра стол. Сложиха им ядене.

— Борисе — каза Кюлев, — забавихме се на гроба на нашата майка и не можахме да дойдем. Но Янка все повтаряше: трябва да идем при чичо Борис… И ето ни тук!… Нали знаеш, у нас няма кой да приготви такова изнасяне. Бедни сме, Борисе, работите не вървят.

— Татко, моля те…

— Ами това са ни най-близките хора! Защо да не си кажа дертовете?!

— Защото не е точно така…

Младият Борис се учуди от твърдия тон на момичето.

Банкерът го прекъсна:

— Остави твоите работи! Интересува ме Яна.

— В гимназията върви отлично. Върши цялата къщна работа и ми помага в сметките.

— Яж, детето ми… Впрочем тя е много бледа и слаба.

— Такава ни е породата. Всички сме дълги и тънки.

Старият Скарлатов през цялото време прислужваше лично на момичето. Подаваше му блюдата, избираше най-хубавите късове. Но то явно бе притеснено и ядеше съвсем малко. Борис се учуди на нежността, която никога не бе и подозирал у баща си.

В замяна на това Кюлев ядеше, пиеше като невидял и доброто настроение беше изписано на лицето му. Борис понякога хвърляше поглед на момичето. То не вдигна очи от масата. Беше тихо, мълчаливо и смутено. Дългите й пръсти изпуснаха на два пъти приборите. Старият банкер с поглед потърси Донка. Тя стана и дойде при него. Нещо й прошепна на ухото. Двете камериерки също се надигнаха от масата. Върнаха се с една голяма торта. Но Донка отделно носеше една кристална купичка сладолед, която сложи пред момичето. То цялото се изчерви, а после вдигна глава и погледна с тъмносините си очи банкера. В израза му имаше детска наивност и благодарност.

— Друго не яде — каза Кюлев, — но за сладолед умира! Ще настине и хване охтика…

Момичето явно обичаше сладолед, тъй като не обърна никакво внимание на баща си, и започна да яде мълчаливо. Взимаше по малко в сребърната лъжичка и дълго я държеше в затворената си уста, докато късчето се стопи. Понякога, съвсем по детски, с пръста на лявата ръка побутваше в лъжичката парчето сладолед, за да не падне. Младият Борис, който бе от другата страна на масата, наблюдаваше чистия профил на издълженото лице и изпитваше известно съжаление към момичето, понеже добре знаеше кой е Кюлев. Неговото скъперничество бе прицел за подигравки на софиянци.

Когато поднесоха кафето и коняка, Донка постави пред момичето още една купичка сладолед. Старият банкер се обърна към Кюлев.

— Какво ще правиш с Яна?

— Как какво?

— Смяташ ли да продължи образованието си?

Яна спря да яде и погледна към Скарлатов.

— Ами нали учи гимназия?

— Това е нищо! Даже бедни, обикновени хора изпращат децата си в Европа. Ти имаш тая възможност!

— Кой, аз ли?

— Не се прави на глупав! Още навремето ти казах да обърнеш внимание на момичето. Можеше да й вземеш гувернантка и да научи чужд език.

— Ами нали трябва да плащам!

— Асъл де!…

— Аз пък така разбирам работите си — за едно момиче най-важното е да се ожени! Чужди езици за тая работа не й трябват! Пък и какво ще прави с образованието си?! Да стане даскалица ли? Засега нека завърши гимназия. Ние с нея се разбираме по всички въпроси. Нали, Янке?

Момичето нищо не отговори.

— Кажи, Янке, искаш ли да учиш по-нататък? — попита я старият банкер.

Без да вдигне поглед, то кимна с глава.

— Да имах пари, бих я пратил в Оксфорд! — каза Кюлев.

Старият Скарлатов с яд го погледна и рече:

— Сгреших навремето!

— Какво сгреши?

— Тогава, когато ми беше в ръцете, когато златото беше готово за изнасяне в сейфовете на моята банка, аз, старият глупак, трябваше да помисля за момичето!…

— И щеше да посегнеш на парите ми?

— Разбира се! Трябваше да отделя една солидна сума, поне в размера на печалбата ти от тая сделка. Щеше да бъде достатъчно и сега нямаше да водим тоя глупашки разговор. Свести се! Не виждаш ли, че от ден на ден изкуфяваш!

— Бъдещето ще покаже кой е бил умен!

Глуповатият вид от лицето на Кюлев бе изчезнал безследно. Сега това бе лице на суров боец, изразяващо яд, сила и воля, която не можеш да пречупиш. Привел кокалестото си тяло над масата, Кюлев приличаше на граблива птица. Сигурно така е изглеждал Гобсек, когато някой е посягал към богатството му, си помисли младият Борис и му стана особено неприятно от тоя разговор, разговор без етикеция, груб, прям и просташки. Не му е никак леко на момичето!…

— Паднеш ли ми още веднъж — заговори бавно, с глух глас старият банкер, — ще ти смъкна безмилостно кожата, без всякакво угризение на съвестта!

Кюлев се усмихна самодоволно.

— Вече няма да ти падна никога! Благодаря ти, че ме предупреди.

— Жалко, че чужди хора ще изядат златото ти!

Старият банкер замълча. На няколко пъти потропа с пръстите на дясната си ръка по масата. Домашните знаеха, че сега той се мъчи да се овладее.

Когато Кюлев и дъщеря му Яна си тръгнаха, младият Борис отново забеляза внимателното и нежно отношение на баща му към нея.

По-късно двамата се оттеглиха в библиотеката. Старият банкер запали пура и се заразхожда по килима. Явно ядът му още не беше минал. После тихо каза:

— Тоя идиот ще съсипе това прекрасно момиче!…

— Струва ми се доста плаха и може би ограничена.

— Не познаваш хората! В нея има сила и воля, но това, което я убива, е обичта й към тоя скъперник. Той непрекъснато хленчи, оплаква се и създава в това великолепно и добро същество мъчителен страх. Познавам го, комедиант от класа! Измамил е много умни и проницателни хора. След смъртта на майка си, която даже не помни, тя трепери за живота му. Колко малко му е било необходимо да спечели любовта на това наивно дете…

— Може би наистина Кюлев не е добре със здравето.

— Той ли?! Техният род живеят дълго, прекалено дълго правят калабалък на тая земя! Ще стигне до сто години и знаеш ли защо? Защото няма нито морал, нито съвест, нито душевни терзания. Той е като акулите от Червено море. Наблюдавал съм ги — изгълтат плячката си и после като че нищо не било!… Жалко за момичето!…

— И все пак не изглежда на богат човек, колкото и да се прикрива.

— Нима?! Ти знаеш ли кой е Славчо Кюлев?! Най-големият лихвар на България! Мой съученик от колежа в Истанбул. Винаги се оплаква, винаги няма пари. Тартор на сарафите в Анадола, а може би и на целия Балкански полуостров!… Основно перо — износ на злато в Австрия от турската империя. В момента изглежда трупа отново злато и ми иска заем.

— И както усещам, ще му дадеш заради старото приятелство?…

— Заради старото приятелство? Та това е един хитър, коварен, стиснат звяр и тук му е грешката! Богат е, но е стиснат. Държи да има само злато, а не свободни пари. Почти никаква делова активност. Мъртъв, макар и голям капитал в злато и недвижими имоти. Според мене скоро ще го сринат и ще му вземат всичко.

— Защо не го посъветваш?

— Нали видя?! Не разбира от съвети! Човек с душа на сарафин не можеш да направиш банкер. А момичето си го бива! Познавам го от бебе. Трудно живее при стария Гобсек. Кротко, добро, работливо и умница, голяма умница!… Тя наистина му води цялата делова работа — книгите, тефтерите…

Пак настъпи тишина, нарушавана от приглушените стъпки на стареца по килима.

— Тези дни мислих много за теб. Как смяташ да я караш по-нататък?

— Не знам.

— Имам сигурни сведения, че вашата служба ще я реорганизират.

— Какво от това?

— Останалите ти колеги един по един се измъкват…

Младият Скарлатов се усмихна.

— Когато така заговориш, знам че имаш някакво предложение.

— Вярно, имам.

— По въпроса за Банката сме се разбрали!

— Предложението ми е от друг характер… Какво ще кажеш, ако опиташ силите си в политиката?

— Тя не ме интересува! Не бих отишъл и в чужбина като чиновник в някоя легация.

— Нямам това предвид, по-скоро вътрешната политика. Може би опитът, който ще придобиеш, ще ти послужи по-нататък в твоите занимания…

— Ще бъда откровен. В момента се намирам в безпътица. Вероятно си го забелязал…

— Разбира се! И в моя живот е имало такива периоди на поболяване.

— И каква беше рецептата?

— Много проста. Смяна на интересите или пътуване в чужбина.

— Засега ще остана тук!

— Забелязах и нещо друго в теб… Когато нямаш противник, когато не водиш битка, изпадаш в летаргия. Парламентът е добро място за битки.

— Не съм мислил по въпроса.

— В момента се създава мощен опозиционен блок с интересни идеи. Групата около Александър Малинов^[1] расте от ден на ден. Падането на правителството е предстоящо. Ще има и нови избори.

— Аз нямам никакво политическо влияние в страната, никой не ме познава.

— И не е нужно.

— Освен това ми е противно да защищавам не своите идеи, а идеите на дадена групировка.

— Ако не е тайна, какво се случи между теб и тесните социалисти?

— Нищо особено. Случи се това, което може би беше неизбежно. Аз съм чужд не на идеите им, а на Партията. Близостта ми с тях беше теоретическа, а не практическа. Това осъзнах тук, в България. Но да прекъснем този разговор! Нямам никакво намерение да бъда оръдие в ръцете на който и да било! Искам сам да стигна до своите идеи. Ти знаеш, че така поставен, въпросът е невъзможен за разрешение.

— Напротив! Точно това исках да ти предложа.

— Пълна независимост?

— Да, пълна независимост. Чуй ме! Ние, Скарлатови, държим цял избирателен район, а и нещо повече. Той е наш, така както е наша и Банката. Досега избирателите, които зависят от мене, съм ги подарявал на разни нищожества, за да влязат в Парламента. Сега ти предлагам ти лично да станеш депутат.

— От името на кого?

— От наше име, от името на Скарлатови.

— И каква ще бъде „нашата“ линия?

— Никаква! Ти си напълно свободен, независим депутат. Ще правиш каквото искаш! Ще говориш каквото искаш!

— Ами ако в Парламента прокарвам идеите на тесните социалисти?

— Нямам нищо против! Това е твоя лична работа.

— Ами ако застана срещу тебе и твоята партия?

— Още по-добре! Ще бъде интересно…

— А мога ли това предложение да съобщя на Брезов?

— Изпитваш някакви скрупули?

— Да. Изпитвам. Бих искал да им помогна.

Старият банкер го погледна, като леко примижа с кривогледото си око. Лицето му стана насмешливо.

— Опитай!…

— Ти имаш нещо против?

— Не. Нямам нищо против. Но за последен път се уверявам колко не познаваш политическия живот в страната!

— Ще помисля по въпроса и ще ти съобщя отговора.

Към края на годината всички опозиционни партии се обединиха в така наречения Патриотичен блок. През януари 1908 година падна правителството и Патриотичният блок образува нов кабинет под шефството на Александър Малинов. Той дойде с лозунги за демокрация в управлението, за развитие на България като демократична, цивилизована, европейска страна. Правителството срещна симпатиите на народа. Лидерите на демократичните партии използваха това положение. Те добре си бяха направили сметката и върху вълната на това въодушевление обявиха, че ще проведат нови избори. Щабовете на партиите почнаха да се готвят за предстоящата битка.

Младият Скарлатов се замисли за предложението на баща си. Отиде при Брезов да поговорят. Очакваше, че той с ентусиазъм ще приеме предложението. Срещнаха се в печатницата. Разговаряха под шума на пресата. Скарлатов му изложи предимствата на своята кандидатура.

— Това ще бъде една бройка в повече за вас!

— От името на кого ще се балотираш^[2]?

— Обясних ти. От името на никой или по-скоро от мое име.

— Това не е точно така! Баща ти и неговият избирателен район са стара крепост на стамболовистите. Всеки ще знае, че ще бъдеш избран от името на Народнолибералната партия.

— Но какво значение има това за вас?

— Огромно! Ние сме партия с ясни позиции и политическа платформа, а не нелегална група, която действа чрез подставени лица!

— Смятам, че с нищо няма да попреча на вашите кандидати.

— Не е там въпросът. За нас не е толкова важно да имаме съмишленици в Парламента, а да имаме собствени депутати, които ясно и категорично да изразяват мнението на Партията.

— Искаш да кажеш, че вашите депутати ще са нещо като папагали. Каквото им каже Партията, това ще говорят и нищо повече.

— Бих спорил с тебе, но ще преглътна обидата. Опростено да речем, че твоята схема е вярна.

— За вас личността няма значение!

— Напротив, огромно! Партията предлага за кандидати най-добрите си кадри, най-добрите оратори, най-добрите полемисти. Хора, показали своята вярност към идеите на социализма в невероятно тежките условия на зараждането му у нас.

— И аз не отговарям на тези условия?

— Ти не си член на Партията.

— А ако изляза от името на Партията?

Брезов дълго мълча, а после каза:

— Този въпрос аз не мога да реша, ще го поставя пред ръководството.

— Вашето ръководство не ме интересува! Интересува ме твоето мнение.

— Моето мнение е мнението на ръководството!

— Тогава сигурно предполагаш какво ще реши…

— Откакто съществува нашата партия, ние се борим за ясното й разграничаване от всички чужди на движението елементи. За нас не е важно количеството на членовете в тоя етап, а качеството. И за разлика от европейските социалдемократични партии, нашето ръководство държи извънредно много на единството.

— Но ти не ми отговори на въпроса какъв ще бъде резултатът?

— А аз ще ти задам следния въпрос: готов ли си да въздействаш на баща си избирателният район да гласува за наш депутат, независимо от личността.

— Ти знаеш, че предложението е лично за мен.

— Засега мога да кажа само толкова! След няколко дни пак ще поговорим. Но да бъдем наясно! Един от депутатите, който предлага Партията, съм аз и моят избирателен район е в съседство с твоя.

Тази новина прозвуча като удар за Борис. Трябваше му усилие, за да не даде израз на чувствата, които го обхванаха в тоя момент. Но Брезов забеляза.

— Съжалявам, че така се получава… Доверието на Партията не се печели нито с героични постъпки, нито с интересни предложения.

Разделиха се студено. Борис дълго мисли върху разговора си с Брезов. Анализира новото чувство, което го бе обхванало. Завист? Отначало отхвърли с възмущение това. Но той беше честен в разсъжденията си. Неговото съзнание работеше безпощадно логично и трябваше в края на краищата да признае, че има завист. Завист към личността на Брезов — твърда, спокойно устремена по избрания път личност, лишена от себичност. Завист към простия му и радостен семеен живот, подчинен на целите, които си бе поставил, към непоколебимата му вяра в социализма и Партията. И докато Брезов бе се вече изградил, Скарлатов се люлееше като тръстика от вятъра, разяждан от вечни съмнения, неуверен в себе си и света, в който живееше. И вместо тези разсъждения да го смутят, в него се зароди едно зло чувство, едно типично скарлатовско чувство на инат, а може би и на злост, която пораждаше решителност и действеност. Само от чувство на противоречие той дълбоко в себе си реши да се кандидатира.

По това време Матов бе в София. В деня, в който трябваше втори път да се срещнат с Брезов, Борис го взе със себе си. Разказа му предварително всичко. Само едно не сподели — личните си чувства. Тримата се срещнаха в едно кафене. Матов мълчеше и беше само слушател.

— Решението на ръководството е следното — каза Брезов, — твоята кандидатура се отхвърля.

— Не съм изненадан. Впрочем ти вече ми го каза от свое име.

— Борисе. Щом толкова искаш да знаеш, това не е вярно! Аз бях на твоя страна! Аз и сега смятам, че ръководството трябваше да се съгласи! Но и те имаха своите аргументи.

— Кажи ги!

— Не искам да те оскърбявам, а и нямам право да ти ги кажа.

— Да, аз, банкерският син — във вашите редове!… Вълк сред агнета!…

Всички мълчаха. На всички бе тежко, особено на Борис. В тоя миг той отново така ясно осъзна това чувство на отхвърленост, на разединение с хората, че му стана страшно.

— Проклети да са държавата и политиката, които отдалечават хората един от друг! — каза Матов. — Този разговор ме убеди за последен път в това! И докато държавата не изчезне от лицето на планетата, и не само тя, а и споменът за нея, хората никога няма да бъдат щастливи!…

 

 

През май 1908 година се проведоха избори. Победата на Демократическата партия бе съкрушителна. Новоизбраните депутати положиха клетва пред Народното събрание. Измежду тях бе и независимият депутат Борис Скарлатов, а заедно с него и индустриалецът Стефан Неделев.