Свобода Бъчварова
Наследникът (7)

Глава седма

Лятото започна с дъждове, но през юли настъпиха големи горещини. Сякаш животът в столицата замря. Даже софийските песове лежаха апатични в праха на улиците и трябваше да стъпиш върху тях, за да се поместят. Младият Борис се чувстваше най-добре в прохладната си квартира. Понякога излизаше в малкия двор под едно сенчесто дърво и там четеше. Работа в Службата по заемите почти нямаше. Мяркаше се от дъжд на вятър. Оставаха му още два месеца, докато замине за Женева. Една сутрин на вратата му потропа някакъв прислужник с фуражка и омачкана униформа. Подаде му плик и Скарлатов се разписа в тетрадката, че го е получил. Прочете съдържанието. Беше запитване от Министерския съвет за бандерола. Той пресметна и разбра, че два месеца са минали. Играта на Бускѐ започваше отново. Наивно си бе помислил, че делегатът по титрите няма да посмее втори път да създава трудности. Облече се и отиде в Службата по заемите. Трябваше да чака там цяла сутрин. Едва към обяд Терзиев се мярна. Подаде му запитването.

— Трябва да свикнеш! По-рано това се повтаряше всеки петнадесет дни…

— Аз втори път няма да отида при този простак!

— Тогава напиши нова статия. Той няма да дава бандероли, ти ще пишеш статии и отново същото.

— Омръзна ми вече всичко! Ще си подам оставката.

— И това е изход — утешително заключи Терзиев.

Чак привечер намери Иванов и Сакарев в едно кафене, седнали навън под акациите.

— Бедно момче!… — възкликна Сакарев на английски.

— Ама, Скарлатов, ние не сме гувернантки! — каза Иванов. — Знаеш вече начина — действай!

— А не смятате ли, че трябва да се предприеме нещо генерално? Че трябва да се сложи край на тази мръсна игра!

— Представи си, Борисе, ако забранят пазарлъка по нашите и по анадолските пазари!… Тогава цялата прелест на Ориента ще изчезне. Не забравяй, че Бускѐ е от дълги години в България и пазарлъкът е влязъл в навиците му. Ще повика, ще порита и ще даде. Ако не веднага, след няколко дни…

— И вие спокойно седите и си пиете кафето?

— Е какво, да плачем ли?

— Уважаеми доктор Иванов! Моля да се отнесете към случая сериозно!

— Е добре, кажи какво искаш, въпреки жегата!

— Това е равно на отказ и аз така го приемам!

— Приеми го както искаш!

В това време дойде задъхан Терзиев.

— Да тръгваме! Намерил съм такава скара, че ще се гръмнете!…

Двамата станаха.

— А ти, Борисе, няма ли да дойдеш?

— Вървете по дяволите!

Тримата тръгнаха. Скарлатов постоя край кафенето, възмутен до дъното на душата си от своите приятели. А може би не толкова от тях, колкото от себе си, че се отказа да прекара една приятна вечер. Реши да поговори с баща си. В настъпилата нощ хората сякаш се раздвижиха по улиците, за да поемат летния прохладен вятър откъм Витоша. Кафенетата, бирариите, шкембеджийниците и ресторантите, с наредени маси в двора или пред заведението на тротоара, работеха с пълен капацитет. Весела тълпа изпълваше улиците. Особено голямо бе движението по „Търговска“. Той позвъни откъм задния вход на банката. Отвори му Донка. Старият банкер бе излязъл на своята обичайна разходка и още не се бе върнал. Отказа да го чака у дома. Застана пред банката и наблюдаваше тълпата. Видя баща си едва когато той се появи на осветената пред банката част от улицата. Ходеше бавно — висок, изправен… Кученцето Баязид ситнеше пред него и се обръщаше, за да се увери, че господарят му не е изчезнал. Придружаваше го млад мъж, гладко обръснат, с висока колосана яка, въпреки горещината, стегнат и елегантен. Беше тънък, строен, но по-нисък от банкера. Двамата разговаряха, като не обръщаха внимание на хората, които им правеха път. Първо дойде Баязид, подуши обувките на Борис и радостно изскимтя, после се върна към банкера, сякаш искаше да му каже, че синът му го чака. Двамата мъже се спряха пред младия Скарлатов.

— Я виж каква изненада! — каза баща му. — Запознайте се, това е господин Стефан Неделев, мой приятел и… ортак, ако мога така да го нарека. Най-големият индустриалец в тая загубена страна!…

— Приятно ми е — каза Неделев и подаде ръка.

Борис я стисна. Лицето на младия човек бе особено, сякаш заспало. Това учуди Борис и той отново го погледна. Клепките на този мъж изглеждаха притворени. Беше чувал името му. Имаше репутацията на богат столичанин с голям замах и разностранни интереси в бизнеса. Но беше известен главно като притежател на мини, където работниците често стачкуваха.

— Заповядайте, господин Неделев, у дома… Ще пийнем нещо на открито.

Младият човек поблагодари. Тримата, предвождани от кучето, влязоха в двора на банката. Чиновниците отдавна си бяха отишли, но за учудване на Борис Туше Динев, усмихнат, ги чакаше пред входа.

— Как мина разходката, Ваше превъзходителство?

— Отлично. Чувствам се подмладен. Господин Динев, бихте ли помолили Донка и Никола да ни сервират на верандата пред моя кабинет?

— С удоволствие.

— А после елате при нас…

— Благодаря.

Тримата минаха през кабинета на банкера и излязоха на остъклената веранда. Тук имаше маса и няколко стола. Донка и Никола покриха масата със снежнобяла колосана покривка и зачакаха.

— Господин Неделев, какво ще обичате?

— Не знам. Не съм по пиенето…

— Имам английска консервирана бира „портер“ за тропиците. Тя ще Ви напомня Англия.

— С удоволствие.

— За тебе? — обърна се той към сина си.

— Каквото и ти.

— Мастика. Добре изстудена мастика. Това е най-хубавата напитка за летните горещини, стига човек да не прекали, защото се разкисва неимоверно…

Скоро и Туше Динев се присъедини към компанията. Той седеше до стария Скарлатов и напрегнато ловеше всяка негова дума. Напитките бяха изстудени по начин, въведен лично от банкера. Шишетата, обвити във влажни кърпи, се поставяха на място, където ставаше силно течение. Този начин бе видял навремето в Адана^[1] — едно от най-топлите места в света, и го бе възприел. Бързо наредиха масата със салати, парчета от варено пиле, студена лимонада, приготвена от пресни лимони, и други разнообразни мезета. Банкерът бе в добро настроение. Той сипа малко вода в мастиката — тя побеля. Всички се чукнаха и разговорът започна. Явно беше продължение на този от разходката. Ставаше въпрос за разработката на някаква каменовъглена мина в Тревненския балкан. Бавно, като провлачваше думите си, Стефан Неделев излагаше аргументи в нейна полза. Старият Скарлатов му възразяваше с липсата на добри пътища и на модерна техника. Но Стефан Неделев се бе подготвил добре. Изтъкваше евтината цена на терена, евтината работна ръка, които щяха да компенсират някои неудобства.

— Неудобствата от една мина идват, след като влезе в експлоатация — каза старият банкер.

— Какво имате предвид?

— Работниците, стачките и редица усложнения от политически характер. Винаги когато на едно място се съберат повече хора, те замислят някой золум. На Ваше място не бих си натресъл още една мина. Вижте, Неделев, моята работа!… Аз имам само няколко души подчинени, които винаги мога да сменя без никакви усложнения. Нямам Вашите ядове, а печалбите не са малки.

— Но ако нямаш никакъв талант за банково дело, ако си кръгъл невежа, какво ти остава?

— Аз познавам много невежи банкери с добри печалби, защото банката е учреждение, което се саморъководи. Достатъчно е да избереш образован, енергичен и послушен персонал. Талант не ти трябва!

— Но аз обичам да правя нещо! Под ръцете ми да излиза нещо, което можеш да пипнеш, да видиш…

— Странно… — каза замислен банкерът, — колко много си приличате с покойния Ви баща, макар да беше селянин!… Аз разбирам да обичаш добре обработена земя, бахча, ливада, гора… Но да обичаш мина, фабрика за цимент, простете ми, Неделев, това е ненормално!…

— А какво щеше да прави една търговска банка без индустрия?

— Каквото преди! Ще дава назаем пари под лихва. Но запомнете, Неделев, индустриалецът винаги ще бъде зависим от банката. Тя е умът, индустрията — резултат!

Това не беше само спор. В момента се извършваше сделка. Едната страна убеждаваше другата в предимствата на сделката.

— Все пак, господин Скарлатов, ето вече седмица, откакто говорим по въпроса, и аз още не знам Вашето окончателно мнение. Вие изтъквате само отрицателните страни.

— Драги Неделев, в тази седмица аз също трябваше да направя своите калкулации.

— И какво?

— Ще участвам! Имам само една молба към Вас. Идете лично в Тревненския балкан! Вижте всичко с очите си! Ако и тогава настоявате, ще подпишем договора. А сега доволен ли сте?

— Благодаря, господин Скарлатов. Няма да съжалявате.

— Аз не съжалявам и когато губя, за разлика от останалите хора.

Странни се сториха на Борис отношенията между баща му и този мъж. Неделев му се видя извънредно сух, студен човек, изпълнен единствено с енергия към бизнес. Без нищо младежко и весело. Но явно между тия двама толкова различни по възраст и манталитет хора цареше някакво взаимоуважение, дори приятелство. Това бяха хора от друг свят. Те разговаряха помежду си, както разговарят богати, знаещи и можещи хора. На тази плоскост те бяха равни.

След смъртта на стария Неделев връзката между тях се бе много засилила. Останал сам да ръководи капиталите, Неделев в началото бе объркан. Той твърде тежко понесе загубата на баща си, макар да не даде външен вид. Поради тази скръб може би той стана особено симпатичен на стария Скарлатов. Тогава го взе под свое покровителство. Наследството, което остави покойният чорбаджия, бе огромно, но доста безпорядъчно. Само наличните пари в банка Скарлатов бяха реални. Банкерът с помощта на опитни адвокати уреди наследството почти без загуби. Продадоха имотите, което не беше никак лесно, и капиталите на Неделев-син нараснаха неколкократно. Така той стана равностоен партньор на стария Скарлатов. Синът нямаше наклонност нито към покупко-продажби на земи, с което навремето баща му направи богатството на фамилията, нито към банковите операции или спекулации с ценни книжа. Но в индустрията безспорно имаше нюх и твърда хватка. В кратко време изкупи няколко западнали мини и за учудване на банкера скоро те почнаха да дават добри приходи. Разшири и участието си в двете електроцентрали, които заедно контролираха напълно. Другото, което банкерът хареса в Неделев, бе неговият замах. Той не играеше на дребно. Не търсеше непосредствена печалба, след като вложи парите си в дадено предприятие. Гледаше надалеч и по това се отличаваше от останалите индустриалци, доколкото ги имаше в България. Мечтата на Неделев бе тежката индустрия. Но бе реалист и знаеше докъде се простират възможностите му. Банкерът подозираше в този инак студен като риба младеж големи, наполеоновски амбиции. Беше същевременно и крайно предпазлив. Обмисляше дълго всеки свой ход. Банкерът му служеше за опонент. Започна да придружава всеки ден стареца в неговите следобедни разходки. Често можеше да ги видиш заедно в Юнион-клуб. Редовно идваше веднъж седмично на вечеря в дома му. Старият Скарлатов започна да го въвежда лека-полека в работата си. Беше схватлив, но явно му липсваше какъвто и да е талант към финансови операции. А да си банкер, първото условие е да мислиш чрез пари, чрез капитали. Това се постига трудно, защото е вече в областта на абстрактното мислене. Обикновеният човек е материално мислещ човек, но чрез предмети — ниви, градини, къщи, предприятия, или в най-добрия случай — чрез злато, което също можеш да пипнеш и видиш. Според отношението им към парите старият банкер разделяше хората на три вида. Първите се отнасят към тях като към средство за прехрана. Ако им паднеха случайно отнякъде повече пари, те лекомислено ги харчеха за удоволствие. Това е деветдесет на сто от човечеството. Втората група са тези, които имат повече средства и ги влагат в материални ценности, носещи доход. Това са индустриалците, хора със строителна жилка, и рентиерите. Третият тип са вече единици. Те мислят чрез капиталите като абстракция. За тях парите не са нищо друго, освен пари в техния чист теоретичен вид. Така както висшата математика е непонятна за мнозина, които иначе добре владеят аритметиката, необходима във всекидневието, така и мисленето чрез капитали е непонятно за болшинството от хората. За банкера движението на парите беше същността на нещата. Там той виждаше причината за промените на цялата икономика. Защото големите начинания първо се създаваха абстрактно в банката. Чак след това се осъществяваше материалният строеж. В това отношение според стария Скарлатов банкерът приличаше на Бог-творец, който отпърво създал света като идея. Така парите за банкера бяха първо идея, чак след това средство и цел. Този начин на мислене, който бе същността на стария Скарлатов, го отдалечаваше от останалите хора, защото начинът на мислене определя и близостта помежду им. Затова може би нямаше приятели и близки в човешкия смисъл на тези думи. Той бе самотен. Но не се и опитваше да обяснява другиму своя начин на мислене. Знаеше, че не ще могат да го разберат, дори и да искат. Все едно е да говориш с глухонеми. Тоя начин на мислене беше и неговата сила, неговото превъзходство над себеподобните. Той не знаеше доколко синът му има наченки на такова мислене, но твърдо знаеше, че Неделев го няма и никога няма да го има. Все пак младият английски възпитаник бе някакъв запасен вариант за банкера, някаква надежда, че ще има кой да изпълни замислите му. Знаеше обаче, че това изпълнение няма да бъде като на Бога-Творец, а в най-добрия случай на трезвомислещия човек.

А младият Борис Скарлатов слушаше разговора в тая лятна вечер и си мислеше колко е голяма разликата между чистата теория и действителността. Учудваше се как в света, в който живеем, се осъществяват и материализират идеите. Ето, разсъждаваше той, седи отсреща старецът и отпива съвсем по малко от мастиката. В краката му дреме кученцето Баязид. Туше Динев слуша и се мъчи да запомни всичко. Младият Неделев със спуснатите клепки и провлачения глас монотонно обяснява и обяснява… А наоколо е мрак, свирят щурци, ухае на цветя и трева. Леко прошумяват от нощния полъх на вятъра потрепващите листа на асмата, затуляща верандата. Истинска вечер на летен покой, в която се готви буря. Това е новата мина, хора, които ще копаят в нея, ще превиват гръб в галериите и ще живеят като добитък, ще страдат и ще се бунтуват. И всичко започва от идеята, от думите, изречени тази вечер от двамата мъже…

Неделев си тръгна късно и се сбогува. Туше Динев остави сина и бащата на верандата.

— Уморен ли си? — попита го Борис.

— Не. Обичам лятото. Когато остарееш, ще разбереш каква роля играят за възрастните хора слънцето и топлината. Виждал ли си беззъба, полусляпа, прегъната старица как седи пред прага на къщата, за да я грее слънцето?… Това е покъртителна гледка!

— Зле ли се чувстваш?

— Не. Още не ми е дошло времето. А и аз бих искал съдбата да ми отпусне срок, един минимален срок…

— Значи ти се живее?

— Да, разбира се! Защо е така устроен светът, че тогава, когато знаеш как да живееш, умираш?…

Борис мълчеше.

— … На пръв поглед това е несправедливо… — продължаваше старецът. — Но природата си знае работата! Тъй като ако хората живееха дълго, светът би поумнял, а това изглежда не влиза в плановете на Твореца, който иска да прекара човечеството през страдания, скърби и болести към някаква цел, известна само Нему… А ти вероятно си дошъл по работа?

— Имам проблеми в службата.

— Остави цялата тая глупост! Махни се оттам! Замини, докато не е станало късно!…

— Аз не мога да оставя тоя тип Бускѐ да вилнее!…

Старият банкер изпитателно го погледна, като примижа с кривогледото си око.

— Мразиш ли го?

— Не е там въпросът, но мисля, че да!

— Бускѐ е въплъщение на една идея, на Парѝ Ба. Личността му няма никакво значение! Дали ще се казва Бускѐ, или другояче, е все едно!

— Именно! Аз искам да се преборя срещу идеята!

— Не е по силите ти! Освен това е дребна борба. И да победиш, ще изникнат други, още по-дребни, докато се оплетеш в непроходими дебри. Махни всичко и тръгни!

— Казах, не!

— Добре. Виждам, че си на път да направиш това, което не се надявах — да останеш в България…

— След като разреша въпроса, тръгвам.

— В тази планинска страна са оставали хора с големи способности и възможности и са се превръщали в нищо. Може би само Иречек с мъка успя да се откъсне, той имаше силна воля. Но не направи нищо в своята страна. Разкажи своя проблем! Не ми се спи, а и тази вечер съм в добро разположение на духа…

Борис разказа цялата история с Бускѐ в подробности. Баща му внимателно слушаше и не го прекъсна нито веднъж. Когато свърши, той дълго мълча, после каза:

— Да, така не може да продължи! Не може и по старите изврътливи начини да се урежда въпросът всеки петнадесет дни или всеки месец… Трябва да се направи нещо генерално!

— Именно към това се стремя.

— Виждал ли си лешояди, истински лешояди, такива, каквито се вият над Африка, в Египет?… Достатъчно е да зърнат от висините някое изтощено добиче, което се тътри с последни сили, и те упорито го следват, докато падне. Тогава идва техният ред. Кацат наблизо и сантиметър по сантиметър се приближават. Първо му изкълвават очите. После кацат други лешояди и ръфат все повече и повече, докато оглозгат напълно животното и оставят да се белеят само костите му сред жълтите пясъци…

— В каква връзка го казваш?

— Тук, на Балканите, в България, става нещо, което вече лешоядите са подушили. Още нищо не е изяснено, но добичето е вече набелязано.

— Имаш нещо предвид?

— Съпоставям фактите и се мъча да направя извода. Първо, откриха две ненужни банки с огромен персонал и нищожна деловитост — френската Генерална и немската Кредитна. Такива мощни креации, свързани с изразходване на огромни средства, не се основават без далечна цел. Второ, в момента се подменя почти целият персонал в легациите на великите сили. Пръв сигнал дадоха Австрия и Франция. Подменят се и легациите на Англия и Русия. Те изпращат тук не кой да е, а най-добрите си дипломати. Е, как мислиш?

— Но аз те питах за моя проблем.

— Именно затова почнах оттук!… В България пристигна като генерален консул и дипломатически агент на Франция Жорж Морис Палеолог^[2], може би най-културният, най-изисканият, но и най-безскрупулният й дипломат. Мястото му е в легация на велика държава. А той кисне тук! Защо?…

— Може би е бил принуден.

— Принуден? Та той е напълно независим! Дипломацията не е средство за прехраната му. Той е богат, известен човек. Едва ли една заплата на френски консул би го поблазнила. А и доколкото сведенията ми се простират, живее на широка нога. Той е представител на велика сила и се държи като такъв. Смятам, че само чрез него можеш да уредиш проблемите с Бускѐ.

— Но и двамата са французи! Бускѐ има дипломатически имунитет и генералният консул ще защити своя представител.

— Не винаги финансовите интереси се покриват с политиката. Често пъти престижът на една велика сила стои по-високо от парите. По сведения, които имам, двамата изглежда не се обичат особено. Говори се, че Палеолог^[3] го е викал на четири очи и доста го е кастрил. Самият Бускѐ се влачи като пребито куче и няма помен от сарданапаловските^[4] му банкети. Свил си е опашката.

— Мислиш, че си заслужава да опитам?

— Винаги когато има противоречие между двама, третият може да извлече изгода от него.

— Сигурен ли си в това, което каза?

— Нямам основание да се съмнявам в сведенията, които събира Туше Динев. Те винаги са били точни!

— Добре. Ще опитам още утре…

— Помни, че Палеолог е не само дипломат, но известен писател, есеист, голям познавач на музиката, приятел на най-известните композитори, диригенти, пианисти и художници в света. Не играй ролята на обиден и възмутен чиновник. Помъчи се безстрастно, философски да изложиш исканията си като независима, свободна личност.

— Ще се подготвя.

— И помни! Преди всичко изтъкни престижа на Франция! Разбра ли ме добре?

— Напълно.