Свобода Бъчварова
Наследникът (6)

Глава шеста

На другия ден Борис стана късно с натежала глава. Когато отиде в канцеларията, колегите му вече четяха и коментираха статията. Той остави връхната дреха на окачалката. Тримата млъкнаха и го разглеждаха, като че ли го виждаха за пръв път. После Иванов каза:

— А бе тоя Женевски университет големи псувачи вади. Ашколсун!… Да се не надяваш на нашия доктор!…

— Личи си домашното възпитание! — обади се „лорд“ Сакарев. — На такъв цветист език всеки цариградски хамалин би завидял.

— Вярно е — потвърди Терзиев. — Това не е статия, а енциклопедия, по която бъдещите поколения ще изучават ругатните не само на българския, но и на турския език!…

Борис се усмихна. Сред тях се чувстваше като в студентските години с неповторимата им веселост и закачливост.

— Ако аз бях написал тази якобинска^[1] статия, бих черпил… — каза Иванов. — Бих дал прием, бих дал гуляй с шампанско, стриди, черен хайвер и циганки да ми играят кючек!…

— И много, много десерти — добави Терзиев.

— И английски тютюн за лула… — заключи Сакарев.

Това беше явен намек и Борис пребърка джобовете си. Извади няколко дребни монети. Подаде ги на дебелия Терзиев. Всички почнаха да пресмятат какво може да се купи с парите.

— Хляб, два самуна, сирене, една ока кафе… — изреждаше Терзиев.

— Захар, рязан тютюн за лула… — продължи Сакарев.

Терзиев си наметна палтото.

— И гледай да изплюскаш всичко по пътя!… — предупреди го Иванов.

На вратата се почука. Всички обърнаха поглед.

— Влез! — извика Иванов.

Показа се едно младо конте.

— Добър ден — каза то на френски.

Иванов прошепна на Скарлатов.

— Секретарят на Бускѐ.

Младият мъж кимна учтиво на четиримата, а после се обърна към Иванов:

— Господин Бускѐ ми поръча да Ви съобщя, че той е разочарован от Вас и Вашата служба, господин доктор Иванов.

Изражението на Иванов стана напрегнато.

— Ние също!

— Господин Иванов, всички сме финансисти, трябва ли да даваме гласност на нашите малки противоречия?

— Не са малки. Господин Бускѐ всеки месец ни поставя на ешафода.

— Господин Иванов, Вие добре знаете, че всеки петнадесет дена Вашето правителство трябва да внася не само лихвите, но и съответната част от анюитета по заемите, за да получите бандерол. Е, правите ли това?

— Ние не сме правителство, а още по-малко аз — министър-председател. Нашата служба не се интересува от вноските. Ние сме платили предварително бандерола за шест месеца. И парите в злато са на разположение на господин Бускѐ. Тогава, питам, как той се осмелява да не дава това, което ни се полага, и да спира производството на цигари?!

— Вие забравяте гаранциите. А това са постъпленията от митата, бандеролите, данъците. Финансите, господин Иванов, както знаете, са преплетени като звездите във Вселената. Всичко е зависимо едно от друго.

— Ние не сме Вселена, а само една скромна служба по заемите!

— Е добре, от приятелски чувства към България и лично към Вашата служба господин Бускѐ отпуска този път бандерол за два месеца! Е, господа, доволни ли сте?

— Задължавате ли ни да бъдем доволни?

— На Ваше място бих благодарил. Постъпката на господин Бускѐ е благородна. Той поема лична отговорност, като Ви отпуска бандерола.

Тук Скарлатов не издържа.

— Господин Бускѐ постъпва не като благородник, а като файтонджия!

— Кой е този господин, не съм го виждал тук?

— Това е господин Скарлатов, който пряко се занимава с бандерола.

— Не Ви съветвам, господин Иванов, да изостряте отношенията си с делегата по титрите. Досега двете служби работихме добре. Мислите ли, че новият Ви сътрудник помага на този наш алианс?

— За сътрудниците си отговарям аз лично! И ако господин Бускѐ Ви е пратил, за да ми внушите кой от тях е лош и кой добър, кажете му, че тая постъпка ме кара да поставя под въпрос неговата почтеност.

— Господин Иванов, не драматизирайте нещата. В края на краищата дойдох да Ви съобщя една добра новина. А в знак на голямото си благоразположение към Вас господин Бускѐ… моля…

Мъжът отиде и широко отвори вратата. Влезе един прислужник с две кошници, покрити със салфетки. Вероятно бе стоял вън пред вратата, докато секретарят на Бускѐ разговаряше. Терзиев помогна на слугата да постави кошниците върху една от масите, която предварително разчисти. Беше усмихнат и доволен. Даже повдигна края на едната салфетка, за да види съдържанието. Изглежда, че това, което видя, надмина очакванията му. Той два пъти преглътна.

— Не пипай! — изсъска Иванов.

Терзиев се отдръпна от масата. Скарлатов забеляза, че и тримата му колеги са доволни и някак възбудени.

— Е, господа — каза секретарят, — оставям ви с най-добри пожелания!…

Той и прислужникът излязоха. Терзиев вече не се съобразяваше с нищо и започна да изважда съдържанието на кошниците. Всички гледаха като опиянени.

— Две бутилки шампанско, бутилка коняк, колбаси, четири вида френски сиренета, кафе, гъши пастет… — изброяваше Терзиев.

— Този египетски тютюн за лула е мой! — каза Сакарев.

Борис особено се обиди, когато Терзиев му върна дребните монети.

— Дръж! Сега тия грошове не ни трябват.

С изкуството на оберкелнер от голям ресторант той занарежда масата. Всички бяха радостни и весели. Скарлатов стана от масата и удари юмрук по нея. Тримата млъкнаха и го погледнаха учудено.

— На тоя какво му става? — каза Терзиев.

— Моля за внимание, мили мои предатели! А после ще ви оставя да плюскате! Аз съм началник на тютюневия бандерол, както благоволихте да ми пробутате този поетичен сектор, нали? Ние ще получим бандерола днес, но след два месеца ще се разиграе същата унизителна сцена. Един път завинаги трябва да се уточнят взаимоотношенията между делегата Бускѐ и нашата служба, а това никога няма да стане, докато той успява да ви укроти с две кошници…

— … но какви! — вметна Терзиев.

— … с две баки помия за прасета! Доколкото разбрах, той не ви забравя нито за Нова година, нито за Коледа, нито на Великден, нито за нашите и френски национални празници. И с тези дребни подаяния той постига цели за милиони! А сега ви пожелавам приятен гуляй!

Иванов го хвана за ръката.

— Почакай, Скарлатов! Ти обиди всички нас и си длъжен да ни изслушаш! Нашата бедност е нашият отговор! Не мисли, че не се е опитвал да бъде много по-щедър към нас и повярвай, че само такива глупаци, подложени на мъките на свети Антоний, са могли да се откажат от предлаганите блага!

— Подкупи! — уточни Скарлатов.

— Е добре, и така да е! Цяла чиновническа България живее от подкупи, и то нищожни подкупи за грошове! Докато на нас ни се предлагат пари, богатства, с които бихме оправили веднага положението си, но не го правим, нали? И повярвай ми, че тези кошници ни озлобяват далеч повече от тебе! Освен това сме гладни, а тия деликатеси е просто грехота да се хвърлят! Сега можеш да излезеш! Все пак не ти се сърдим…

Борис излезе, като затръшна силно вратата. Постоя малко в коридора. Чу веселите гласове на колегите си. Те просто бяха забравили за него. Стана му тежко и обидно.

Той продължи да се муси и мълча цяла седмица. Останалите с нищо не даваха да се разбере, че са обидени или че му се сърдят. После лека-полека отношенията помежду им се оправиха. Той разбра, че тези трима млади образовани хора, може би най-образованите финансисти в страната, са дълбоко почтени; че те мразят Бускѐ и службата му не по-малко от него. Но те знаеха по-добре механизма, знаеха, че с кръстоносен поход срещу Бускѐ нищо няма да постигнат. Бяха умни, находчиви, коварни, безскрупулни в битката си с Бускѐ и правеха тежък живота му в България, който би могъл да бъде приказка. Те тровеха неговото благоденствие ежедневно, ежечасно. Правеха го за присмех, измъчваха го по най-различен начин и Бускѐ беше насочил цялата си злоба срещу тяхната Служба. По-нататък, когато достатъчно ги опозна, разбра, че плановете им за бъдеща кариера съвсем не са свързани с печеленето на пари, а със стремления да се развие българската финансова наука, да се обучат млади финансови кадри в Университета, да се модернизира Народната банка. Способностите на Сакарев в статистиката бяха очебийни и всепризнати. Знанията на Иванов по международните финансови отношения и международно право бяха на голяма висота. Може би само Терзиев имаше склонност към известно материално благоденствие, но не чрез някакъв собствен бизнес, а като стане някъде добре платен финансов експерт. Те бяха знаещи, кадърни и горди хора и това не можеше да не им признае. И след като го призна, се изпълни с уважение към тях. Разбра, че историята с кошниците на Бускѐ е част от играта, една невинна забава в тежката безкомпромисна битка.

След като бандеролът бе осигурен, Борис остана почти без работа. Заплатата, която получаваше в Службата, не бе голяма, но му стигаше да покрие нуждите си. Тя му даваше самочувствие и независимост. А за свободно време повече от това не можеше и да мечтае!… Той пак се зае с проучване на отечествените финанси. Мечтаеше да разшири темата си върху целия Балкански полуостров. Точно сега финансовата битка бе съсредоточена в Турция. Историята с Багдадската железница бе навлязла в решителна фаза. В България се получаваше почти цялата чуждестранна преса, така че той не се чувстваше откъснат от света. Останалото време извън научните занимания Борис прекарваше заедно с колегите си от Службата. Те бяха весели, обичаха шегите, имаха разностранни интереси. Посещаваха няколко кафенета на столичната интелигенция, а Терзиев ги водеше по ахчийниците, където Скарлатов опита прелестите на източната кухня и стана голям неин почитател. Полека-лека навлизаше, без да съзнава, в политическия живот на страната и първата му работа сутрин бе да прочете пресата. А тя се ползваше с голяма свобода. Вестниците бяха многобройни, мненията противоречиви, езикът груб, прям. Журналистите не спестяваха никому нищо. Веднъж баща му бе казал, че що се касае до печата, България е може би най-демократичната страна в Европа. Младият Борис се бе изсмял, но колкото повече месеци минаваха, толкова повече се убеждаваше, че има нещо вярно в думите на стария банкер. Да, страната и хората, благодарение на пресата, живееха открит живот пред очите на всички и нямаше тайна, която да не се узнае, цитираше баща му прочутата мисъл на апостол Йоан.

Матов пак бе заминал за провинцията, за да създаде една селскостопанска комуна. Борис преодоля в себе си недоволството към Брезов. Миниатюрната Румяна беше бременна, но храбро понасяше неудобствата от тясната квартира и безпаричието. Приятелят му бе много зает човек. Въпреки това взеха по-често да се срещат и разговарят. Така се стигна до предложението на Брезов Борис да прочете в резюме своята докторска дисертация в партийния клуб на тесните социалисти. Той се отнесе сериозно към това задължение. Въпреки че го смятаха за социалист, Скарлатов не членуваше в партията. Той не познаваше нито проблемите, нито хората й. Това се дължеше на факта, че по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал в чужбина, където се запозна за пръв път с марксическите идеи — отначало в колежа в Цариград, после в Женевския университет. Така че единствената му връзка с българските тесни социалисти бе Брезов. Когато дойде в София, се случи историята със статията. Ако не беше тя, може би Скарлатов лека-полека щеше да навлезе в живота на партията и щеше да стане неин член. Но той не знаеше как ще го посрещнат останалите. Беше банкерски син, и то на известен човек, сочен като ярък пример на капиталист. От опит знаеше отношението на хората, особено на социалистите, към интелигентите от богат произход. Много пъти се бе сблъсквал с това. Често, когато спореше, противниците му, нямайки друг аргумент, изтъкваха произхода му. Това го обиждаше, нараняваше и отдалечаваше от съмишлениците и членовете на партията. Никой не избира родителите си на тоя свят, а още по-малко би трябвало да носи на плещите си бремето на техните грехове. Но той се възмущаваше от факта, че трябва да се оправдава, сякаш е виновен пред идеите си и партията. Имаше и нещо, което усилваше още повече болката му. Това бе собственото му отношение към баща му. Наистина разривът между тях бе преди всичко личен, свързан с паметта за майката. Но той не можеше да не забележи ерудицията на банкера, неговите познания по икономиката и политиката, неговата оригинална философия и личното му достойнство. Колко души в тази страна можеха да му съперничат по интелект и култура?…

Той не можеше да не види у баща си големия познавач на човешката душа, може би на нейните тъмни страни, но не беше ли злото в човека далеч по-разнообразно от доброто? Борис несъзнателно го сравняваше с останалите финансисти, политици и интелигенти. В стареца имаше толкова много здрав смисъл, че често пъти теоретически аргументи, в които младият Скарлатов сляпо вярваше, се разбиваха като в скала. И сега, в България, когато срещите между двамата станаха по-чести, той сякаш за пръв път почна да го опознава и трябваше да признае в себе си, че е смутен. Банкерът го правеше несигурен, неговият скептицизъм се сблъска с вярата на младия Борис в светлото бъдеще на човечеството и трябваше да признае, че в повечето случаи баща му излизаше победител. Лека-полека несъзнателно се бе изпълнил с уважение към него. Защото в далечна Швейцария, където нямаха контакти помежду си, той си бе създал за него някакъв образ на безскрупулен злодей. Сега трябваше отново късче по късче да заменя така изградената скулптура. Освен уважение се бе прибавило и нещо друго. Не можеше да го нарече обич, но му беше приятна неговата компания. От своя страна, старецът не криеше чувствата към сина си, не криеше и надеждите си. Той бе силен, защото беше правдив. И на тая обич и искрена грижа Борис трудно се противопоставяше. Защото нищо повече не разоръжава от добротата. В първите му стъпки тук, в България, в първите му битки баща му твърдо застана на негова страна и Борис знаеше, че не го прави от сметка, а от обич. Сега той не изпитваше вече омраза към него, не беше безразличен. Младият Борис бе честен в самоанализа и не можеше да отрече, че в душата му се е зародила някаква, макар и минимална нотка на симпатия. Той не знаеше как ще се развие по-нататък това чувство, но то вече съществуваше. Затова той с възмущение отхвърляше вината, че е син на банкера Скарлатов, още повече, че за него старецът бе не само банкер, но и личност.

Трябваше да изнесе доклада един следобед в края на май. Отидоха до партийния клуб заедно с Брезов. Клубът се помещаваше в някаква едноетажна паянтова постройка като хамбар. Имаше голям двор. Денят бе топъл и всички стояха навън. Бяха повечето младежи и няколко девойки, облечени скромно, но чисто и спретнато. Явно, в този клуб протичаше свободното им време. Самото помещение служеше и за забави на младежта. Тук Брезов бе свой човек. Веднага го наобиколиха. Всеки го питаше нещо и той отговаряше, даваше съвети или нареждания. Тук кипеше живот и дейност, за която Скарлатов нищо не знаеше. Лицата на момчетата и момичетата бяха открити, от тях лъхаше душевна чистота. Сториха му се малко наивни. Без да иска, Борис мислено ги сравни с религиозна секта, а клуба им с храм. Учуди го, че никой от лидерите на партията не присъстваше. Искаше да попита Брезов, но се въздържа. Половин час по-късно в двора влезе Георги Кирков. Беше го виждал само на снимка. Този подвижен малък човек с брадичка и пенсне, сякаш не искаше да знае разликата в годините със събраните младежи на двора. Джобовете на сакото му бяха натъпкани с вестници, брошури, изрезки и писма. Когато Брезов представи Скарлатов на Кирков, последният го погледна изпитателно и, според Борис, му стисна някак нехайно ръката. Напрегнатият Скарлатов не можеше да не види разликата в отношението: към Брезов — любовно и бащинско, а към него като към чужд човек. Това още повече усили чувството му на несигурност. Той си бе представял по друг, по-емоционален начин тази първа среща със социалистите в България. А може би тълкуваше неправилно лозунга: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Не, каза си той, те не са религиозна секта. Иначе щяха да ме прегърнат като загубена овца. Те също изпитват любопитство към личността ми, но вероятно ще ме проверят на събранието. Тази мисъл му бе неприятна.

Водени от Кирков, всички влязоха в салона. Няколко закъснели работници, още в изцапани работни облекла, вероятно бояджии, се настаниха последни на дървените столове. Събранието ръководеше Георги Кирков. Той почука на звънеца върху масата и в салона настъпи тишина. С няколко думи представи Борис Скарлатов. Не каза нито къде е учил, нито че това е докторска дисертация, нито че е социалист, не го нарече другар, а само подчерта, че докладът ще бъде върху икономически проблеми. После му даде думата.

Скарлатов започна да чете смутен, с глух глас, като често се запъваше. Колкото навремето бе спокоен в аудиторията пред професорското тяло, толкова тук бе объркан. Той се бе постарал да направи доклада си лесно разбираем за една аудитория от неспециалисти. Затова правеше отклонения от основната тема, за да обяснява някои финансови термини като: сконто^[2], ресконто^[3], ажио^[4], анюитет^[5], държавни ценни книжа^[6]… Но събранието пред него съвсем не бе кротко. Чуваха се гласове: „Знаем, не обяснявай, карай нататък!“ Така че трябваше да изостави обясненията на термините, без да бъде сигурен, че е разбран докрай. Темата му касаеше развитието на банковия капитал във Франция и Германия, както и начина за кредитиране на индустрията. Първо се спря на Франция. След като разгледа финансовите гиганти Банк дьо Пари и де Пей Ба, Кредѝ Лионѐ, Сосиетѐ Женера̀л, Кредѝ Мобилиѐ Франсѐ и така нататък, той се спря на механизма, който ги свързва с индустрията. Франция се е превърнала в световен кредитор. Най-важната дейност на френските банки е да емитират^[7] външни заеми. Те са най-изгодни от финансова гледна точка. Гарантирани са от малките държави и правителства чрез бюджетните им приходи и заемът се връща в касите неколкократно уголемен, без особени рискове за банките. Няма нито една тяхна операция, която да им носи повече печалби от външния заем. Освен това при сключване на подобен договор паралелно върви и сключването на договор с френската тежка индустрия. Това е и най-важната клауза. По тоя начин френската индустрия, особено тежката и военната, в частност заводите на Шнайдер в Крьозо, получават невиждани поръчки. Така те разширяват непрекъснато своята база и работят с пълен капацитет. Расте като цяло и тежката френска индустрия. Всеки външен заем е мощно средство за упражняване на политическо влияние, за дирижиране на външната политика на една малка държава, дори за вмешателство във вътрешната й политика. Но отрицателните страни на френския банков капитал, неговата нежизнеспособност се крият в недостатъчната връзка с държавата, защото френското правителство няма като основа дирижирана външна търговия. Той си остава предимно капитал, от който се обогатяват главно рентиерите. Френският капитал не се е сраснал достатъчно с държавата, въпреки че напоследък се правят опити в тая насока. Такъв е случаят с наскоро образувания Комитѐ дьо Форж. Той обединява най-мощния френски индустриалец Шнайдер с Лотарингската банкова къща Дьо Вандел. Главата на комитета е Роберт Пинб. Но истинският господар е Шнайдер. Към тях се присъединяват сега други френски фирми и обединения за железопътно строителство, военно производство, строителство на военни кораби и минни съоръжения. Заедно с Шнайдер и Пино̀ фактори във фирмата стават и братя Клемансо̀^[8] (единият министър-председател на Франция), и приятелите им начело с външния министър Стефан Пишон. Интересите на Шнайдер почват да се покриват с френската външна политика. В пряка връзка с Комитѐ дьо Форж влиза и президентът на Банк Франсез, както и дългогодишен ръководител на Кредѝ Лионѐ — Айнар. Така Комитѐ дьо Форж се превръща в господстващ тръст на Франция. Това е един от най-ярките примери на сливане на банковия с индустриалния капитал.

Що се касае до Германия, там финансирането на индустрията става по друг начин. Немските финансови обединения не действат чрез гарантирани външни заеми. Политиката в зависимите държави бързо се мени. Днешният съюзник утре може да стане противник. Малките държави са склонни да използват противоречията между великите сили, така че всеки външен заем крие голям риск. Затова немският капитал, за да финансира индустрията, се ориентирва към вътрешните заеми. Може би германската икономика не е толкова екстензивна^[9], но в замяна на това по-компактна и по-стабилна. В Германия се оформя мощен банков консорциум^[10] от Дойче Банк, Берлинер Хайделсгезелшафт, Дрезден Банк, Банк фюр Хандел унд Индустри, Дойче Банк Шулце, Геверинг, Дисконтогезелшафт, Национал Банк фюр Дойчланд, Додрмщатен Банк, Норт Дойче Банк и още много други банки. Всички участия във външните заеми са тясно свързани с държавата и политиката на Германия, а не само с печалбата. От друга страна, държавата чрез своята външна политика осигурява поръчки за немската индустрия. Така се стига до бурното невиждано развитие на немската тежка индустрия, чийто гръбнак са заводите Круп. В крайна сметка немският банков капитал е свързан много по-тясно с индустриалния капитал. По-нататък Скарлатов разгледа временните обединения между френския и немския банков капитал.

Въпреки външно царящата любезност, изтъкна той, води се тежка, упорита и безмилостна битка между капиталистическите групировки. Предстои вероятно война, тежка война между мощни финансови държави, които заедно със своите сателити, обвързани със заеми, вече заемат своите места на бойното поле.

Той свърши. Беше целият потен. Започнал несигурно, завърши, според него, повече от добре. Аудиторията, в началото шумна и невнимателна, бе го слушала нататък със затаен дъх. Изобщо беше доволен от себе си.

Преди да започнат дебатите по доклада, Георги Кирков даде малка почивка, за да изпушат желаещите по цигара. Борис също излезе навън заедно с Брезов. Искаше да го попита какво е впечатлението му от доклада, но гордостта не му позволяваше. А и самият Брезов, вместо да говори за него, взе да го разпитва за впечатленията от новата работа.

След почивката всички отново заеха местата си. Георги Кирков продължи да ръководи събранието. Изказаха се много от присъстващите. Някои показаха доста познания, но не липсваха и наивни въпроси. Един железничар говори за заплатите, че ги бавят с месеци, че им правят удръжки. Георги Кирков не го прекъсна. Друг засегна вредата от ипотеките върху имотите. Имаше и притеснителни за Борис мнения. Така едно момче приравни към финансовите вълци на Европа и банкера Скарлатов. Борис нищо не възрази. Навън мръкваше, когато Георги Кирков взе последен думата.

— Докладът е марксически, докладът е ясен. Изводите са точни. Но пак ще каже някой, че търся под вола теле. Добре бе, джанъм! Търся го!… Ето какво не ми харесва… Марксизмът е преди всичко практическо учение. То трябва да служи на практиката, и то на нашата политическа практика, на нашата партия. Колко по-добре би било Скарлатов да беше изследвал всичко това, но във връзка с България, с нашите външни заеми. Ами че ние сме отдавна купени, продадени и препродадени!… По мои бегли изчисления едва тринадесет процента от емитираните заеми в България отиват за производителни цели. Останалото за военни поръчки и накрая следва кьор-софрата. Всеки граби начело с Княза. Ако имах тия данни, утре в Народното събрание щях да направя на пух и прах генералите, двореца и правителството. Добре щеше да бъде да каже повече за братството между капитала и политиката. Та няма и десет години, откакто Гърция банкрутира, и трябваше на конференция да се съберат капиталистическите асове, за да я спасят като нация!… Как все пак съществуват балканските държави, макар да са купени и продадени? — Понеже противоречията между тия държави са такива, че дават възможност на местната буржоазия да лавира. А как бих искал да знам подробности по аферата с генералите. Да мога утре да кажа кой колко е взел, как е пръснал парите, кой е ходил на държавни средства с любовниците си по Европа или е играл на рулетка, или е отворил публични домове!… Но аз се надявам, че отсега нататък силите и знанията на Скарлатов ще бъдат насочени именно в тая област. Само така образованието му ще помогне на сиромашкия народ да се събуди, да види кои са му душманите и да знае срещу кого да тръгне!… А той ще тръгне и вече никой няма да може да го спре!…

След доклада Брезов го изпрати. Те вървяха по улиците на София в припадащия мрак и мълчаха. Някаква сянка бе преминала в отношенията им и двамата чувстваха това. После Борис каза:

— Вие никога няма да ме приемете между вас. Винаги ще бъда чуждо тяло.

— Борисе, излишно е да спорим. Ти се чувстваш обиден, без да имаш основание. Трябва да преодолееш отчуждаването си от България за дълъг период. Не мисли, че и при мене всичко мина лесно. Имаше време, когато и аз бях обиден, когато мислех, че недостатъчно ме оценяват, че не използват възможностите ми…

— Ще бъда откровен, Марате. Не мога да определя точно чувството си, но то не е добро. Някога се възмущавах от мисълта на Киркегор^[11], че личността е по-висша от общността…

— А сега?

— Не знам… Не искам да бъда дирижиран! Желая сам да стигна до истината.

— В буржоазното общество всеки е детерминиран. Ти си изправен пред избор и воленс-ноленс трябва да го направиш, колкото и мъчително да е това. Бих искал да останеш при нас. Но това може да стане само ако преодолееш гордостта си.

— А ти преодолял ли си я?

— Не, разбира се. Но се старая!

— Знаеш ли, Марате. Да разсъждаваш върху теорията — това възвисява, освобождава духа ти да се рее във висините… И ето… живееш, работиш години върху дадено нещо. Отиваш да го прочетеш сред съмишленици. И от висините падаш, падаш надолу и се разбиваш в прахта на София. Това е моето чувство и аз не мога да го преодолея.

Разделиха се пред квартирата на Борис. Той не покани Брезов да влезе и продължат разговора. В стаята не запали лампата. Разхождаше се в тъмнината. През отворения прозорец долиташе песента на славей. Но това не го вълнуваше. Мисълта му бе съсредоточена в една точка, в обидата. Имаше ли за това право? Вероятно не. Може би трябваше да надвие много неща в себе си. Но в мислите му се набиваше едно изречение, сякаш друг глас му говореше: Те не те приемат! Ти ще страдаш!… Но къде да отиде? Къде беше неговият път? При кого?… Еднакво го отвращаваше мисълта да бъде като всички, да свикне с живота в България, да се ожени, да стане чиновник! Не! И това не е изход! Оставаше Женева, Университетът… Но и там беше ли всичко наред? Щеше да му е по-трудно, защото щеше да бъде съвсем сам — един чужденец в Швейцария!… За възможността да поеме работата на баща си и не мислеше. Но това, че благодарение на парите, които той ще му остави, щеше да има независимост, беше някаква утеха за него. Чужд навсякъде, но поне свободен да мисли, да разсъждава, да остане сам със себе си! Това обаче не бяха мисли на млад човек, току-що започващ своята кариера, а на старец, решил спокойно да дочака края. Това ли бе мечтал? Това ли бяха полетите на младостта? Трябва да се живее, но как? Може би нещата не стоят точно така?… Може би нещо ще се случи?… Нещо, което ще промени тази безизходица. А какво беше това нещо той не знаеше и все пак твърдо вярваше, че случайностите в живота са далеч по-големи, отколкото може да предвиди човек. Поне не съм загубил любопитството какво ще ми се случи по-нататък… И това любопитство никога няма да ме напусне, защото е самият живот.