Свобода Бъчварова
Наследникът (5)

Глава пета

Убийството посред бял ден в центъра на София на министър-председателя потресе цялата страна. Отвратени и уплашени, хората почнаха да се питат в каква държава живеят!… Щом с такава лекота премахват ръководителите на Правителството, то какво остава за обикновения гражданин?! Димитър Петков бе противоречива личност, каквото бе и самото Княжество. Сега, след неговата смърт, си спомниха заслугите му към Отечеството: че това бе герой от славната Шипка, че бе тежко пострадал. В печата излезе прочутата снимка след сражението, решило изхода от Освободителната война — там на поляната, сред санитарите, лежеше той, опълченецът, а откъснатата му ръка бе поставена до него. Патриотичната слава на този човек порасна и в съединисткото движение от 1884–1885 година, довело до преврата на 6 септември, когато най-сетне се съединиха Южна и Северна България — една от най-светлите дати в историята на страната. Припомниха си периода, когато със своя вестник водеше борба срещу неправдата и корупцията с език, който не жалеше нищо и никого. Изтъкнаха организаторските му дарби като кмет на София. И само най-върлите му противници — журналисти в опозиционния печат, извадиха наяве и сенчестата страна на личния му живот — финансовите спекулации, жаждата му за власт, прекаленото послушание към Княза в последните месеци на трагичното му управление. Но когато чертата бе теглена, равносметката се оказа на негова страна. За добро и за зло, той бе един от строителите на тая най-млада европейска държава!…

Общественото мнение, пресата, народната мълва бяха напълно погълнати от събитието, така че ръцете на политиците, спекулантите и играчите бяха развързани. След убийството му за една седмица се наложиха две кабинетни промени. И почти незабелязано тайният договор за военни доставки между заводите Шнайдер — Крьозо и българското правителство бе подписан. Наистина Димитър Петков бе свършил добра работа за монарха и военната му клика. Ето защо неминуемо щеше да слезе от политическата сцена, ако не бе убит. Така постъпваше Князът с всички, които му помагаха. Силните на деня бяха доволни от развръзката. Финансистите и военните индустриалци на Запада — също. България бе снабдена с най-модерното оръжие по това време. Тя трябваше да играе ролята на полигон, където това оръжие щеше да се изпита в действие.

Цялата тая развръзка бе толкова алогична и неочаквана за Борис, че той с право се питаше какво всъщност постигна със статията си. Когато размисли, стигна до извода, че това е въпрос на погрешна перспектива. Той бе погледнал на заема от такъв ъгъл, че му се бе сторил едва ли не най-голямото, най-главното събитие в страната. А сега разбра, че това е част, може би малка част от сложния противоречив, пълен с изненади политически живот, в който действат твърде много и разнопосочни сили, а не само финансите и икономиката. Това бе за младия Скарлатов политически урок, от който на практика разбра колко много вече в света политиката и финансите са свързани, но не по пряк начин, а по някакъв хитър и сложен механизъм, който той не знаеше, а искаше да разбере. Печатът престана да се занимава със статията му и лично с него. Той се почувства като във вакуум. Отиде на гости при Матов. Но сякаш двамата говореха на различни езици. Матов бе напълно обхванат от идеите за единение на човечеството, за създаване на селскостопански комуни, за значението на селянина в България, когото смяташе за носител на най-чистите страни на народа, носител на нравствените ценности. Той малко се интересуваше от заема и икономическите разсъждения на Борис.

Когато Ирина сложи вечерята, Борис яде много, твърде много, като изгладнял човек. Ирина и Матов разбраха, така както бедните разбират гладния. И когато Борис късно през нощта тръгна към квартирата си, напипа в джоба няколко банкноти. Беше немалка сума за възможностите им. Приплака му се и за тях, и за себе си. Първият му порив бе да се върне обратно. После, като размисли, реши, че това е в реда на нещата. Той беше беден и изоставен човек от всички и тази нощ се почувства нещастен, но едновременно с това изпитваше някаква радост от жеста на Матов.

Минаха няколко дни и приятелят му го посети в квартирата. Поговориха за различни неща, а после Матов каза:

— Знаеш ли, Борисе, срещнах се с един приятел, Иванов. Завършил е Петербургския университет. Страшно мил и способен човек. Той би те взел на работа при него.

— Къде?

— В Службата по външните заеми.

— Не искам да стана чиновник.

— Но там работят умни, инициативни и критично мислещи хора. Иди и поговори с тях! Може да ти харесат…

След този разговор Скарлатов забрави за него. Сети се, когато една сутрин отново преброи парите си. Тогава реши да отиде в Службата по заемите. В края на краищата една няколкомесечна работа в държавно учреждение нямаше да му бъде от вреда! Можеше да напусне, когато си иска…

 

 

Беше един понеделник, в началото на април. Както винаги се облече грижливо. Все пак, нали постъпваше на нова работа… Когато излезе на улицата, лъхна го топъл вятър. Снегът се бе стопил. Главата му се замая от чистия въздух. Бе прекарал доста дни затворен в стаята си. Градът живееше своя разнообразен живот и той сега виждаше и хората, и улиците, и къщите, и дюкяните с нови очи, като след тежка болест. Особено красив му се стори булевард „Цар Освободител“. Един файтон с войник на капрата мина край него. Скарлатов не му обърна внимание, но файтонът спря. Някой извика:

— Добро утро, господин Скарлатов.

Обърна се. Във файтона седеше военен. Трябваше му време, за да разбере кой е. Беше полковник Стоев, облечен елегантно, в нова униформа. Шинелът му стоеше като излят. Двете му ръце бяха кръстосани върху сабята. Пръстите на ръцете му бяха обсипани със злато, а лачените му ботуши искряха.

— Къде отивате, господин Скарлатов? Качете се да Ви закарам.

— Ще походя пеша.

Полковник Стоев слезе от файтона.

— Господин Скарлатов, благодаря Ви за всичко! Смятам, че вече съм отново върху коня, както ние военните се изразяваме.

— Радвам се за Вас!

Стоев скептично огледа Скарлатов — изпитото му пожълтяло лице и овехтелите му дрехи.

— Господин Скарлатов, мога ли с нещо да Ви помогна?

— С какво например?

— Може би се нуждаете от пари?

— Благодаря, не.

— Бих могъл да Ви предложа и нещо друго. Военното министерство ме праща в Есен, в заводите Круп. Имам голяма нужда от финансов съветник. Печалбата няма да е кой знае каква, но ще прекараме хубаво. Ще обиколим Европа. Ще се подмладим… Разбира се, това да остане между нас!…

Тук Стоев се засмя с глас. На Скарлатов му стана неприятно и рязко го прекъсна:

— Довиждане, господин Стоев.

Тръгна, без да се обръща по булеварда. Стоев дълго гледа след него, после се качи отново във файтона, засука тънките си мустачки, накриви фуражката като кавалерист и сложи отново ръцете с пръстените си върху ефеса на сабята, доволен от впечатлението, което прави на минувачите. Войникът на капрата удари конете и файтонът тръгна в кариер.

Скарлатов трябваше дълго да разпитва къде се намира Службата по държавните заеми. Никой не можа да му каже. Един млад минувач му даде неопределени сведения, че е някъде около центъра, без да му посочи улицата. След дълги лутания най-сетне намери старото двуетажно паянтово здание. Потропа на входната врата. Тя бе полуотворена. По стар навик, останал от Швейцария, очакваше, че има портиер. Но никой не се яви. Бутна вратата. Пред него се изпречи дървено неосветено стълбище. Стените бяха мръсни, дъските намазани с подово масло. По ъглите имаше паяжини. Заизкачва стъпалата. Скърцаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. На първия етаж тръгна по тесен тъмен коридор и замалко щеше да бутне огромния плювалник. Зачете се по табелите на вратите. Бяха фирми на адвокати, прошенописци и западнали търговски кантори. Почука на прошенописеца. Никой не му отвори. Влезе. Стаята бе мрачна и бедна. В единия ъгъл имаше етажерка с папки. Зад масата с разкривени крака седеше възрастен мъж с очила и пишеше нещо.

— Извинете, търся Службата по държавните заеми.

Мъжът зад бюрото свали очилата и учуден го изгледа.

— Какво?

— Службата по заемите.

— Каква служба бе, момче, може да има тука, освен Дирекция на бълхите и дървениците!

— Извинявайте.

— Почакай… Да не би това да са тия на тавана?… Там са се сбрали едни млади сойтарии — по цял ден си клатят краката и се чудят какви мюзевирлъци да измислят.

Скарлатов продължи по тясната дървена стълба към тавана. Тук бе тъмно като в рог. Той чу от една врата смях и мъжки гласове. Потропа, почака малко и после отвори вратата. Влезе в бедна канцелария с нисък таван, обзаведена с една етажерка за папки, три маси с пепелници и мастилници и четири стола. Единствената по-скъпа вещ бе някаква огромна старинна каса. В помещението седяха трима младежи, които весело разговаряха, пушеха и пиеха кафе. Те даже не забелязаха, че някой е влязъл. Скарлатов се покашля, но ефект нямаше.

— Добър ден! — почти извика той.

Всички се извърнаха. Единият от младежите — сух, висок, по жилетка, с умно, насмешливо лице, го погледна изпитателно. Вторият, с руса коса, сресана на път, бе седнал на стола с кръстосани крака, облечен строго, в черно, подчертано елегантен, пушеше лула и имаше вид на чужденец. Третият седеше направо на масата — едър като мечка, с огромни селски ръце, облечен в кариран костюм. Той продължаваше да се смее, а когато забеляза Скарлатов, изведнъж млъкна.

— Търся господин доктор Иванов.

— Я виж! — каза едрият мъж.

— Навън нямаше прислужник и… — продължи Скарлатов.

— Трябваше да попитате камериерката! — каза тоя с лулата и невъзмутимото лице.

Другите се закискаха.

— Е добре де, аз съм фелдмаршалът по заемите! — каза мъжът по жилетка.

— Тогава аз съм Ротшилд! — троснато отвърна Скарлатов.

Този по жилетката стана от стола, изправи се гордо, оправи си вратовръзката и продължи:

— Мне очень неприятно! Пусть будем друзья — Пьотр Константинович Иванов, купец первой гильдий, доктор юридических наук Петербургского университета!

Той си подаде ръката. Борис му я стисна. Иванов му представи останалите колеги.

— Лорд Васил Сакарев, Оксфорд!…

Облеченият в черно с невъзмутимото лице му протегна ръка, без да стане. Дебелият скочи от масата и също стисна с огромната си лапа ръката на Борис.

— Драган фон Терзиев, Хайделберг!

— Е, граф Скарлати, липсваше ни само ти!… Сега сме пълен комплект! Заповедта за назначението ще получиш tout de suite^[1]. Вече можем да запалим спокойно службата, имаме пълен кворум! — каза Иванов.

Борис седна на една от масите, запуши цигара и взе да си клати краката.

— Какво в края на краищата работите?

— Копаем задружно гроба на България! — каза Сакарев.

— Кога ще ме въведете в работата?

— Още днес, скъпи графе. Ей сега, в течение на пет минути!… Просто поемате управлението на бандерола. Това говори ли Ви нещо? — попита Иванов.

— Да, нещо свързано с пушенето.

— Отлично! Личи, че сте схватливо момче. Малоумният лорд е поел гербовия налог, дебелият хипопотам от Хамбургската зоологическа градина — митническите такси, а аз — останалото и мюрюрието! Ето Ви папката!

Той взе една от етажерката и му я подаде. Вдигна се прах. „Лордът“ се изкиха.

— Тук е всичко. Можете да се запознаете с материалите. Положение — хуже губернаторского!… Ние тримата се измитаме по работа. Каквото Ви е неясно — не питайте! Впрочем до утре трябва да се свържете с делегата по титрите от заемите, или накратко — с Дет Пюблик, и то с шефа — господин Бускѐ! В страната няма бандероли. В Пловдивски, Хасковски и Плевенски окръг е спряно производството на цигари. Ако до два дни не доставите бандеролите, България ще бъде окупирана и продадена на търг. Само не знам кой ще я купи?! Аз лично се отказвам.

— Кой трябва да достави бандеролите?

— Вие, разбира се, началник-управлението по бандеролите!

— Откъде?

— От господин Бускѐ, както вече Ви съобщих!… Да тръгваме, друзья!…

Тримата станаха и бързо се облякоха. Когато Сакарев мина край Борис, нежно го погали по косите.

— Бедно момче… — каза той на английски. Тримата излязоха, но Иванов се върна обратно.

— Можете да не заключвате. Тук няма нищо ценно за крадене…

 

 

Скарлатов остана сам. Съблече сакото си, запали нова цигара и започна да преглежда папката, като си взимаше бележки. Работи дълго, трескаво и упорито, докато основно се запозна с критичното положение около бандеролите. Напусна канцеларията чак късно следобед. Главата му се маеше.

Резиденцията на Бускѐ бе в центъра на София — красива къща в европейски стил с малка поляна пред нея и дървета. Позвъни на електрическия звънец пред желязната порта. Портиерът, облечен в униформа на лакей от миналия век, се появи.

— Месьо? — попита той.

Беше французин. Скарлатов припряно заговори на френски:

— Искам да видя незабавно господин Бускѐ. Аз съм Борис Скарлатов от Службата по държавните заеми.

Лакеят се скри в къщата. На Борис се стори, че се бави прекалено дълго. Когато се върна, той каза:

— Съжалявам, господине.

Борис се обърка:

— Как така?

— Съжалявам — повтори лакеят и закрачи обратно по алеята.

Внезапен гняв обхвана Борис.

— Ей, отвори — извика той и почна да тресе портата.

Лакеят се прибра в къщата. Борис ясно видя как на големия прозорец до балкона се отмести завесата и се появи силуетът на мъж. Борис ритна по железата.

— Ще ви дам да разберете!

Но бе принуден да си тръгне. След малко се извърна и пак повтори с безсилната злоба на малките деца, като сви юмруци:

— Ще ви дам да разберете!

Сега вървеше безцелно по улиците на София. Всичко, което се случи този ден, му изглеждаше на лошо изигран фарс. Точно на площада пред Двореца някой го хвана за рамото. Беше огромният фон Терзиев.

— Какво, не можа ли да извадиш лисицата от дупката?

— Не, не можах!

— Иди си сега и поспи. Довечера ще го намериш в Юнион-клуб. Впрочем от Министерския съвет има срочно запитване за бандеролите. Ще трябва до утре вечер да дадем отговор.

Борис се прибра в квартирата си. Но не можеше да се успокои. Дълбоко се възмущаваше от финансовото робство, наложено от Парѝ Ба. Как е възможно в една самостоятелна държава главните пера от приходите и да са в ръцете на чужденци? Ето например бандеролът върху цигарите. Едно солидно бюджетно постъпление! Но то е дадено като гаранция на заемодавеца, в случая Бускѐ. Той отпуска бандероли за производство на цигари само ако му се платят в налични пари, и то в злато, като месечна вноска на лихвите по заемите. А това е и с много други постъпления… Не, така не бива да продължава! Трябва да се направи нещо! Но какво?…

Вечерта той отиде в Юнион-клуб. Портиерът огледа подозрително този младеж с хлътнали очи и напрегнат израз, но все пак го пусна. Мина край масите. Някой го извика:

— Ей, Скарлатов, защо не се обаждаш?

Обърна се. На една маса седяха Ризов, Радков, Стоянов и две елегантно облечени жени.

— Ела на нашата маса!

На Скарлатов никак не му бе до тях.

— Слушай, Ризов, тук ли е Бускѐ?

— Ей там, зад завесата, ако те пуснат…

— Какво прави?

— Наслаждава се на бейския живот в България…

Борис се запъти към червената тежка, плюшена завеса. Един портиер се опита да му препречи пътя, но той властно го отстрани, разтвори завесата и влезе в малкото луксозно помещение. Край кръгла игрална маса седяха четирима мъже. Веднага разбра кой е Бускѐ по самодоволната усмивка, вирнатата пура и бутилката шампанско в сребърна кофичка на специална маса до него. Две млади жени, седнали от двете му страни, обкичени като коледни елхи с бижута, също бяха част от богатството му. Четиримата играчи с карти в ръце се обърнаха.

— Господин Бускѐ?… Казвам се Борис Скарлатов!

Реакцията на Бускѐ беше невероятна. Той се изправи с карти в ръце, лицето му стана кървавочервено, и почна да крещи на френски.

— Кой е пуснал тоя тип тук?

Двама едри пазванти застанаха пред Скарлатов и взеха да го избутват навън. Той завинаги щеше да запомни унижението тая вечер. Оттук нататък щеше да бъде безпощаден противник на Бускѐ до неговото сгромолясване. Щеше да мрази и заместниците на Бускѐ с животинска омраза. Щеше да мрази и цялата система на Дет Пюблик. Той не можеше да си обясни поведението на този французин, защото не знаеше нищо за конфликта между него и баща му. Най-после се бе паднал случай на малкия буржоа да си отмъсти — ако не на гордия стар банкер, то на сина му!…

Да, този ден на младия Борис му дойде твърде много. Но неуспехът не го смаза. Напротив! Прозвуча му като зов на бойна тръба. „Аз ще му счупя главата на тоя мръсник!“ — повтаряше си той. Така неусетно стигна до Службата. Странно, горе на тавана светеше… Борис изтича по стълбите, отвори вратата и с учудване видя колегите си да работят мъжки на масите. От тавана се спускаха крушки с печатарски полилеи като чинии. Тримата бяха по ризи, разгърдени, и тримата маха козирки на ластик над очите си, за да не им пречи пряката светлина. На едно спиртниче вреше кафеник. Когато влезе, те не му обърнаха внимание. Лют тютюнев дим се стелеше по стаята. „Лордът“ Сакарев стана и наля кафе. Не забрави и Скарлатов. Като по заповед всички вдигнаха очи от папките.

— Е, къде са бандеролите? — попита Иванов.

— Не можах да се свържа с тоя мръсник!

— Тоже хорошо! — добави Иванов. — Изобщо предшественикът ти се задържа само пет дена на твоето място и горкият после даде молебен за здраве в Рилския манастир, че не го напъхаха в затвора.

— А как бих могъл да доставя бандерол, след като не мога да стигна до него?

— Спокойно, момчето ми!… Ние и тримата те харесахме… Слушай сега! Направо, по европейски, не може, нали?

— Не може — въздъхна Борис.

— Е, добре! По византийско-азиатски начин ще му счупим главата! Отдавна му имаме зъб… И така, момчето ми, сядай и пиши!

Скарлатов се настани до масата. Тримата го заобиколиха.

— Ето това са материалите от частния живот на Бускѐ: курвите, певачиците, циганките, бакарата, приемите… А ето една бележка за поръчки от Париж на гъши пастет, трюфели и други деликатеси — почти половин тон, шампанско и така нататък, необходими за приемите му! Това пък е балансът на годишната му заплата, приемите му, комисионните, равняващи се на заплатите на всички наши министри, барабар с министър-председателя! — каза Иванов.

— Ето какво е измъкнал от България извън договора чрез контрола върху митата! — добави „хайделбергецът“ Терзиев и му подаде няколко листа.

— А ето и ограбването чрез гербовия налог и данъка върху солта — обади се скромно Сакарев.

— Седни и пиши! Имаш два-три часа на разположение — каза Иванов.

— А какво ще пиша?

— Статия, разбира се! Нали имаш вече опит и популярност.

— Къде ще занеса статията? Познавам само един журналист — Ризов.

— Остави го! Той за нищо не чини! Ще отидеш при един наш стар приятел — Байрактаря — журналист от старата закалка, достоен ученик на о’Бозе почившия Димитър Петков — Свирчо. Издава вестник, който всички четат.

— Но аз никога не съм го виждал!

— Ще му кажеш много здраве от нас и ще му дадеш статията.

— Все пак не разбирам как ще получа бандерол?

— Момченце, момченцеее… Европа те е направила тъп и баба. Утре цяла България ще настръхне срещу Бускѐ и ако не иска да го подпалят барабар с любовниците и прислугата му и да му изстине това топло местенце, ще имаме бандероли поне за един месец!… Хитрата лисица ще се превърне до утре на обяд във виещ чакал. Тогава идва нашият ред!… Разбра ли? Е, добре, не разбра, но действай, ако искаш да имаме бандерол! Честь имею, Хлестаков!… — довърши Иванов.

Късно вечерта Борис завърши статията си против Бускѐ. Взел поука от предишната, написа я, според него, много грубо и саркастично, без да го е грижа за доказателствата. Хареса му. Бе доволен от себе си.

 

 

Редакцията на вестника представляваше една-единствена стая, където директорът, главният редактор и единственият журналист на вестника бе Байрактаря. Той почти сам списваше вестника. Носеше шаячно сако и кожен калпак на главата, но най-силно впечатление правеха огромните му бели, хайдушки мустаци, завити бабаитски. Този типичен едър селянин скърцаше с перото по лист хартия, навел глава над масата. Не си вдигна главата и когато влезе Скарлатов, който поздрави.

— Поеми не помествам, стихотворения също, статии за висшето общество в чужбина и у нас — също. Пътеписи от Алпите и Париж — също! Върви си!

Борис не му знаеше името и след колебание каза:

— Господин Байрактаров, идвам по сериозна работа…

— Не ми пречи! Пиша важен материал — с него ще разплача мамицата на айдуците, ще срина правителството, разбра ли? Да не ми викат Байрактаря, ако не го сторя!…

— Слушайте, господин Байрактаров, ако не пуснете моята статия, утре няма да можем да произведем цигари, поръчките от чужбина няма да бъдат изпълнени и ще плащаме неустойки. Ще останат хиляди бедняци навън без работа!

Чак сега мъжът с калпака учуден вдигна глава и го погледна:

— Така кажи бе, аркадаш! Я дай да видя какво си нашарил!

Започна да чете гласно:

— Господин Бускѐ и прерогативите му…

После взе да чете наум, като от време на време възкликваше:

— Отлично!… Бравос!… Бравос!…

Борис бе поласкан, не се стърпя и попита:

— Харесва ли Ви?

— Боклук! — отвърна рязко мъжът. — Попски боклук!

Борис се обиди.

— Върнете ми я!

— Чакай бе! Ще те направя журналист, а не баба! Първо, да я поправим… Да почнем от заглавието! Яли, пили, плака̀ли… Точно така! Бравос!

— Но моля Ви! — опита се да възрази Борис изумен.

Оттук нататък вече той не знаеше дали да се смее, дали да плаче, или да се кара… Пред очите му се извършваше словесно прекрояване по такъв идиотски начин, че го парализирваше^[2] да даде някакъв отпор.

— По небето на България от цял свят се събират на ята лешояди, орли, ястреби и всякакви други дзверове и гадини като над мърша… — съчиняваше гласно творецът. — Но най-големият лешояд, най-подлият и мръсният, парижкият чапкънин, долният мюзевирин е Бускѐ! Той пие кръвта на България! Шантаните, сокаците, брантиите и курвите от цял свят са го наобиколили, та заедно да седнат на софрата, наречена България, и я изядат. Тоя пич Бускѐ…

— Но, господин Байрактаров! — изкрещя Скарлатов.

— Не ме прекъсвай! Статията става чудо и приказ! Дойде ми като от небето. Утре ще разтърси България баш като земетресение. Как ти е името?

— Скарлатов, Борис Скарлатов.

Човекът зад масата стана тържествено.

— Така кажи бе, момче! Ела да те прегърна! С баща ти сме от една партия и виждаш ли нашия вожд? — Той посочи портрета на Стамболов, закачен над главата му. — Колко пъти го канеше за министър на финансите, но той все отказваше. Е, Стефане, стани да видиш какви млади арслани има нашата партия! Ще те направим министър, така да знаеш! Да пукна, ако не те направим! Ти само слушай мене, тоест партията!

— Господин Байрактаров, послушайте ме, статията не трябва да бъде обидна.

— Я си гледай работата! Слушай по-нататък! На софрата, освен тях, идват и пезевенците-офицери, които са готови да теслимят България за един гювеч!… И седни там, докато пиша, и мълчи!

Борис седна на стола и мълчаливо запали цигара. Байрактаря трескаво дращеше и обезобразяваше статията. Скърцаше с перото и мърдаше устни. След около час свърши. Според Борис от съчинението му не бе останало нищо, но мъжът беше възбуден, със зачервено лице и маниашки поглед. Като попиваше мастилото, той продължи на висок глас словесната си атака.

— Аз ще пусна статията против Бускѐ и бандата крадци, мошеници, апаши, развратници, изроди, дери-башии, башибозуци и пичове! И ще ги срина, бога ми, ще ги срина с уруспиите им барабар!… Да не ми викат Байрактаря, ако не го сторя! Какво, не вярваш ли?

Тук мъжът с калпака измъкна от чекмеджето на масата един голям револвер и тържествено го целуна пред смаяния Скарлатов.

— Ето, видя ли? С тоя револвер се бих при Плевен. Той за мене е повече от кръстовете на поповете! Затова в него се кълна.

По-нататък човекът продължи речта си, ако можеше да се нарече така нанизът от псувни, закани и обиди срещу всичко на тоя свят — държава, парламент, княз, правителство, генералитет, чиновници, полиция. Но Скарлатов съвсем не следеше мисълта, а ръката му, която застрашително размахваше револвера, за да придаде по-голямо значение на ругатните. По едно време револверът, за ужас на Скарлатов, изгърмя силно. Лют барутен дим изпълни стаята. На вратата се появи полицай.

— Какво става тук?

— Сус бе, керата̀! В тая България човек не може да си направи кефа без пристави и джандари!…

По-късно в спокойна обстановка Скарлатов и Байрактаря се уговориха статията да излезе под друго име. Разделиха се приятелски — и двамата доволни един от друг.