Свобода Бъчварова
Наследникът (4)

Глава четвърта

На другия ден младият Скарлатов отиде в печатницата — ако можеше да се нарече така схлупеното едноетажно здание, прилично повече на хан, — за да предаде статията си. Подът беше от пръст, машините допотопни, печатарите — мълчаливи и омазани с мастило. Дървена стара маса служеше за бюро на Брезов, облякъл вехта изцапана престилка.

— Направих каквото можах — му каза Борис. — Прегледай я. Поработи и ти върху нея, защото аз повече не мога!

— Добре. Вероятно ще се наложи да направим някои поправки и вмъквания.

— Отвратен съм. Просто ми се повръща от тая действителност!…

 

 

Когато излезе навън, се почувства облекчен. Тръгна по улиците на София, но не гледаше града, а си мислеше за Швейцария. Оставаше му да стои тук още половин година. А парите му свършваха. Беше предплатил наема за три месеца, хранеше се на обяд в една ахчийница, доста мръсна, където хлебарките пълзяха по стените, а често можеше да ги намери в самото ядене. Всичко това го смазваше. Не че в Швейцария живееше кой знае колко комфортно, но имаше някакъв ред и му оставаше много свободно време да се занимава с това, което го интересува, да чете и да мисли. А тук чувстваше, че съзнанието му е заето с дребнавости, пошлости и глупости. На всичко отгоре материалният въпрос отново надвисна с цялата си сила. Парите, които имаше, едва ли щяха да му стигнат повече от месец. Беше пресякъл мостовете за споразумение с баща си. Двамата му приятели бяха бедни. Вероятно ще трябва да намеря някаква работа, макар и временно, мислеше си той.

След три дни статията излезе в партийния вестник. Някой му беше оставил броя под вратата на входа. Беше объркан и възмутен. От труда му, написан в научния стил на немския социалдемократически печат, не бе останало нищо. Тази статия не бе негова. Тя бе преработена в махленски стил, с обиди, с непроверени обвинения и заплахи. Без да мисли, тръгна към печатницата. Гневът го бе обхванал напълно. Брезов го нямаше. Казаха му, че е заминал по партийна работа в провинцията. Отиде при Матов. Даде му статията. След като я прочете, той каза учуден:

— Но какво лошо има? Една хубава изобличителна статия!

— И ти си съгласен по тоя начин да се бори човек?!

— А по кой? Когато си сред вълци, ще виеш по вълчи! Статията ми харесва!

— Но как си позволяват да променят написаното от мене?! Как си позволява Брезов?

— Това е всекидневната практика в печата. Правѝ разлика между академично издание и опозиционен вестник, който със зъби и нокти се бори срещу неправдата. Нали целта е постигната?

Да, това беше старият спор за целта и средствата. Той бе защищавал винаги тезата на целта, но сега, когато изпита на собствен гръб максимата, беше болезнено засегнат. Нещата обаче не спряха дотук. Още на другия ден се обадиха почти всички вестници в България — столични и провинциални. И повечето бяха против написаното. Може би само един-два вестника бяха малко по-любезни, с не толкова обидни изрази. Останалите виеха наистина като глутница. Но това, което го вбесяваше, бе, че никой по същество не му опонираше. Повечето се заеха с неговата личност. Мамино синче, учило-недоучило в Швейцария, върнало се в България да дава акъл!… Нищо не му бе спестено. Особено фактът, че е син на стария „въжеиграч“ банкера Скарлатов. Един от вестниците дори писа, че вероятно това е заговор на двамата Скарлатови, а пред обществото разиграват фарс с цел печалба. Отнякъде изскочи и историята за първата любов на Борис, но предадена отвратително — той като изкусител на богати момичета… Радков излезе с едно малко запитване във вечерния вестник. След като е толкова принципен, какво е търсил на вечерята, дадена в чест на френската финансова делегация. Военните бяха възмутени и сипеха закани за физическа разправа. Получи множество анонимни писма с псувни, с невероятно мръсни думи и закани за даване под съд. Имаше две предложения за дуел, също анонимни. Всичко това потресе Борис и дълбоко го засегна. Почувства се сам, изоставен от всички. Брезов се върна. Разговорът между тях бе особено мъчителен. Според Борис приятелят му го бе използвал за своите цели, без да се съобразява с него.

— Но нали ти искаше да ги изобличим, да покажем на хората истината?! А сега се оплакваш!…

— Аз не се оплаквам от истината, а от начина, по който тя бе поднесена.

— Мили Борисе…

— Не ме наричай мили!

— Добре, Скарлатов! Ти ми каза, че мога да преработя статията според нуждите на вестника. Печатарите тук са свидетели.

— И си доволен от това, което направи?

— Да, напълно. Статията надмина очакванията ми. Върху нея работиха и други хора. Ти трябва да се гордееш с нея, а хленчиш! Не можеш да газиш в мочурище и да не се окаляш! Анонимни писма, заплахи?… А тук, в редакцията, се получават възторжени отзиви от хора, които са достойни за уважение, а не като тия пропаднали бандити, които те ругаят! Искаш ли да ги прочетеш? Ние ще пуснем във вестника и отзивите, и писмата, и поредица от статии в твоя защита.

Брезов му подаде голяма папка.

— Прочети ги, има изрезки и от някои вестници. Това ще ти даде сили за нова борба!

Раздели се студено с Брезов, но взе папката и си отиде вкъщи. Прочете всичко. Бяха честно написани — някои възторжени, но понеже похвалите към него бяха изобилни, той ги прие като прекалени. Може би Марат Брезов имаше право?… Все пак остана едно огорчение към приятеля му, което той в себе си не можеше още да преодолее.

През тоя объркан период посещението на двама души му достави известна радост. Полковник Стоев почти всеки ден се отбиваше при него. Изказа му своя възторг от статията.

— Господин Скарлатов, бяхте така добър да ми дадете за сведение анонимните писма и заплахи, интересува ли Ви мнението ми?

Борис кимна с глава.

— Вие нямате понятие от механизма, по който в тая страна се изхвърлят хората от релсите. А догаждате ли се кой стои в центъра на всичко?

— Не.

— Ще Ви кажа под секрет. В центъра е княз Фердинанд.

— Това е невероятно!

— Ще Ви обясня, господин Скарлатов. Той има манталитета на клюкарка. Средствата са му по женски дребнави, но доста ефикасни. Никога не напада направо. Напротив, мога да Ви уверя, че поне 90 на сто от писмата са написани или под негова диктовка, или по негово внушение. Той има цял щаб от такива анонимни писачи. Те заплашват със съд, с дуел, с убийство от засада. Ровят се в личния Ви живот и изкарват наяве фактите така, че от Вас да не остане нищо.

— Как ще го докажете?

— Нямам нужда от доказателства — аз знам! Аз имам също такъв сборник от негови анонимни произведения. Ако ги прочетете, ще разберете, че стилът, ръката, общата насока е на един и същи човек. Защото господин Скарлатов, Вие засегнахте гечинмека^[1] му, ползата му, парите, които тоя мръсник смята, че е спечелил честно. Вие се опитвате да поставите на обществено обсъждане милионите му. Той се страхува, че знаете повече. Помислете, господин Скарлатов! Жалко, че не ми вярвате…

Този разговор съвсем обърка Борис. Когато Стоев тръгна, на вратата му каза:

— Пазете се, господин Скарлатов, много се пазете. Идете при баща си. Той може би ще Ви запази или, още по-добре, напуснете България!… Казвам Ви го от личен опит…

— Но какво ми говорите?!

— Говоря го в буквалния смисъл на думата. Пазете живота си!

Вторият човек, който го посети в тоя мъчителен за него период, бе Туше Динев. Попита го:

— Баща ми знае ли, че сте при мен?

— Не, господин Скарлатов. Идвам сам, по мое желание.

— Да ми изкажете съболезнованията си?

— Да Ви изкажа възхищението и гордостта си, че Ви познавам.

— Само това ли?

— Загрижен съм, господин Скарлатов, за Вас. Вие поведохте битка със зверовете.

— Идвате да ме плашите?

— Напротив, господин Скарлатов, идвам да Ви успокоя. Запомнете, че никой с пръст не може да Ви докосне.

— Това не ме интересува!

— Възхищавам се на храбростта Ви. И все пак, ако не носехте името Скарлатов, бих Ви казал, че опасността е голяма. В тая страна любимото средство за борба с един противник е да го накарат да млъкне завинаги!

— Смятате, че името на баща ми ме пази?

— Не, господин Скарлатов. Не името, а личността на Негово превъзходителство. Защото баща Ви е мощен борец, който отдавна се е окопал отлично, и противниците му знаят това. Той с един замах може да ги унищожи!

— А защо не го прави?

— По няколко причини. Първата е, че на тяхно място ще дойдат други, още по-страшни, тъй като не са се ояли. И с други думи, ще бъде същото. Второ, защото разправията ще му попречи да измъкне своя дял от печалбата, а това е най-големият удар за тях. Запомнете, господин Скарлатов! Те не се срамуват нито от своята непочтеност, нито от изобличението. Те се страхуват само от едно, ако някой им измъкне кокала от устата. И тогава чак те усещат удара, но са безсилни, както чакалите, когато лъвът ги прогонва от плячката. А баща Ви е лъв, те го уважават и се боят от него. Именно затова няма да посегнат на Вас…

И така, младият Скарлатов бе изоставен от всички. Почувства се съвсем сам. Беше отвратен от себе си. Припомни си думите на баща си какво значи да бъдеш манипулирана личност, да застанеш на водораздела между две стихии. Истината ли?… Та кой се нуждае от нея? — запита се Борис. И все повече назряваше мисълта у него да се махне от България час по-скоро. Чувстваше, че ако остане още малко, вече никога не ще може да се измъкне. За нещастие, липсваха му и пари и нямаше откъде да намери. Нямаше нищо ценно, което да продаде. Да, той бе попаднал в клопка и сега трябваше да мълчи и дебне момента, когато ще се измъкне от ямата. Опита се да се занимава с научна работа. Но мисълта му бе заета с българското всекидневие. Не издържа и една вечер отиде при баща си. Завари го отново в кабинета, наведен над същата карта-план. Стори му се подмладен, много любезен и доволен от себе си.

— Седни! Добре си дошъл!…

— Изглежда работите ти вървят отлично…

— Даже прекалено добре. Вчера приеха новия план на София и ето, виждаш ли тая карта? Това са парцели, места, пари. В шахмата особено е радостно, когато в началото на играта направиш ход, който само ти знаеш, че ще доведе до спечелване на партията. И когато твоят замисъл се оправдае и си вече победител, не може да не се радваш. Мисля, че дългите години на очакваната печалба дадоха своя плод. Този ход направих преди много, много време… На нашия жаргон това се казва „да направиш удар“!

Но Борис съвсем не се интересуваше от печалбата на баща си и от спекулациите със земи и парцели. Той бе дошъл за друго. Затова го прекъсна и попита:

— По-интересно е да ми разкажеш за печалбите от заема…

Старият банкер остави Туше Динев да събере книжата и картата. После двамата се изкачиха на горния етаж и влязоха в библиотеката.

— Интересува те печалбата ми? Ако искаш, ще помоля Динев да ми донесе калкулацията.

— Питам изобщо.

— Печалбата е добра, и то в девизи^[2]! Впрочем твоята статия много ми помогна.

— Не разбрах как.

— Много просто. Тя стресна шайката на грабителите, които бяха почнали директно да извършват некадърни сделки с военните фирми. Уплаши ги. А това означаваше, че ще прибегнат до посредници, тоест до нас — банкерите. Статията ти разкри също, че немската финансова група е останала на сухо. Германците енергично протестираха и французите се принудиха да им подхвърлят… е-е-е, не, разбира се, цялата сума по споразумението, но една част. Посредник с немската група ще бъда аз, респективно моята банка. Това значи процент от поръчките за Фридрих Круп в Есен и останалите фирми в Кьолн, в Берлин, а също и австрийските. Общо около пет милиона франка поръчки!… Така ще си оправя и отношенията с немската група, които напоследък не бяха блестящи. Е, кажи, това малко ли е?

— Да, сега разбирам защо си толкова доволен от себе си!…

Старият банкер се загледа в лицето на сина си.

— Не мога да кажа същото за теб. Софийският въздух не ти понася…

— Не ми говори като на болен! Здрав съм и с ума си!

— Синко, мислих много тия дни за теб… Отказа при първия ни разговор сумата, която бях отделил за тебе. Но аз я пратих в Швейцария. Замини! Можеш да употребиш по свое усмотрение всички пари. Махни се оттук, защото ако още малко останеш, вече никога няма да можеш да избягаш. Тук е почти Ориента… Въздухът му действа като опиум. Той е отровен.

— Не те разбирам. Винаги си искал да остана в България и да поема Банката.

— Сега вече не знам… Може би на младини и аз трябваше да предприема крачката за пълното скъсване с Банката и изживея живота си като обикновен човек в някоя мирна, цивилизована страна на Запада…

— Съжаляваш ли?

— Не. Животът ми бе интересен и тук и научих толкова много за човешката природа, която винаги ме е интересувала…

Борис се замисли.

— Ще се махна — каза той, — но не сега. Ако сега се махна, значи съм страхливец. Аз няма да свия знамената, поне още няколко месеца, до есента. После ще си отида!

Старият банкер запали пура, стана от фотьойла и почна да се разхожда.

— Не, синко. Ако сега не се махнеш, ти никога вече няма да направиш тая стъпка. Не знам дали ще съм доволен от това. Би трябвало да се радвам, а не се радвам…

— А можеш ли да помогнеш на бившия полковник Стоев? В края на краищата той бе твой човек.

Въпросът бе внезапен и старият банкер се намръщи.

— Този хитрец е успял да се добере до теб?

— Защо не, мисля, че има право. Уволнен е от военната клика, понеже им е пречил.

— Пречил не е точната дума. Беше станал толкова неудържим за плячка, че се принудиха да го отстранят.

— А какво го очаква нататък?

— Пази се, синко, от такива хора!… Той с радост би продал всичко на тоя свят за злато! Не бъди откровен! Утре ще го направят генерал и веднага ще захвърли ореола си на мъченик.

— Все пак?

— Кажи му да чака! Сега не е подходящ моментът. Такива типове винаги са били нужни, и той добре знае това.

— Ще му предам думите ти. А скоро ли ще бъде?

— Вероятно. България е страна на великите изненади.

 

 

На 6 март Народното събрание одобри заема. Но трудностите в Парламента тепърва предстояха, защото след заема трябваше да се сключи секретен договор за огромни доставки от френската тежка военна индустрия, респективно Шнайдер. Този договор не можеше да се обсъжда в Парламента, затова внесоха предложение за извънреден кредит от трийсет и два милиона лева за Военното министерство.

На 11 март 1907 година по булевард „Цар Освободител“, откъм Орлов мост, вървяха бавно и разговаряха министър-председателят Димитър Петков, министърът на правосъдието доктор Никола Генадиев, министърът на финансите Лазар Паяков и министърът на войната генерал Михаил Савов. Разходката предприеха след поредното трудно заседание на Парламента, свързано с извънредния бюджет за Военното министерство. Минувачите бяха малко. Един млад мъж вървеше право срещу тях. Когато ги стигна, свали учтиво шапка за поздрав. Никой от разговарящите не му обърна внимание. Младият мъж ги отмина, после спря, върна се назад и стреля с револвер в министър-председателя, докато изпразни барабана. Димитър Петков рухна на земята. Другарите му министри побягнаха кой накъдето види. Убиецът също.

Димитър Петков бе вторият по ред убит министър-председател на страната. За шейсет и шест годишната буржоазна история на България броят им ще стане шест. Най-големият процент в Европа за такъв кратък период, за такава малка страна и такъв малоброен народ…