Свобода Бъчварова
Наследникът (3)

Глава трета

Борис започна работата си върху статията много отдалеч. Събра сведения по всички досега стари външни заеми на България и как са били използвани. Картината се очертаваше апокалиптична. Много неща разбра, но и много останаха затулени. Изпитваше нужда да поговори с баща си. Особено искаше да го разпита за огромния заем от 1904 година, който въобще не беше използван за стопанското развитие на България. Но нещо го спираше. Стана му ясно само едно — че със заема от 1904 година България е превъоръжила с най-съвременно оръжие цялата си армия и за момента представляваше най-голямата и модерна военна сила на Балканите. Заедно със заемите растяха и дълговете. Лихвите бяха фантастични и лежаха на държавния бюджет. Парѝ Ба добре си бе свършила работата. Гаранциите по заемите бяха толкова унизителни и така стриктно се изпълняваха, че той с право се питаше как тая страна съществува?! И все пак къде бяха отишли останалите пари?… Една огромна част извън тая за въоръжението бе отклонена. Поговори с Брезов.

— В джобовете на Княза, генералитета и класата! — отвърна той.

— Но за да се напише това, трябват факти!

— Всички го знаят. Няма нужда да се ровиш!

Борис не бе съгласен с Брезов. Истината трябваше да се докаже. Това бе неговото академично правило. Хиляди са знаели, че буржоазията ограбва работника, но само един човек научно и безусловно го доказа — Маркс! Важно е фактите да се анализират, и то добросъвестно!

Все пак статията напредваше, макар и бавно. Брезов няколко пъти му напомни, че е време да я предаде. Но той не се поддаде на натиска. Един следобед работеше над масата. На вратата се почука. Влезе Туше Динев. Борис го покани да седне. Той благодари и се настани.

— Господин Скарлатов, баща Ви изпраща покана за вечеря…

Той остави един плик с емблемата на Търговската банка върху масата.

— Каква вечеря?

— Официална вечеря с гости в къщи, в Банката.

— Нямам време.

— Той смята, че ще е добре за работата Ви да приемете поканата. Каза да Ви предам следните думи: Ако синът ми иска да види участниците във фарса и получи непосредствена представа за тях, добре ще е да дойде. На приема ще присъстват само хора от френска и българска страна.

— А немците?

— Тях ги изплъзгаха. Това е и причината приемът да е конфиденциален, даден от частно лице — в случая баща Ви, — за да не се поканят представителите на Дойче банк и Круп.

— Вие знаете ли какво работя?

— Да, господин Скарлатов.

— Бихте ли прочели това, което съм написал?

— С удоволствие…

Борис се разхождаше по стаята, докато Туше Динев четеше черновите. С нетърпение чакаше да свърши. Но той четеше бавно и внимателно. Когато положи последния лист, погледна младия Скарлатов със сините си широко отворени очи.

— Е?

— Великолепна, господин Скарлатов. Рядко ми се е случвало да чета такава аналитична статия.

— А чели ли сте други икономически изследвания?

— Най-редовно следя френската преса, а напоследък и немската. Вече добре владея немски, що се касае до четенето. Липсва ми малко практика в говора, но имам хора, с които се упражнявам. Аз всеки ден правя изрезки от чуждата преса, а някои от статиите реферирам. Това е една от длъжностите ми. Баща Ви е доволен.

— И все пак имате ли критични бележки?

Туше Динев помълча, а после каза:

— Та кой съм аз, господин Скарлатов?! Един самоук! Мога ли да се сравнявам с Вас!…

— Знаете ли, господин Динев, ако разговаряте с мен по тоя начин, нито аз, нито Вие ще имаме някаква полза!…

— Е добре, господин Скарлатов… Ще Ви кажа. Статията е добра, даже много добра за английската преса, за „Таймс“, да речем… Но за българската, простете, няма да Ви разберат.

— Вие сте третият човек, който ми казва това.

— Съжалявам, господин Скарлатов, не исках да Ви обидя. Но Негово превъзходителство баща Ви ме е учил винаги да казвам истината, а не да му правя удоволствие. Той много държи на това правило и аз свято го спазвам.

— Какво по-специално в статията не Ви харесва?

— Липсата на пикантни подробности. Например около аферата с генералите…

— Именно тия подробности не знам! Вие, господ Динев, бихте ли ми помогнали? Знаете ли ги?

Туше Динев дълго мълча, накрая каза:

— Да, господин Скарлатов.

— Тогава?

— Не мога да Ви ги кажа. Естеството на работата ми в Банката е от такъв характер, че без разрешението на Негово превъзходителство баща Ви, не мога да издавам тайни.

На подвижното лице на Туше Динев се четеше готовност да направи всичко за младия Скарлатов и едновременно с това отчаяние от невъзможността да го направи. Борис разбра.

— И още един съвет, господин Скарлатов, ако смея да дам такъв…

Борис кимна с глава.

— Подробностите не са важни. Разбирате ли? Вие сте напипали истината. Но кажете я грубо, с тежки, бих казал, лоши думи, ругатни! Тогава и кучетата в тая страна ще Ви разберат.

Борис нищо не отговори. Отвори плика. Поканата бе напечатана със златни букви на розова японска хартия и подписана лично от стария банкер.

— Добре, господин Динев, приемам поканата, ще дойда.

— Радвам се, господин Скарлатов. Баща Ви също ще се радва много.

След дълбок поклон той излезе. Борис остана сам и се размисли. Наистина Туше Динев, като Брезов и Матов, не беше много очарован от статията му. Той не можеше да разбере защо. Беше работил упорито и точно. Това, което не можеше да докаже, остана извън текста. Защото младият Скарлатов дълбоко вярваше в научните методи. Ако в тая страна пишат по друг начин, той сега щеше да покаже каква трябва да бъде една икономическа статия — безпристрастна и неопровержима! Грешката не е в мене, си каза той.

Навън се стъмни. Той продължаваше да се разхожда по стаята. Все още се колебаеше дали да отиде на приема въпреки даденото съгласие. В края на краищата какво ще загубя? Само ще спечеля, си каза той, и почна внимателно да се приготвя. Изми се в легена до кръста, извади фрака и една снежнобяла риза. Фракът миришеше на нафталин. Отвори прозореца. Отвън нахлу студ. Липсва ми огледало… Трябва още утре да купя… Облече се грижливо. Когато излезе на улицата, почувства един от тия февруарски дни с внезапно затопляне. Снегът се бе превърнал на киша. Още с първите крачки намокри краката си. Наложи се да се върне в къщи и сложи галошите. Следващите улици бяха още по-кални. Тротоари нямаше. Той стъпваше по случайните камъни, поставени от хората, за да не газят в калта. Стигна късно след посочения час в поканата. Банката бе залята от електрическа светлина. Всички прозорци светеха. В двора имаше много файтони. Той не влезе през главния вход, а от страничната уличка, където също имаше файтони. Тъкмо да позвъни, и някой зад него каза:

— Добра вечер, господин Скарлатов.

Когато се обърна, трябваше му време да се сети кой е този човек. Беше полковник Стоев, облечен цивилно, малко немарливо, с изкаляни обувки, отслабнал и брадясал.

— Добра вечер — отвърна Борис. — И Вие ли за приема?

— Аз не съм вече във войската, господин Скарлатов. Уволниха ме, смазаха ме!…

— Жалко.

— Бихте ли отделили няколко минути?

— Закъснявам…

— Разбирам, господин Скарлатов. Но ще Ви чакам, след като излезете, ако ще до утре сутринта!…

— Както обичате!

Борис позвъни на вратата. Забавиха се и той се огледа за полковника. Стоев бе някъде изчезнал. Отвори му Донка. Закачалките в коридора стърчаха, отрупани от шуби със скъпи кожени яки и от военни шинели. Той свали пелерината и влезе в салона. Беше изпълнен с хора. Всички оживено разговаряха на няколко групи. Старият банкер веднага го забеляза и отиде при него.

— Радвам се, че дойде. Ела да те представя на гостите…

Той не обяви високо, че това е синът му. Напротив водеше го от човек на човек, като с всекиго се спираха и разговаряха. Започна от Тюретини. Стоеше прав, облегнат на рояла, и пушеше. На вратовръзката му блестеше голям диамант. Разговаряше с един елегантен мъж — генералния консул и шарже д’афер на Франция Ализѐ.

— Господин Тюретини, господин Ализѐ, това е моят син, доктор от Женевския университет.

Аристократичната учтивост бе в кръвта на Тюретини. При него това ставаше несъзнателно. Цялата му поза, движение на ръцете, стойка, изражение на лицето, гласът му, изисканият език бяха не външна, а съставна част от неговата личност.

— Приятно ми е, господине — каза той и леко се поклони, като кимна глава. После черните му живи очи продължително се вгледаха в младия Скарлатов. Тюретини се обърна към стария банкер.

— Странно, господин Скарлатов, колко много общо имате със сина си!… На пръв поглед сякаш не си приличате, а всъщност… Може би най-важното е едно и също и в двамата…

Младият Борис знаеше, че не прилича на баща си. Даже всяка прилика му бе неприятна, но думите на чужденеца, казани така изискано и сериозно, го накараха да слуша внимателно.

— Това именно е достойнството на старинните банкерски родове… — продължи Тюретини, — защото в потомствения банкер се съчетават живостта, непринудеността на благородника с ума на търговеца…

Да, Тюретини бе любезен, твърде любезен и старият Скарлатов бе щастлив от тия думи, особено за приликата със сина му.

Втората група, към която бавно се насочиха, беше шумна. В другия край на салона стояха прави край фотьойла, където бе седнал министър-председателят Димитър Петков, един капитан и един цивилен с жилетка на цветчета под фрака. Те се смееха на всяка негова дума. Явно едноръкият бе в най-добрата си форма, страшно доволен от всичко и най-вече от себе си. Въпреки скъпите си дрехи, бе разкопчан и малко разхвърлян.

— Странно — тихо каза старият банкер, — че парите правят хората толкова щастливи…

— А тебе?

— Мене ме прави щастлив процесът на печеленето, а не самите пари. Или, както добре се изразява един съвременен философ, важно е движението, а не целта!…

— Имаш предвид Бернщайн?

— Именно него.

— Добре запомняш това, което ти е изгодно. Той има някои по-ценни мисли срещу капитала, но тях не си запомнил…

Старият банкер се усмихна. Когато стигнаха пред групата, Борис с учудване позна в елегантния мъж с жилетката на цветчета своя състудент от Женевския университет Радко Радков. Беше малко напълнял, но все така недействително красив, с издължено лице, с малко мургава гладка кожа като на момиче, с черни очи и най-дългите мигли, които бе виждал у мъж.

— О, Борисе, ти си тук? — каза Радков.

Той свойски си сложи ръката върху рамото на Скарлатов. И странно, в Женева не можеше да го понася, а тук му се зарадва.

— Господин министър-председателю, представям Ви моя син… — каза старият банкер.

Димитър Петков млъкна, стана от фотьойла и го прегърна.

— Най-сетне се завърна!… Хем хубав, хем млад, хем доктор!… И още един арслан в Народнолибералната партия!… С такива млади хора тук… — той погледна и към Радков, но не се доизказа.

Така очертано, бъдещето се стори смешно на Борис. Когато не беше доволен от себе си, той разговаряше с другия, втория Борис. И сега той му каза: Ако беше Брезов на твое място, би плюл на тая паплач и би направил невероятна бъркотия с поведението си. Но… — възрази възмутен първият — възпитанието ми не позволява, а освен това можеш да презираш и с мълчание…

Когато се отдалечиха, Борис попита баща си:

— Познаваш ли Радков?

— Този младия ли, красив като черкезка?… Нямам нужда да го познавам. Те са всички еднакви!… Около всеки министър-председател, особено ако е тщеславен, се трупат такива сойтарии, както някога ибрикчиите около пашата. Ласкаят, говорят любезности, превъзнасят го до небето, докато сиромахът помисли, че е гений. Оттам нататък е свършено с него!…

Най-малко се застояха при групата на военните начело с министъра на войната генерал Михаил Савов. Те юнашки пиеха коняк преди вечерята около една малка кръгла маса. Имаше още един полковник и един капитан. Всички се сториха еднакви на младия Борис. Набити, яки, със зачервени лица, с малки брадички и големи мустаци, с коси пригладени и сресани на път. Те бяха копие на своя владетел и му подражаваха във всичко — както във външния му облик, така и в арогантността.

Когато старият банкер съобщи, че това е синът му, доктор от Женевския университет, генерал Савов едва му кимна с глава — още един от тия хилави доктори, учили на Запад, а не весел здравеняк и преди всичко послушен, та да стане офицер, за да има Отечеството полза!…

При офицерите седеше военният аташе на Франция Франсоа Адалберт. С него младият Борис размени няколко думи на френски. Имаше още един мълчалив възрастен полковник, французин — представител на Шнайдер. Старият банкер се върна при Тюретини, а Борис остана по-дълго при групата на финансистите начело с министъра на финансите Лазар Паяков — жив, умен и весел мъж. При тях бе вторият делегат — специалният пратеник на Банк дьо Пари и де Пей Ба — Анри Шавѐр, изпратен в помощ на Тюретини. Говореха френски. Министърът разпита Борис за следването му. Когато чу темата на дисертацията, за момент се замисли и някаква сянка мина по лицето му.

— Борбата се пренесе и тук между Генералната банка с френски капитал и Кредитната с немски… — каза министърът.

— Напразно отдавате значение на немците! — възрази Анри Шавер.

— Дано да е така!… Но аз знам, че ще имам големи усложнения. Не можете ли да се разберете помежду си?

— Конфликтът тепърва ще се изостря…

— А ние сме на топа на устата…

Паяков се обърна отново към Борис.

— Господин Скарлатов, имаме огромна нужда от подготвени финансисти като Вас. Баща Ви е все още много бодър за годините си и може да си води работите сам. Елате при нас да ни помогнете…

— Засега не съм решил нищо.

— Имайте предвид това, което Ви казах.

Туше Динев, облечен изискано, влезе в салона. Отиде при стария банкер, каза му нещо и веднага напусна.

Сервираха келнери от Юнион-клуб, наети от банкера за вечерята. Всичко се извършваше мълчаливо, така че гостите да не чувстват никакво притеснение и липса на каквото и да било. Борис отиде до огромната като стая тоалетна. Когато излезе в коридора, се сблъска с Туше Динев.

— Извинете, господин Скарлатов, тази вечер сме претрупани от работа.

— Господин Динев, бихте ли ме ориентирали в обстановката?

— С удоволствие…

Те влязоха в една малка стаичка до спалнята на баща му.

— Обяснете ми, господин Динев, защо вечерята не е официална?

— За да не дразнят немците. Те изпратиха своите делегати, но не бяха поканени при подписването на договора, нито пък участваха в сделките с военните фирми.

— Но нали имат споразумение с френската финансова група и ще научат за този прием?!

— Разбира се. И това ще се отрази върху Търговската банка. Тя имаше добър алианс с тях и с австрийците. Немците са акуратни.

— А познавате ли всички гости тук?

Вратата се отвори и се показа една от камериерките.

— Господин Динев при Негово превъзходителство господин Скарлатов!

— Извинете, ще продължим друг път…

Младият Борис се върна в салона. След малко всички отидоха в столовата. Масата бе наредена блестящо с много цветя. Понеже разпореждаше старият банкер, той не се съобразяваше с държавните постове, а с финансовото значение на гостите и постави на челно място директора Тюретини. От двете му страни седнаха той и министър-председателят, после консулът на Франция, министърът на войната и така до края… Борис се падна до Туше Динев. Вечерята бе богата, менютата многобройни, с отлежали вина, специално поръчани чак от Франция. Нищо не бе забравено, нищо пропуснато. Той се учудваше как баща му се е решил да прахоса толкова пари, след като знаеше, че не обича да се харчи за луксозни дивотии. Сякаш разбрал мислите му, Динев прошепна на ухото му:

— Разноските по приема се приспадат от средствата за техническото изпълнение на заема. Ще си получим до стотинка сумата, и то в златни френски франкове. Добра сделка, нали? Вашият баща ми е възложил да отбелязвам всяко изхарчено левче… — и Туше Динев доволно се усмихна.

Вечерята протече тържествено. Изпи се много вино, изяде се много ядене. Държаха се тостове за вечно приятелство, в което никой не вярваше, за честността, за доблестта, за правдата, за истината… На Борис му стана отвратително. Главата го заболя.

Излезе от Банката след полунощ. Бе забравил напълно полковник Стоев и се изненада, когато той закрачи в нощта до него. Мълчеше. Беше премръзнал. Стана му жал. Все пак бяха работили заедно за македонската кауза.

— Елате с мен, господин Стоев, в квартирата ми. Там ще поговорим на топло.

Борис запали печката. Полковникът свали оръфаното палто. Скарлатов имаше една бутилка ракия до половината пълна. Постави я пред него заедно с чаша. Той си наля и изпи две една след друга. Тресеше го. Очите му бяха зачервени и блестяха.

— Аз слушам, господин Стоев. Какъв е Вашият проблем?

— Проблем ли?! Не, въпрос на живот и смърт!…

— Чак дотам ли?

— Да, господин Скарлатов, чак дотам!… Имате ли цигара? Благодаря. Ако всички бяха така умни, така образовани като Вас, България щеше да бъде друга…

— Не разбрах защо сте изложен на опасност?

— Защото ми отнеха всичко — и униформа, и заплата, и къща, и любима. Остава само да ме погребат.

Скарлатов се усмихна.

— Вие сте още млад.

— Накратко, господин Скарлатов, аз съм принуден да говоря сега пред Вас за своята честност. Но честност, свързана с наивност. Аз вярвах в хората, а те ме използвали, за да стана „козёл опущения“, както казват руснаците. Впрочем аз съм завършил Петербургската военна академия. Те крадяха, ограбваха България, накупиха къщи и имоти, обикаляха с влакове, каляски и с курви рулетките и бардаците на Европа. А после, когато корупцията се разкри, излязох аз виновен, аз, който съм живял живота си честно!… Ако не друго, то бедността ми говори за моята почтеност!

— Но кои са тези хора?

— Генералите начело със Савов и Рачо Петров! Рачо го махнаха, за да може сега безпрепятствено да бърка в меда, а Савов го оставиха. Това е такава подлога на Фердинанд!…

— А бихте ли ми разказали подробно всичко?

— Но нима не знаете?

— Не.

— Баща Ви знае.

— Той отказва да ми даде сведения.

Стоев млъкна. После стана от стола. Челото му бе изпотено, а редките му коси — прилепнали за черепа.

— Не мога, господин Скарлатов. Бога ми, не мога! Аз и без това се изпуснах и сега страдам… Ако Ви кажа нещо, те ще ме заколят като яре в някой сокак!…

Този човек бе наистина много уплашен. Борис разбра — нямаше да каже нищо повече.

— Все пак, господин Стоев, защо ме чакахте при Банката?

— Аз не чаках специално Вас, аз от месеци обикалям Банката с единствената цел да видя моя благодетел — благородния Ви баща. Защото ако към някого бях непочтен, това бе към него, и той ме наказа. Но аз приемам наказанието му. Благодарен съм му, нека сега ми прости и ме допусне до себе си!…

— Не разбирам как мога аз да Ви помогна.

— От Вас искам само едно — да помолите баща си да ме приеме и да кажете няколко добри думи за мен. Аз никога няма да забравя този Ви жест! Светът се върти като фурнаджийска лопата, господин Скарлатов. Това, което днес е истина, утре става лъжа. Помолете баща Ви да не ме погубва докрай, а Вие ще имате моята кучешка благодарност!

Този мъж, офицер, полковник, хлипаше. Скарлатов се обърка.

— Но какво правите, господин Стоев! Успокойте се, ще поговоря с баща си!…