Свобода Бъчварова
Наследникът (2)

Глава втора

Следващите няколко дни младият Борис Скарлатов подреждаше остатъка от получения багаж. За негово учудване сандъкът му пристигна още на другия ден. Понеже нямаше библиотека, повечето от книгите разположи на пода. На стената закачи една маслена картина, купена във Венеция от беден художник. Харесваха му в нея ярките цветове, старинните къщи, синята вода на каналите и бляскавото слънце. В сурова Швейцария той бе зажаднял за слънце. На другата стена закачи портрета на Маркс. Към него той не се отнасяше емоционално, както повечето социалисти. Смяташе, че Маркс е преди всичко учен, дал на човечеството теория, която го извежда от безизходицата. На масата сложи двете дебели тетрадки с проучването на банковото дело. В него, според Борис, се криеха необятни възможности за научни издирвания, тъй като там бяха концентрирани всички противоречия на капитала. Новият бог Моллох на буржоазията бяха парите, а храмът му — банката. Бе започнал изследването си отдалеч, още от първите разменни операции. А те бяха толкова стари, колкото и човечеството. Беше поработил добре върху дейността на храмовете във Вавилон, Египет и преди всичко Елада и малоазиатските полиси^[1], храмове-банки, първите в древността. Още тук забеляза колко малко историците — древни и съвременни — са отдавали нужното значение на размяната, на търговията. Може би той със своите научни трудове щеше да прибави поне няколко страници към истинската история на човечеството. Когато посети Берлин, се запозна с първите разчетени йероглифни плочки от Ниневия и бе очарован. Те доказваха правотата на идеите му, защото деветдесет и девет на сто представляваха преди всичко търговски договори между частни лица или между храмовете и частните лица, при които се уреждаха разнообразни имуществени отношения — от покупката на добитък и жито до продажбата на терени, ниви, градини, пръстени със скъпоценни камъни и гаранции за колко години камъкът няма да падне. В тези плочки се криеха наченките на първите финансови операции за плащания по предявен чек в далечна страна. От тях се разбираше и ролята, която са играли намерените многобройни глинени печати-цилиндри на частни лица и на фирми, обмяна на монети, стойността на златния и сребърен талант и още много други подробности, които все повече и повече утвърждаваха мнението му, че за да може да съществува каквото и да е човешко общество, между членовете му трябва да има свободна размяна. Първите финансисти бяха и най-културните хора на своето време. Великият философ Талес^[2] е бил и един от най-добрите търговци в древността. Стъпка по стъпка Борис избистряше тези идеи и се радваше, че всяко ново историческо откритие ги доказва. Беше стигнал някъде до древния Рим, където частните банки бяха станали извънредно важни в обществения живот. Бе проследил дейността на банкера Крас^[3] и свързаните с него Юлий Цезар, Катилина^[4], Лукул^[5] и Цицерон^[6]. Все по-ясно му ставаше, че всички те, преди да са исторически личности, са финансови лъвове. Това бе ерата на финансовия разгул в Римската империя, който полека-лека, с годините, щеше да се урегулирва вече от държавата и първите реформи предприема Тиберий^[7] с паричното обращение в империята, за да завърши с Веспасиан^[8] — не по-малко голям финансов реформатор. Идеите бликаха една след друга, но той знаеше, че това е дълъг, упорит труд и едва след години можеше да отпечата нещо с научна стойност. Беше си направил макар и скромна, но подредена библиотека, и се виждаше в бъдещето — надвесен над масата при светлината на лампата… Какъв океан от факти, които трябваше да се осмислят! Та само Средните векове, Византия, Тамплиерите^[9], Ломбардските банкери^[10], само за тях не стигаше цял живот. В младостта целите, които си поставя човек, винаги са максимални, грандиозни и неизпълними. Но не можеш да имаш голямо постижение без голяма цел. Такива мисли му минаваха, докато подреждаше в долапа костюмите си. Бяха три — един всекидневен — овехтял, един по-нов и един официален — старият фрак. Преди да дойде в България, си бе купил няколко бели ризи от холандско платно и чифт обувки. Бе облечен просто и чисто. Можеше дълго да стои в квартирата си. В студентските години свикна на уединение. Не изпитваше нужда от разговори с хора. Но се бе обадил на Матов и Брезов и бяха си определили среща при Матов. Борис бе донесъл подаръци за децата му — стъклено кълбо с гондола от Венеция — за Алфред — Ваня, а от Лондон кукла на Фредерика — Цветанка. На Ирина бе взел една малка коралова брошка, а на Матов и Брезов по една автоматична писалка, които струваха доста, защото бяха новост. По пътя влезе в една бакалничка и купи красива тенекиена кутийка с руски чай. Кварталът, където живееше Матов, го порази със своята беднота. Ако не беше снегът, който закриваше мизерията, гледката щеше да бъде още по-печална. Къщите бяха от плет и кал, други — сковани от дъски, покривите с каменни плочи и тежки керемиди — провиснали и изкорубени, а оградите изгнили и полегнали. Но по улиците имаше много деца, кучета и котки и те създаваха настроение на бодрост и радост. Едноетажната варосана отвън къща, която заемаше Матов, бе сравнително по-запазена от останалите. Борис почука на вратата. Тя широко се отвори и той видя Ирина с опънатите коси, привързани на кок, вече прошарени, но все така тънка, слаба, със скулесто лице и добра усмивка. Зад нея се показа стройният Матов с черен панталон, пъхнат в ботушите, и черна руска рубашка, закопчаваща се отстрани. Стана му радостно на душата.

В стаята Борис се огледа за децата, но ги нямаше. Матов разбра и каза:

— Дай си пелерината и седни. Децата не са тук, а в Русия, при майка ми. Настъпиха известни промени в живота ми. Старият генерал умря… Ирина реши да ги прати при майка ми. Там ще са по-добре, а и тя ги обича и ще им даде добро образование. Ние сме си все така бедни…

Борис огледа стаята. Тя служеше за всичко — и кабинет, и спалня, и всекидневна. Имаше една врата към някакво малко помещение, където бе кухнята. Голяма дървена маса заемаше средата на стаята. Над нея се спускаше газена лампа с абажур. В средата на масата вреше самовар. По стените висяха портрети на мъже, жени и деца в дървени рамки — някои от тях с изрязани орнаменти, както ги правеха в Русия. Една сабя и един старинен револвер, също окачени, показваха миналите занимания на Матов. Отсрещната стена беше цялата заета от рафтове, сковани от рендосани дъски, с много книги — единственото богатство на Матов. Над леглото бе сложил голям портрет на Толстой по рубашка, с буйна побеляла брада, с палци, пъхнати в кожения колан, и очи в хлътналите орбити, които гледаха строго и изпитателно. Беше топло и уютно по руски.

— Съжалявам, че децата ги няма — каза Борис, — но това е за тях.

Ирина пое пакетите и ги разгъна. Искрено се зарадва.

— Ще ги пратя по някой…

Борис й подаде кораловата брошка. Тя се изчерви като малко момиче.

— Но защо?…

— Ирина, знаете ли колко е приятно да доставяш радост преди всичко на себе си… Повярвайте ми!

— Вярвам Ви, Борисе.

— А това е за теб… Трябваше да поръчам да изгравират надпис върху писалката: „На фелдмаршал Матов — победителя в Македония — от христолюбивото войнство!“

Предвидливо Скарлатов бе купил и две шишета мастило. Той демонстрира как се пълни резервоарът, а после му я подаде. Матов слушаше, без да мигне, и внимателно следеше ръцете на Борис. Взе един чист лист бяла хартия и седна да пише.

— Недей натиска… Съвсем леко движи перото по хартията…

След като няколко пъти нанесе подписа си, Матов изрисува изречението: „Борис Скарлатов е голямо прасе, а и аз не съм по-добър!“ Той се усмихна и каза:

— Но това е удивително!…

— Перото е златно, а пръстенчето на капачката също, корпусът е от оникс — обясни Борис.

— Удивително е не златото, а това, че можеш да пишеш с мастило, където и да се намираш. Разбираш ли, навсякъде!…

— Ако имах повече пари, бих ти купил от новите пишещи машини „Ремингтон“. Прекрасни са!

— Знам. Толстой има такава.

— А не може ли ти да имаш нещо, което Толстой да няма?

— Да. Например автоматична писалка. Той пише с перо и мастило.

— Нека го оставим на мира. Интересуваш ме ти!

— Щом аз те интересувам, ще трябва да слушаш за Толстой. Знаеш ли, Борисе, това лято бях при него. Живях в едно село близо до Ясна поляна две седмици и почти всеки ден той идваше при нас. Всичко, каквото съм правил досега, е било глупост!…

— Романът ти за Сръбско-българската война е чудесен!

— Не! Това беше грешна насока. Ако още пиша, ще пиша по съвсем друг начин! Ще пиша за истината, от която се нуждаят хората!…

Матов толкова се бе разпалил, че удари с юмрук по масата. Самоварът се заклати застрашително.

На външната врата се почука. Ирина изтича. Влязоха Брезов и една млада жена — миниатюрна като момиче. Брезов бе напълнял. Гръдният му кош издуваше редингота, а късата му шия сякаш бе станала още по-къса и мощна. Имаше брадичка и мустаци. На Скарлатов му се стори като дегизиран. Но откритият смел поглед на светлите му очи и русата коса, вчесана на път, бяха на стария мил приятел от Женева. Двамата се прегърнаха. Брезов остави пакетите на масата.

— Ти пак носиш ядене… — каза Ирина.

— Грехота ли е, ако си гладен, и сам си носиш храната?

— О-о-о, той обича да похапва! — каза миниатюрната млада жена и се усмихна.

Скарлатов я погледна втори път и се сети, че това е същото момиче, чийто портрет помнеше от стаята на Брезов в Спорт-палас.

— Жена ми… — представи я Брезов — Казва се Румяна.

Скарлатов й стисна ръка. Ирина и Румяна, след като се извиниха, взеха пакетите и отидоха в кухнята.

— Ще пийнете ли по една ракия?

— А какво ще каже Толстой?

— Марате, защо се заяждаш?

Матов наля по една чаша ракия. Тримата се чукнаха.

— Е, как върви световната революция, Марате?

— Върви и не можеш да я спреш!

— Борисе, сега революцията му е вече професия! Работи в партийното издателство, пише във вестниците, издава списания и книжки, ходи по митинги и събрания… Пред теб стои един партиен лидер!

— Мисля, че той винаги се е готвел за това поприще.

— Така ли? А разказвал ли ти е… впрочем ти откъде ще знаеш!… Когато миналата година го потърсих в Пловдив, беше открил там адвокатска кантора. Казаха ми, че е в съда. Отидох. Някакво дело за не знам какво си… Противникът му — един арменец, типичен мушморок! И представи си, нашият женевски възпитаник загуби с гръм и трясък делото на своя клиент. Беше впечатляваща гледка!…

Брезов мълчеше и някак виновно се усмихваше. После каза:

— Това е самата истина. Нямах работа. Нямах пари и направих една глупава, грешна стъпка с адвокатството, но навреме се стреснах. Сега всичко е наред!

— Толкова е наред, че ако не е жена му с учителската си заплата, пѝши го у̀мрен, както викат македонците…

Брезов възбудено заговори:

— Борисе, не знам дали вече си се осведомил, но в България стават интересни работи… Стачката на железопътните служители разтърси страната. Студентите освиркаха Фердинанд и той затвори Университета. Правителството на Димитър Петков е грубо, арогантно и действа така просташки, че то самото ще предизвика революция, без наша намеса.

— Четох в Швейцария — каза Скарлатов. — Търсят професори за Университета на мястото на уволнените. Но разбрах, че никой не иска.

— С изключение на нашия състудент Стоянов! Той зае катедра в Юридическия факултет.

— А Радков?

— Във външното министерство е и гони щерките на министрите и богаташите.

Скарлатов поднесе на Брезов подаръка. Той също много се зарадва на автоматичната писалка.

— Извинявай, не донесох нищо за Румяна. Не знаех, че си вече женен…

— И то с напълно оформен брак! — каза Матов.

Всички млъкнаха. Не искаха отново да подхващат тая тема.

— Последния път, когато Толстой дойде при нас, беше страшно весел и закачлив. Смееше се непрестанно. Излязох да го изпратя. Метна се по младежки на коня и го гледах по дългата алея, обградена с вековни дървета, докато се скри…

Ирина и Румяна влязоха с чинии и прибори. Те бързо подредиха масата. Имаше салами, сирене, кашкавал, два големи самуна топъл бял хляб и бутилка вино. Всички ядоха с голям апетит. Скарлатов разказа за обиколката си в Италия, Франция, Германия и Англия, а също и новините от Женева и Университета. Дойде ред на чая. Матов на свой ред разказа за бъдещите си проекти. Толстоистите в Добруджа създавали нещо като селскостопанска комуна, но трябвало първоначално пари за земя, за сечива, за добитък, за постройки. Страстно описваше бъдещия живот в комуната, радостта от труда и преди всичко новите отношения между хората. Впусна се в планове за образованието на децата, за училището, което ще открият. Двамата му приятели го слушаха мълчаливо. Брезов не издържа.

— Доколкото ми е известно, такива комуни бяха създадени в Русия, даже в Канада и Щатите. Това, което е ставало там, е потресающо по своята низост!

— Това не е вярно! Това е лъжа на църквата и буржоазията!

— Вярно е! За съжаление. Защо не погледнеш истината право в лицето?

— В света съществува само една истина и тя не е нито в класовата борба, нито в революцията, а само в любовта между хората!

Борис не участваше в спора. Всичко това му бе известно и отдавна премислено. Но изпитваше радостно чувство, че приятелите му са все същите, страстно спорещи върху човешките идеали, мислещи, може би малко наивни, но съсредоточили всичко в света на идеите. За цялата вечер той не чу нищо за всекидневните им нужди, за бедността, за това как се справят с трудния живот. Да, такива бяха неговите единствени приятели.

Навън беше нощ, когато си тръгна заедно с Брезов и Румяна. Тактично тя тръгна малко встрани, за да остави двамата да си говорят. Студът се бе засилил. Снегът скърцаше под краката им. Нямаше никой по улиците.

— Как върви списанието? — попита Скарлатов.

— Никак. Печалба няма. Издържа се едва-едва със средствата на партийните членове. Вестникът е в същото положение.

Брезов се спря.

— Борисе, прочетох дисертацията ти. Страшно ми е нужна статия за вестника върху новия външен заем, който се готви.

— Нямам понятие още какво става в момента у нас…

— Трябват ми факти. А точно те ми липсват. Всичко се върши в пълна тайна. Помислих, че ти би могъл да научиш нещо от баща си…

— Не е много приятна ролята, която ми отреждаш.

— Баща ти е един от най-осведомените хора в България. Мисля, че е в центъра на тази финансова сделка.

— Ще опитам.

— Моля те… И статията трябва да бъде готова в кратък срок.

Те пак тръгнаха. Когато минаха край черквата „Свети Крал“, тя бе осветена. Влизаха и излизаха хора. Чуваше се пеенето на поповете.

— Какъв празник е днес? — попита Борис.

— Кой го знае… Може да е Всенощно бдение…

Тук те се разделиха. На Скарлатов не му се прибираше, той тръгна по „Дондуков“. Като мина покрай банката, видя, че на първия етаж кабинетът на баща му свети. Зави по уличката зад банката и позвъни на входа. Отвори му Туше Динев. Не показа с нищо изненадата си.

— Ние работим, но баща Ви ще се радва да Ви види.

Завари го в кабинета, надвесен над огромното бюро. То бе разчистено от всичко и върху него бе просната една голяма карта-план. На пода бяха наредени папки. В първия момент, когато банкерът вдигна глава, той го погледна намръщен със своя остър, малко кривоглед поглед. После лицето му се смекчи в усмивка. Явно бе толкова погълнат от работата, че му трябваше време да дойде на себе си.

— Добра вечер и добре дошъл! — каза баща му.

— Мислех, че вече спиш, а виждам, че като Наполеон пред голямо сражение оглеждаш в нощта полето на битката.

— Почти. Впрочем това са бъдещи терени за строеж. Тия дни Димитър Петков ще трябва да прокара плана и на София. За мене това е от голямо значение. Дълги години се подготвях за този миг и бързам.

— Тогава ще дойда друг път.

— Ние приключихме за тая вечер. Само доуточнявахме някои детайли. Радвам се, че дойде. Седни…

Младият Борис бе малко раздразнен от това посрещане и реши да говори направо за целта на посещението си.

— Интересува ме новият държавен заем.

Старият банкер го погледна и стана от бюрото.

— А защо?

— За да напиша статия, и то отрицателна.

— И смяташ, че мога да ти дам сведения?

— Ти си твърде осведомен…

— Да, и то в подробности. Социалистите ли ти възложиха тази мисия?

— Можеш и така да го кажеш.

Старият банкер се заразхожда по килима. Туше Динев през цялото време стоеше мълчалив до вратата.

— Добре. Аз ще ти дам тези сведения, а питаш ли се защо?

— Любопитно ми е.

— Не защото си ми син. Не от любов към тебе, а защото това ще бъде от моя полза. Но ти все пак помисли!… В момента се готвиш да изиграеш ролята на манипулирана личност, притисната от две противоположни сили. И как се чувствуваш в тази роля?

— Не много добре.

— Значи я осъзнаваш. В живота се започва така, с простичките думи — целта оправдава средствата. Почваш с малко, вървиш и затъваш все повече, губиш свободата си и ставаш играчката в ръцете на другите.

— Не бих казал, че в твоята дейност си се ръководил от висши принципи.

— Вярно е. Аз се ръководех от единствения принцип — печалбата. Всички са убедени, че печалбата е нещо неморално, лошо и винаги за сметка на някого. Следователно печалбата не може да бъде идеал. И все пак съм по-почтен от вас, които в името на идеала можете да извършите доста непочтени дела. Но да оставим това… Накратко, заемът е вече решен. Да се атакува е безсмислено.

— Защо така мислиш?

— Как си представяш, че Шнайдер, Князът, Парѝ Ба, Круп, министрите, висшите чиновници, генералитетът и цялата тая паплач, която се вие като лешояди в небето, ще изпусне плячката?

— Все пак аз ще напиша статията.

— На това разчитам. А какво аз лично печеля от това, няма да ти кажа! Откровен съм, нали?

Старият банкер отиде към желязната каса в ъгъла и я отвори. Оттам извади една кожена папка. После заключи касата и прибра ключа в джоба си.

— Това е проектодоговорът. Той ще бъде приет с малки изменения. Естествено е, че не можеш да го изнесеш навън. Затова остани в кабинета. Ние вече приключихме. Туше Динев ще ти донесе кафе.

— Нямам нужда.

— Тогава лека нощ!

Динев сгъна картата от писалището на банкера и двамата излязоха. Борис не седна на бюрото, а в кожения фотьойл. Зачете се. Един по един изваждаше листовете и после обратно ги поставяше в папката.

Сутринта, когато Никола влезе в кабинета, той го завари заспал във фотьойла. По-късно, на масата в трапезарията, баща и син закусваха сами. Старият банкер мълчаливо пиеше кафето си.

— Мога ли да попитам нещо?

Банкерът кимна с глава.

— Заемът е 145 милиона. Официално е обявен като заем за железопътно строителство. Доколкото знам, фирмата Шнайдер е преди всичко военна. А в договора има клауза да се изплатят в деня на подписването му два милиона франка на фирмата и в близките месеци още 23 милиона. По конверсията на старите заеми от 1888 и 1889 година Банк дьо Пари и де Пей Ба задържа 52500000. Какво остава за железопътното строителство? Едва половината от заема!

— Ако беше половината, щеше да е добре!… Според мене няма да остане нищо.

— Но как?!

— Смятах, че си разбрал. Нали дисертацията ти е върху банковия капитал на двете най-мощни европейски държави?

— Какво бъркаш дисертацията!

— Накратко, заемът е военен. За закупка на оръжие и боеприпаси. Но трябва някак да мине в Парламента. Да измамят всички. Да се радват хората, че България ще бъде по железопътна мрежа втора след Белгия. Но вместо това, ще й сервират война. Ето това е истината!

— В договора няма военни клаузи.

— Всеки договор има две страни — официална и неофициална…

— А тоя, тайния договор, можеш ли да ми дадеш?

— Не мога, понеже го нямам.

— Как тогава знаеш?

— От опит, чрез разсъждения и най-вече чрез събраните сведения. Тайните клаузи на договорите често не се дори и пишат. Те минават като сделки между държавата и оръжейните фирми.

— Но ако това се каже в Парламента?

— Парламентът никога нищо не е решавал! Той само е одобрявал това, което се върши на четири очи от силните на тоя свят. Помисли малко! Тези дни пристигат в София представители на Парѝ Ба начело с директора Тюретини и представители на Дойче Банк, които са в синдикат с Парѝ Ба. Тук има една интересна подробност. Ще наблюдаваме сеир как двете групировки — френската и немската — ще си слагат динена кора. Ще бъдат представители на Шнайдер, на Круп и всички военни фирми, свързани с тях. Чак когато тези сили се споразумеят, тогава ще подпишат договора. А Парламентът… това стадо от овце, с чието мнение никой не се е съобразявал никога, ще поблее, може и да полаят, и накрая ще го одобрят.

— А къде е твоята печалба?

— Моята печалба идва от техническото изпълнение на заема. И този процент е доста голям. Именно тия пари, в зависимост от участието и значението на банката, ще си разпределим, и в това няма нищо незаконно.

— Ами ако всичко това стане достояние на народа?

— Как?

— Чрез вестниците, да речем…

— Имаш ли понятие от българската преса? Твоята статия ще излезе в едно вестниче, което четат хиляда души. Ако направи впечатление и се възбуди общественото мнение, тогава управляващата партия ще задейства своята мощна преса с хиляди читатели. Но не се ласкай от мисълта, че ще ти отговорят по същество. Напротив! Ще те изкарат картоиграч, пройдоха, развратник, конекрадец, кръвосмесител, отцеубиец, въобще човек, достоен за въжето.

— Но това няма да бъде истина.

— Няма да бъде, но за читателя ще бъде интересно как покриват с храчки някой. Винаги в миналото край ешафодите се е трупала огромна тълпа. Сега ешафодът — това е пресата.

— Аз ще напиша статията си каквото и да стане!

— Казах ти, че нямам нищо против и даже ти помогнах, доколкото можах.

— Според мене истината винаги ще има своето значение.

— Дай, Боже! И един последен съвет. Тези дни ще подпишат договора. Всичко ще мине тихомълком. Няма да се даде гласност на нищо. Преди това не излизай със статията си, за да бъде като хвърлена бомба. Последното действие на пиесата с участие на всички герои е започнало. Искаш ли да видиш актьорите?

— Не разбирам…

— Това зависи изключително от мене! Тъй като няма да има официален прием, нито княжески, нито правителствен, натовариха ме като частно лице да дам аз приема. Той ще бъде тук, в моя дом. Ще ти изпратя официална покана.

Младият Скарлатов се замисли.

— Едва ли ще дойда… — каза той.

Когато излезе навън, усети един от тия студени, мъгливи февруарски дни, така характерни за София. Всичко наоколо изглеждаше посърнало, повяхнало и унило. Борис бе смутен и объркан. Трябва първо да поспя, си каза той. Сега всичко ми изглежда не така, както трябва да бъде…

А старият банкер гледаше сина си от прозореца в столовата долу към улицата, докато се скри в мъглата. Стана му жал за него. От конфликта помежду им си бе създал представата, че е по-суров и не толкова наивен. Какво ли щеше да направи с него мелницата на живота? И все пак нямаше да е толкова лошо, ако и синът му получеше своя дял удари. Беше излишно да го предпази. Младият Скарлатов бе от тия хора, които се учат само на собствен гръб. Но и аз бях такъв на младини, помисли банкерът. Може би малко по-предпазлив и по-скептичен… Но в края на краищата му оставям след себе си пари. Има ли на този свят по-ефикасно средство срещу житейските несгоди от парите?… Наистина можеше да му даде документи по всички тайни клаузи в договора, да му разкаже за сложните задкулисни интриги и игри между правителствата и банките, за низостта на отделните участници и тяхната умопомрачителна страст към парите, която не спираше пред нищо на тоя свят. Той знаеше колко подкупи са взели и ще вземат и Князът, и министрите и цялата тая компания. Можеше да му разкаже колко и той самият щеше да заграби от плячката — във всеки случай не малко, защото бе по-умен от останалите играчи, а и нямаше да пропилее напразно взетото. Но не разказа всичко това, тъй като печалбата бе отправната точка в неговата дейност, на която подчиняваше всички останали дейности, включително и своя личен живот. Достатъчно бе да му даде факсимилетата от аферата с генералите. Вярно, че преди известно време той лично бе открехнал съвсем малко вратичката на тая помийна яма, толкова малко, че да не засегне Княза, а само песовете генерали, и самият той да не излезе наяве. Така падна министър-председателят генерал Рачо Петров, за да дойде на негово място Димитър Петков.

Да, старият банкер знаеше много тайни, защото ги търсеше, влагаше средства, даваше пари да ги научи. Бе от малцината хора, които разбираха, че всяка тайна, колкото и дребна да е тя, независимо дали е лична, или обществена, има своята цена. А финансовите тайни бяха златна мина, стига да умееш да ги продадеш тогава, когато ще имаш най-голямата полза от тях. Но пазарът на тайните имаше своите закони. Те имаха стойност и можеш да вземеш печалбата само в точно определен момент, нито минута по-рано или по-късно! И в определянето на мига за продажбата той нямаше равен на себе си!

Старият банкер се отдръпна от прозореца. Време бе да слезе в кабинета си.