Свобода Бъчварова
Наследникът (19)

Глава десета

В един навъсен есенен ден през октомври по обезлюдените улици на София, където студеният вятър метеше падналите листа, вървеше мъж, облечен в износена военна униформа, окъсан шинел, слаб и брадясал. Не можеше да крачи бързо, понеже накуцваше. Подпираше се на груб, саморъчно направен бастун. Пагоните му бяха на капитан. На ревера му се виждаше един-единствен орден — най-високото отличие във войската — орденът за храброст. Офицерът нямаше фуражка. Вятърът развяваше дългите му черни коси и брада. Понякога спираше задъхан да си почине. Когато навлезе в централните улици на Столицата, опита се да се изправи и да стъпва по-бодро. Отделни минувачи, зъзнещи в своите дрехи, дори не го и поглеждаха. Бяха свикнали с ранените демобилизирани бойци. Мъжът спря да изчака една върволица жени, облечени в черно с черни забрадки. В ръце носеха бохчи и тави варено жито с набодени свещи отгоре. Отиваха на панихида за убитите. Една от тях — млада жена — мълчаливо спря пред него, подаде му къс погача, а в шепата му сложи пшеница.

— Бог да прости! — каза мъжът.

Отново тръгна. Това ли беше някогашният елегантен, напет Борис Скарлатов?… Той мина по тротоара край Военния клуб. Там не се вееше знаме.

Право срещу себе си видя да върви друг мъж. Бе цивилно облечен с извехтял балтон, наметнат като пелерина. Ръцете му не се виждаха. Мъчно можеше да се познае в него Марат Брезов. Когато и двамата щяха да се разминат, едва тогава до съзнанието им стигна кои са. И двамата спряха и се погледнаха в очите. Всеки прочете в другия болка и горчивина.

— Ти излезе по-умен… — каза Борис.

Брезов поклати отрицателно глава и разтвори балтона си. Само панталоните и балтонът му бяха цивилни, а куртката му — военна. Имаше същите капитански пагони и същия орден за храброст. Но едната му ръка бе гипсирана и висеше отпред на бинт. Двамата постояха така мълчаливо и без да си кажат повече дума, извърнаха очи и всеки продължи пътя си. Беше ги срам един от друг.

 

 

Скарлатов стигна до Банката. На вратата забеляза табела: „Банката не работи“. Позвъни упорито. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Показа се главният счетоводител Попмиронов. В първия момент не го позна, после двамата влязоха вътре. Спряха се в коридора.

— Получих телеграмата, но не можах да дойда веднага — каза Борис.

— Баща Ви вече не е тук.

— Къде е?

— На село. Всички отидоха с него. Останах само аз да Ви чакам. Побързайте, млади господарю!…

— А къде е Туше Динев?

— Нямаме известие от него. Може би е убит или е в плен. Засега се води като безследно изчезнал.

След като отдъхна малко, Борис се върна на гарата и замина…

 

 

… Теснолинейното влакче с пухтене изкачваше височините и серпентините на планинския терен. Времето се бе изяснило. Късната есен бе в цялото великолепие на пламтящите си цветове. Едно последно усилие и влакчето излезе на равното място сред клисурата. Тук бе разположена малка гара. Никой не слезе освен Скарлатов. Чиновникът с червена шапка вдигна знака. Камбанките на гарата издрънкаха и влакчето отново с пъшкане започна своя упорит труд. Свирката му бодро изпищя и заглъхна след близкия завой.

Борис остави куфара на земята. Той бе облечен все още във военните си дрехи с ордена и продължаваше да носи бастуна. По-нататък щеше да има скъп бастун — част от облеклото му, част от елегантността му, част от мъжествеността му, но и част от недъга му. И никога нямаше да признае в себе си, че го е получил, задето не послуша гласа на разума. Това бе цената на глупостта и аз я платих, си каза Борис.

Чиновникът изпрати влакчето, погледна с любопитство, но не посмя да го заговори. Там, зад гарата, долетяха веселите звънчета на един кабриолет. Скарлатов вдигна куфарчето си и заобиколи зданието. Той се носеше по прашното планинско шосе, каран от бай Никола. След малко спря коня, слезе и прегърна мълчаливо младия Борис, като сложи глава на гърдите му. На него му се стегна гърлото. После настани куфара отзад и несъзнателно присегна да хване ръката на Борис, за да му помогне, като се качва, но разбра грешката си. Скарлатов с усилие се надигна и сам се качи до него. Бай Никола се прекръсти и извика:

— Диййй!…

Конят бе силен, млад, черен на цвят, с лъскав косъм. С лекота се понесе нагоре по кривулиците на планинския черен път. Борис нищо не говореше. Само гледаше и колкото повече гледаше, толкова повече се успокояваше, защото несъзнателно се сливаше с околната природа. А тя бе величествена!… Високи голи върхове с блестящи от слънцето скали… Под тях се извисяваха боровете, започващи там, където свършваха смриковите храсти, а после идваше ред на смесените и широколистни гори, пламнали в есенните цветове, чак до самия път. Под тях течеше реката. Водата не се виждаше от папратите и леските, но понякога за миг се мяркаше малък красив вир, шумен водопад или буйна клокочеща пяна. Минаха над каменен арковиден мост, останал може би от римляните, може би от турците… Понякога стръмните склонове отстъпваха място на тесни поля, по които пасяха стада овце или крави. Селяните, които срещаха по пътя, учтиво казваха „добър ден“, макар че не познаваха Борис, и той отговаряше, трогнат от тази естествена връзка между хората. Бай Никола отвръщаше винаги с „дал Бог добро!“.

А когато превалиха билото на планината и видя нататък върховете, стигащи до хоризонта, си каза, че зад него може би бе някъде Егейско море, откъдето той идваше осакатен… Борис сам спря двуколката и гледа дълго и жадно като човек, забравил, че на света освен хората, има и нещо, което е било преди тях… Че светът е една градина, която може би е дадена на човека не просто така, за да изживее своя кратък живот добре. И вместо да осъзнае това, човек мисли, че е господар на тази градина. Но ето идва стопанинът, Смъртта, и казва: „Махни се оттук!“ И тогава човек с огорчение и чувство за неправда напуска градината, напуска света, за да дойдат други като него, на негово място, и да мислят и живеят по същия начин…

След билото склонът започна да се спуща. Планинският път отново се виеше. Все по-често се срещаха селяни. Връщаха се от работа с натоварено магаре или каруца, теглена от волове, или просто с наръч съчки на раменете. А после, зад последните дървета, се показаха белите къщи на селцето, чисто, сякаш измито, грейнало от слънчевите лъчи… Камбанен звън долиташе от малката белосана църквичка, кацнала сама на един висок хълм и край нея гробница-параклис. „Мир на света и благоволение между човеците!“ — сети се несъзнателно Борис за евангелския коледен химн.

Двуколката мина по тесните стръмни улички с двуетажни къщи. Колелата тропаха по калдъръма, докато стигнат до голямата къща на три ката — древна, направена за вечни времена от камък и дърво, с извити форми, строена и достроявана в старо турско време, където са се раждали и умирали Скарлатови. Двуколката влезе през сводестата порта в двора, целия в калдъръм като в манастир, с голяма мраморна чешма и корито за водопой на животни. Посрещна ги стрина Донка и една млада жена с руса коса, кръгло лице и зачервени бузи, облечена в селски дрехи. Зад една от вратите си подаваха главите две дечица, също руси, съвсем малки — момченце и момиченце, облечени с дълги бели ризки. Борис с мъка слезе от двуколката.

Донка го прегърна и заплака.

— Сине, сине, какво ни е дошло на главата…

Младата жена му пое и целуна ръка, после дойде ред на двете дечица. От плевнята излезе едно съвсем младо момче. То също се наведе и целуна ръка на Борис.

— Това е моят последен изтърсак, син ми Спас… — каза гордо бай Никола. — Обичай го и не го забравяй! А това са внуците ми и снаха ми Неда.

Борис трудно изкачи стръмното дървено стълбище. Одаята на третия кат бе огромна — типична чорбаджийска, селска одая, с огнище, в което гореше огън, с лъснати бакърени съдове над огнището, с голям мангал в средата, излъскан до блясък, с миндери покрай стените и с малки дървени столчета. Но дебелият персийски килим, огромната газена лампа, спущаща се от тавана, целият в дърворезба, гравюрите и маслените портрети, наредени в дълга редица на едната стена, цялата облицована в дърво, малкото бюро с елегантните крачета — стил Людвик XVI — показваха, че все пак и тук Европа е проникнала. Пред цялата одая имаше голям обширен чардак с колони от дърво.

На един люлеещ се стол със завити крака върху меча кожа седеше старият Скарлатов. Главата му бе високо вдигната от шарени възглавници. Лицето му бе съвсем слабо и бледо, кожата прилепена върху костите. Както винаги бе облечен спретнато и изискано. На коленете си държеше бастуна със златната глава на орел. Когато заговори, гласът му бе тих и хрипкав. Произнасяше думите бавно, като често си поемаше дъх и гърдите му свиреха.

— Бе мъртъв и оживя, изгубен бе и се намери…

Борис беше потресен от вида му и недоумяваше какво му приказва.

— Това е заключението на прочутата Исусова притча за блудния син… Снощи я четох. Едно от най-трогателните места в Евангелието. А какъв дълбок смисъл…

Борис механически стисна протегнатата му ръка. Пръстите бяха студени. Старият банкер го погледна по типичния си насмешлив начин, като притвори кривогледото си око.

— Войната направи ли те по-умен?

— Не знам…

— Когато довели победения Баязид в шатъра на Тамерлан^[1] и всички очаквали, че ще му отреже главата, Баязид не се смутил, а се усмихнал и рекъл: На тебе ли, куция, и на мене ли, едноокия, се падна да оправяме света?! Тамерлан се засмял, станал и го прегърнал. Такава е и нашата работа с тебе…

Тоя човек би се смял и пред бесилото, помисли си Борис.

— Извикай Никола и да дойде с него син му Спас! Трябва да ми помогнат… Нямам време…

— Налага ли се?

— Да. Затова те чаках… След като свършим работа, ще легна и вече няма да стана.

Подкрепен от Никола и Спас, всички заслизаха надолу по стъпалата. Борис вървеше отзад. Дървените стъпала свършиха и се спуснаха по каменните стъпала на зимника, издялани грубо. Сега напред пристъпяше Никола с два фенера, за да могат да виждат. Минаха през обширни мазета с каци, качета, огромни бъчви, инвентар, стари мебели, делви, бакърени съдове и стигнаха пред една сводеста порта.

— Дотук! — каза старият банкер. — Ние със син ми ще продължим. Нека Спас застане горе на стълбището и никой да не пуска! Никола, ти ще ни чакаш тук!

Борис взе единия фенер и като подкрепяше баща си, тръгнаха по сводестия коридор. Стори му се, че вървяха дълго, докато една каменна стена препречи пътя им. Борис вдигна фенера високо. Камъните бяха разноцветни и подбрани така, че образуваха главата на светец с ореол.

— Това е цар Борис І, българският светия — каза старият банкер. — Затова всеки първороден син от нас се казва Борис, на името на нашия Кръстител. И ти си Борис, и твоят син ще бъде Борис!… Натисни силно камъка вляво от главата на Светеца, черния… — Борис натисна камъка. Той хлътна. — А сега, натисни лявото око… Сетне белия камък на брадата, в средата…

Като направи това, Борис се отдръпна. Нещо почна да скърца. Стената се завъртя около централната си ос и отвори място, за да минат. Влязоха в едно сводесто помещение.

— Това е гробница на траки. Върху нея Скарлатови са построили своята къща… Закачи високия фенер на куката, а този тук запали!…

Освети се цялото помещение. Не беше голямо. В него имаше два сандъка, обковани с желязо.

— Синко, ние притежаваме парите, но те не са наша собственост, а само орна земя, която остава и винаги ще остава след смъртта на хората. Собственост е само това, което остава след нас, извън Банката. Така поколения Скарлатови са влагали личното си богатство било в земи, било в обществени сгради, било като са помагали на хората. Оставяли са и ценности за трудни времена. Защото предсказано ни е, че такива ще дойдат и само тогава ще могат да се употребят! Никой от Скарлатови досега не е посягал на нашето лично съкровище. Дано и в твое време не се наложи да посегнеш!…

Старият взе в треперещата си ръка фенера. Отвори близкия сандък.

— Това е на първия от нас — Венецианеца… — той извади една голяма книга в златна обковка със скъпоценни камъни и множество гравюри на сцени от Евангелието. — Наша семейна Библия — единственото богатство, с което се довлякъл жив… Всеки от нас вписва в нея най-важното събитие от живота си. Ще я прочетеш, когато ме няма…

После извади една старинна кутия и я отвори.

— Преобладава среброто — каза старецът. — Прегледах една по една монетите. Имам английските нумизматични каталози. По тях подредих колекции. Това беше моята слабост… Колекциите са едни от най-ценните в света!

Отгоре имаше каталози, а под тях кожени класьори с джобчета за монетите. Разгъна наслуки единия класьор.

— Това е сицилианската квадрига^[2]. В света има само четирдесет монети от тоя вид… — каза баща му с гордост.

Следващият сандък бе малко по-голям.

— Тук са богатствата на нашите близки предшественици. Те са били маниаци на златото и са признавали само него!… А ето и скъпоценните камъни и бижута… — той измъкна едно ковчеже. — Когато се ожениш, избери оттук накитите на жена си!…

Стигнаха до една желязна каса. Старият банкер му подаде ключа.

— Нея ще отвориш след смъртта ми. Там е тетрадката с моите напътствия, завещанието ми, ценните книжа и сбирката ми от златни часовници. Един ден може би и ти ще поставиш своето съкровище тук.

Старият банкер се опря на рамото му. Беше напълно изтощен.

— Води ме горе! Механизма знаем само аз, ти и Никола. Той скоро ще дойде при мен, за да ми помага там, Отвъд… където хората може би не са толкова лоши, и тогава ще останеш само ти с нашата тайна…

 

 

Минаха няколко дни. Старият банкер все повече отпадаше. Не ядеше нищо. Едва приемаше по малко вода, мляко или плодове и сокове в стомаха. Изглежда го болеше много, но не даваше вид. Когато болките ставаха нетърпими, искаше да остане сам. Тогава пиеше опиум от едно шишенце, което непрекъснато стоеше до главата му. При хубаво време лежеше на верандата и гледаше долу с часове селото, полето и планината… Вечер запалваха огън в голямата камина. Той мълчеше и наблюдаваше пламъците. Беше четвъртата нощ, откато пристигна младият Борис. Бяха двамата сами в голямата одая. Старецът бе полегнал върху своя люлеещ се стол, завит в мечата кожа, с глава на високите шарени възглавници. Борис се разхождаше из одаята. Баща му го следеше с поглед. Спря пред галерията портрети в маслени бои. Повечето бяха изпълнени примитивно от местни живописци в иконен стил, но първата и последна картина — тая на родоначалника и на умиращия банкер — правеха впечатление. Първата бе на млад венецианец с голяма бархетна барета и златна огърлица на шията.

— Предполагам е бил пройдоха… — усмихна се баща му. — Огърлицата е съществувала вероятно само във въображението на художника… За да се скрие в тия пущинаци, той е бил обезумял от страх след падането на Цариград… Едва е спасил кожата от турците… Ако не са били селяните да го намерят, бадева е щял да си иде… Покръстили го в православната вяра с името Борис. И хубаво е сторил, че е приел… Това е единственият действителен български светия — хем цар, хем богат!…

Старият банкер се закашля.

— Почини си малко… Не говори.

— Не. Искам да говоря. Малко ми остава… Та се оженил тоя изпаднал аристократ за селска мома и веднага започнал търговия… Убит е някъде по безкрайните пътища на турската империя… И запомни, Скарлатови винаги са се женели за селянки! Затова дълго са живели и са се радвали на отлично здраве…

Тази нощ той говори много. Сякаш искаше да предаде всичко, което знае, на сина си. Понякога се унасяше, но и в унеса си продължаваше да говори за всичко, като скачаше от тема на тема. Той бързаше. Знаеше, че му остават броени мигове.

 

 

Последните напътствени думи на стария Скарлатов, може би разпокъсани, не много стройни, Борис щеше да запомни или по-скоро щеше да си ги припомня в следващите години, в следващите битки и щеше да се изпълва с все по-голямо уважение към баща си.

 

 

На другия ден цялата сутрин старият банкер лежа със затворени очи, без да проговори дума. Борис се ослушваше дали диша, но късно следобед баща му отвори очи и с леко кимване го извика при себе си. Почти шепнеше, толкова бе изтощен.

— Извикай Никола и Донка да ми помогнат… Да ме измият и облекат…

— Но ти нямаш сили.

— Времето наближава… Искам да се простя с всички…

Борис се подчини. Когато по-късно наново отиде при баща си, намери го положен върху люлеещия се стол в празничните му черни дрехи, завил коленете си с мечата кожа. Бе пожелал да го изведат на верандата. Борис влезе последен от всички домашни. Седна до стареца. Двамата мълчаха. От чардака се виждаше цялото село и след селото — полята, а после реката, а зад реката отново гори и планини… Селяните се връщаха от нивите. Камбанен звън огласяше притихналата долина и само звънците на стадата му пригласяха. Мир и благоволение цареше в тоя късен следобеден час.

Долу по улицата се зададе процесия. Вървяха селяни със свалени калпаци, зад тях жените и децата им, а пред всички поп с кандило и малко момче, което носеше менче, кръст и китка. Селяните изпълниха двора на къщата, но останаха долу, а горе се качи свещеникът за последно причастие на стария банкер. Наоколо му стояха най-близките: Борис, бай Никола, стрина Донка, Спас, жена му Неда, двете му дечица и другата прислуга.

— И спомни си, Боже, за твоя раб, и прости греховете му, волни и неволни… — пропя попът.

— Отче — прекъсна го старият банкер, — остави греховете! Бог е по-великодушен от поповете… Аз грехове нямам към близките и селяните… Аз съм ги женил, аз съм кръщавал децата им, аз съм им давал пари да си вдигнат къщи, да си купят добитък, да изучат децата си… Погледни долу къщите, ливадите, нивите, бахчите… Това е най-богатото село в България… Знам, че и те ме обичат… Затова прочети само молитвата „Отче наш“… С хората аз си уредих сметките… А с Бога нямам нужда от адвокат…

Свещеникът почна да чете „Отче наш“. Гласът му бе висок, ясен и пеенето чуваха долу селяните със свалени калпаци. После му поднесе причастието. Старият банкер бе готов за своя най-дълъг път…

Същата вечер двамата, баща и син Скарлатови, бяха в одаята. Старият банкер лежеше пред огъня, а Борис дремеше на стола. Бяха му се събрали доста безсънни нощи. Всичко това му приличаше като предаване на поста от караул. Ето баща му умира и му предава Банката, като говореше така, сякаш всичко е решено, докато Борис не бе още нищо решил в себе си. Можеше, разбира се, да му противоречи. Да му каже, че се отказва от всичко. Че няма да бъде банкер. Или по-скоро, че не иска да бъде. В тези години се бе запознал с работата на Банката и виждаше каква огромна тежест е тя. Но много неща се бяха изменили. Бе получил доста удари от живота. Бе изкарал една война, в която замалко не умря и остана за цял живот сакат. Всичко това го направи не толкова примирен, колкото толерантен. Той не искаше да огорчава умиращия старец. Какво щеше да бъде занапред, не знаеше. Освен това виждаше, че твърде много хора зависеха от баща му и бяха свързали съдбата си по един или друг начин с Банката. Какво щеше да стане с тях?… Но в тая война той се бе научил да не мисли, по-скоро да мисли за най-необходимото. И сега той не искаше да мисли по тези проблеми, а по стар войнишки навик дремеше.

— Ела близо до мен… — прошепна баща му.

Борис се стресна и премести стола си до главата му, за да го чува по-добре.

— Ще умра на разсъмване… — шепнеше старецът. — Няма да давате съобщение в пресата, докато не ме погребете!… Цял живот живях между свине и не искам те да ме изпратят в гроба… Затова погребете ме още утре! Погребете ме, когато припада нощта и всичко заспива. Искам да заспя и аз заедно със земята… Ела… наведи се…

Борис наведе главата си. Старият банкер сложи костеливата си немощна ръка на главата му.

— Аз те благославям… Нека и бог те благослови!…

Младият Борис Скарлатов беше заспал на стола, когато навън почна да светлее. Стресна се. В одаята бе тихо. Услуша се. Не чуваше хриптящото дишане. Стана от стола. Банкерът лежеше по гръб с глава, повдигната от възглавниците. Едната му ръка с пръстена и ониксовия печат бе отпусната към пода. Той гледаше лицето му. То бе спокойно. Очите му бяха полуотворени, като дясното, кривогледото — леко примижало. Стори му се, че старецът му се усмихва по своя си насмешлив начин. Но когато затвори клепките му, изразът се промени. Имаше някакво учудване в него, спокойствие, примесено с радост, сякаш казваше: Я виж, та това ли било!…

 

 

Погребението извършиха същия ден привечер. Банкерът бе приготвил предварително всичко. Дъбовият сандък, обкован с орнаменти от позлатен бронз, бе отдавна поръчан и доставен от Виена. А каменният саркофаг, в който щеше да бъде положен сандъкът, стоеше от години в гробницата. Беше го купил на безценица от иманяри — един древен, римски саркофаг.

Слънцето се бе вече скрило зад високите планински върхове. На хълма освен бялата черква и гробницата-параклис нямаше други постройки. Земята бе пожълтяла от падналите есенни листа. Цялото село се бе събрало на хълма — жените с черни забрадки, мъжете в своите празнични дрехи. Децата бяха тихи. Камбаната бавно отмерваше звъна, който се носеше по цялата долина. Припадаше мракът. От черковната порта се чуваше пеенето. Там извършваха опелото. После начело с младия Борис Скарлатов и бай Никола мъжете понесоха ковчега. Излязоха на двора. Множеството сведе глави. Всички държаха запалени свещи. Няколко млади селяни запалиха факли. И с факлите напред понесоха ковчега. Спряха пред каменната гробница с желязна врата. Беше куполообразна с железен кръст отгоре. Бай Никола освободи мястото си, което зае син му Спас. С голям ключ отвори желязната врата на гробницата. Над нея пишеше: „Смъртта е вечен сън“. Със скърцане желязната врата се разтвори. Влязоха в гробницата. Тук бяха каменните саркофази на няколко мъже от Скарлатови. Зееше отворен старинният саркофаг от древността. Поставиха сандъка вътре под светлината на факлите. Няколко мъже с мъка вдигнаха и захлупиха тежката му плоча. Всички излязоха. Борис застана сам пред саркофага. Последен го напусна той. Бай Никола му подаде ключа. Заключи гробницата. Народът безмълвно стоеше и го гледаше очаквателно. Всички още стояха със запалени свещи и факли. Борис разбра, че трябва да каже нещо на събраните селяни, и каза:

— Това, което беше баща ми за вас, ще бъда и аз! Гледайте си мирно и спокойно работата, нивите, челядта и добитъка!… Аз никога няма да ви оставя!

С тия думи сякаш младият Борис Скарлатов, който даже и пред баща си не обеща да поеме делото му, тук, пред селяните, след дълга борба в себе си, реши да поеме кръста на Банката.

 

 

На другата сутрин, когато жените дойдоха при гробницата, пред желязната врата, долу върху падналите листа, те завариха трупа на кученцето Баязид. Как беше дошло тук чак от София, преминало огромно разстояние това малко кученце с къси крачета, никой не можа да обясни.