Свобода Бъчварова
Наследникът (17)

Глава осма

В първата половина на 1912 година бяха сключени съюзните договори между България, Сърбия, Гърция и Черна гора. После настъпи пълно затишие. Нищо не предвещаваше буря. Животът течеше нормално. Борис бе озадачен. Нима предвижданията на баща му бяха погрешни?… От друга страна, един факт го учуди. Старият банкер всяко лято в горещините напускаше Столицата заедно с всички домашни и отиваше на село. А тази година, въпреки болестта, той остана в София. Не го задържаше и работата. Та Банката почти не работеше. Той бе пуснал в двуседмичен отпуск чиновниците с изключение на Попмиронов. Двамата — баща и син — се срещаха по-често отпреди. Понякога ходеха заедно на разходка. Почти стана навик Борис привечер да отива в Банката и седнали на верандата пред кабинета, да разговарят. Чест гост бе Неделев. Една топла лятна вечер, в началото на юли, Борис отиде в Банката. Посрещна го Туше Динев. Не се качи горе, а седна на верандата. Глухонемият коняр бе полял с вода както тревата долу на двора, така и мозайката, а също и цялата асма. Беше прохладно.

— Ей сега ще слезе… — съобщи Динев за баща му. — Напоследък следобед поляга по малко…

След командировката си на Запад и престоя в Париж Динев сякаш бе станал друг човек — елегантен и самоуверен. За Париж се изказваше само в суперлативи. По-късно дойде и банкерът. Както винаги се зарадва на сина си. Сервираха на Борис и Динев мастика. Старецът пиеше само минерална вода. На Борис му беше особено приятна прохладата и обстановката. В компаниите, с които се движеше, бе свикнал да пие редовно и големи количества, затова много не се контролираше. Изпи набързо две чаши мастика. Динев почти не се докосна до своята. Но банкерът забеляза и каза:

— Курвалъкът е до време, а пиянството до гроб…

Борис се стресна.

— Какво искаш да кажеш?

— Дядо ти беше прочут пияница, въпреки че имаше твърда глава за сделките. В Музея на Амстердам има една гравюра… Почти никой не й обръща внимание, защото няма голяма стойност, а и художникът е неизвестен. Навремето, когато испанците са държали под робство холандците, властите им позволявали по три дни в годината да правят каквото искат! Тогава настъпвало масово пиянство, безразборни съвокупления, оскверняване на Величеството, на Мадоната и светиите до пълно помрачаване на съзнанието на хиляди хора. Но в това е имало резон. Испанските владетели са били умни. Те са действали по принципа на парната машина. Както на нея има клапан, за да може сгъстената па̀ра да излезе и не гръмне котела, така и тия три дни слободия са били нужни, за да се намали натрупаното напрежение, за да се излее народното негодувание в угодно за властниците направление. А дядо ти правеше такива пиянски гуляи, в които участваше цялото село от голямо до мало, па и околните села… Играеха и виеха по цяла седмица. Сегашното състояние в България ми напомня това…

— Чудно ми е, но не мога да уловя нито един предвестник на война. А ако има все пак, смятам, че ние ще бъдем победители — каза Борис.

— Не съм сигурен…

— Но какво те кара да се съмняваш?! Балканските народи са обединени като един срещу Турция!

— След като добичето бъде повалено на земята, тогава ще настъпи самоизяждането… Не ти ли правят впечатление двете клаузи в договора между Сърбия и България? Първата е разделението на Македония на Спорна и Безспорна зона. Това е голяма политическа грешка на нашите посерковци-дипломати начело с оня маниак в Двореца! Това даде право на Сърбия и Гърция да претендират за нещо, което никога не е било и не може да бъде тяхно. А и Румъния ще иска някаква компенсация, задето не е нападнала в гръб комшийката си. Ще иска вероятно Добруджа… Втората клауза е за руския арбитраж, с цел съюзниците да не стигнат до междуособна война. Като гаранция това е една нула!

— А какво предлагаш?

— Аз съм банкер и смятам, че най-голямото качество е да умееш да чакаш, да дебнеш спотаен така, както само дивите зверове умеят. С часове, с дни!… Лигите им текат, но проявяват повече търпение от хората. Всичко работи за България! Имаме пълен простор на действие в земите ни в Турция. Училища, общини, епархии… Та в момента българите фактически се самоуправляват. Те са икономически най-добре в империята. Полека-лека заемат възловите места!…

— Но все едно един ден това Обединение трябва да стане!

— То ще стане само при едно условие: Ако се чака циреят сам да пукне! Всяка интервенция ще бъде грешка!…

— Това становище ти е останало от църковните борби в Цариград!…

— Не е от църковните борби! Но до ден-днешен съм убеден, че това бе единственият път за обединение на българските земи и българската нация! Наистина бавен, но абсолютно сигурен! Фактически зад църковната фасада се криеше един смел план за икономическо надмощие на българите. Този план даже да не беше измислен от някакви си умници, той несъзнателно се извършваше от цялата българска нация. Тогава дойдоха революционерите и всичко отиде по дяволите!…

— Но техните имена ще останат в историята, а не вашите!

— Имат ли значение имената на личностите?! Това е заблудата на нациите! Наполеон разсипа Франция, а народът го почита като Бог и до днес.

— Революционният път в развитието на една нация е правило!

— Вероятно. Особено ако нацията не е зряла политически. Вземи англичаните! При тях няма имена като Цезар и Наполеон, но няма и такива кървави революции. Ех, поизклали са неколцина крале на ешафода и все пак всичко е ставало с мислене, с много мислене и почти без войни, за да се създаде Британската империя!…

— Ще дойде часът и на тази империя!

— Не знам. Ще дойде сигурно, защото всички империи падат. Не ме интересува това. Въпросът е до България!

— Аз съм за война, ако тя донесе Обединението.

— При всеобщо полудяване трудно е да запазиш главата си бистра…

— И ще участвам в нея каквото и да стане! — още по-упорито каза Борис.

Старецът замълча.

— И аз… — каза Туше Динев тихо.

— Какво и ти? — попита банкерът.

— И аз ще участвам!

— Странно ми е, че говорим за война, а тя се отдалечава… — каза Борис.

— Чакат да съберат реколтата. Всичко ще започне след месец август — отвърна замислен баща му.

 

 

Една седмица по-късно Борис Скарлатов постъпи в офицерската школа. Военните явно бързаха, а вероятно нямаха и достатъчно кадри. Затова предложиха на млади хора с гимназиално и висше образование да влязат в школата. Така за пръв път в живота си Борис облече военна униформа, напълно доброволно и с убеждение.

В началото на август 1912 година пламна военната истерия. Най-после и Турция разбра същността на Балканския договор и започна усилена военна подготовка, която се изрази в маневри на българо-турската граница с доста чести инциденти и престрелки. Меморандумът на българското правителство от края на август до Високата порта поиска незабавно радикални реформи за българското население в Македония. Последва турско клане на българи в Дойран. В цяла България станаха бурни и протестни митинги. Сръбският военен министър Путна дойде в София. На 17 септември 1912 година България обяви обща мобилизация. Целият народ бе въодушевен. И това спонтанно всенародно чувство никога след това не се повтори.

Още същия ден в пехотните казарми на Първи и Шести пехотен полк в София започнаха да пристигат мобилизираните. Идваха с каруци заедно със своите жени, деца, бащи, майки, роднини и близки, които изпълваха обширните плацове на казармите. Там набързо ги обличаха във военни униформи, а после рота след рота тръгваха с китки и песни по булевард „Мария Луиза“ за гарата. Един след друг потегляха препълнените влакове към южната граница с накачени войници дори върху покривите на вагоните.

 

 

На третия ден пред една шопска рота от млади войници крачеше стегнат подпоручик. Беше Борис Скарлатов. Някъде далеч се чуваше маршът на гарнизонната духова музика. Големият тъпан ясно отброяваше такта. Наоколо беше пълно с въодушевени граждани, момичета и деца. Този възторг се бе предал и на Борис. Когато ротата стигна гарата, трябваше да чакат. Имаше време да се прости и с баща си. Откакто влезе в офицерската школа, отношенията им станаха много студени. Пресече кордона от изпращачи и тръгна по улица „Търговска“, напълно опустяла. Витрините на магазините бяха със спуснати рулетки и заковани кепенци. Почти всички бяха мобилизирани. В двора на Банката нямаше никой. Той влезе през желязната порта. Позвъни. Отвори му главният счетоводител Попмиронов. Беше единственият чиновник, останал в Банката. Другите бяха мобилизирани. Преведе го по дългия коридор и го остави пред вратата на кабинета. Борис почука и влезе. Старецът стоеше с гръб, изправен до прозореца, и гледаше в далечината.

— Добър ден… — каза Борис.

Банкерът се обърна. Лицето му бе спокойно, сурово и напълно чуждо. Тоя път не се четеше радост от посещението на сина му, а напротив — високомерна насмешливост.

— След два часа заминаваме — каза Борис.

— Най-после настъпи масовата истерия…

— Ако така наричаш народната радост, тя е голяма наистина. Излез на булеварда и сам се увери!

— Няма нужда. Виждал съм в живота си и по-големи безумия…

— Нима целият ти живот се състои само от печалби?

— Разбира се, не! Но ми е противна ролята на ахмак, за който войната е героично дело и поприще за слава. Свести се, синко, ако можеш!… Досега в живота си не успя да направиш голямата глупост. Но ето в момента си на път!…

— Аз никога не съм ти давал съвет! Мислех, че си се отказал и ти…

— Бях длъжен да ти кажа това, въпреки че знаех колко е безсмислено!

— Може би се страхуваш за капиталите си?

— Напротив! Те даже автоматично се увеличиха с изчезване на златото от пазара. Това, което предвиждах, е вече факт! Народната банка спря свободната обмяна на златото и според мене никога вече няма да го възстанови. Затова съм спокоен повече от всеки друг път!

Старият банкер се замисли. Да, той бе успял правилно да отгатне бъдещето и в момента се почувства горд, усмихна се, но веднага лицето му помръкна, като погледна сина си в офицерската униформа.

— В общото умопомрачение не можете да видите накъде вървите!… Заедно с обявяване на мобилизацията страната автоматично изпада във военно положение. Съдилищата се превръщат във военнополеви, което значи пълно разпореждане и с живота на хората. Излезе забрана за износ на зърнени храни, търговията спря. В село няма кой да работи, а и няма с какво — воловете, конете, мулетата, катърите и каруците, всичко е реквизирано. И това е само началото!

По-нататъшният разговор се видя напълно безсмислен за Борис. Той тихо каза:

— Довиждане…

Банкерът нищо не отговори и се извърна с гръб към него. Не се потруди даже да се сбогува. Като излезе навън, младият Борис отново, и за кой ли път, се учуди на студенината и суровостта у този човек, който по странни игри на природата бе неговият баща. Но Борис не беше прав, защото старият банкер стоеше изправен до прозореца и го гледаше как се отдалечава по улицата. Той стисна юмруци. На лицето му се четеше страдание. Беше сам и не се сдържаше. После гласно каза: „О, Господи! Никога така не съм ти се молил… Запази го!“

Той дълго не помръдна, вперил взор в безлюдната улица със спуснатите кепенци на дюкяните.

 

 

На 5 октомври 1912 година в осем часа сутринта черногорският крал Никита със синовете си бе застанал на хребета на планината Горица. Най-младият му син Петър даде залп срещу турските батареи. Войната бе факт. Два дни по-късно останалите съюзници започнаха военните действия. Българската армия извърши мълниеносна и блестяща военна операция, която дълги години след това щяха да изучават генералните щабове във всички страни. При Селиолу, Петра и Лозенград тя нанесе мощни удари. А в шестдневните сражения при Люлебургас и Бунар-хисар главните сили на турската армия бяха разбити. В същото време, докато българската армия разгромяваше основните сили на Турция, сърби и гърци безпрепятствено, почти без жертви, като на парад, без големи сражения, заеха Тракия и Македония. Но България разчиташе на договорите и заета с военните действия в тоя момент, не отдаде нужното внимание на случилото се. След още една седмица българската армия стигна укрепленията на Чаталджа. Оттук се виждаше морето и Босфора. За двадесет и пет дни Отоманската империя бе сразена. На 29 октомври Кемил паша поиска примирие. Българите отказаха. Последваха тежки боеве за позициите на Чаталджа. Обаче армията бе уморена. Липсваше дългобойна артилерия. В тила се появи холера. Българското настъпление спря. На 20 ноември бе сключено примирие. На 30 ноември 1912 година в Лондон започнаха преговори за мир със съдействието на Великите сили. Това бе първата фаза на войната.

 

 

На 23 януари 1913 година в Турция бе извършен държавен преврат. Министърът на войната и главнокомандващ Назим паша, който бе сключил примирието, бе застрелян в Парламента. Преговорите бяха прекъснати. Последваха нови блестящи победи на българската армия при Булаир, Шаркьой и Чаталджа. Остана само Одрин — може би най-укрепената крепост в света след Гибралтар. На 13 март в два часа след пладне, след героични сражения в обсада, Шукри паша предаде крепостта на главнокомандващия Втора армия генерал Иванов. Преговорите в Лондон се възобновиха и на 17 май 1913 година мирният договор бе подписан. Турците бяха изгонени от Европа. България, благодарение на своята армия, изнесе цялата война на плещите си и застана начело на Балканския съюз. По територия и население тя бе станала най-голямата и мощна балканска държава, бе дала най-много жертви и хвърлила най-много средства. Но съюзниците, заели спорни и безспорни български земи, нямаха никакво намерение да отстъпят и педя от тях. Румъния предяви териториални претенции към България като благоволение за това, че не я е нападнала в гръб. На 19 май 1913 година бе подписан таен сръбско-гръцки договор, насочен срещу България. Скоро към тях се присъединиха и румънците. България остана изолирана. Ако нещо спираше съюзниците да започнат военни действия, това беше страхът от българската армия. Ето защо, макар и без загуби от войната, те усилено се въоръжаваха, докато България имаше вече на плещите си огромен външен дълг и съсипано стопанство. Така че в началото на юни настъпи едно мъчително затишие пред буря. И тя не закъсня…

… На 16 юни цар Фердинанд даде устна заповед на помощник-главнокомандващия българската армия генерал Савов Втора и Четвърта армия да настъпят срещу съюзниците, без да уведомяват за това българското правителство. Армиите успешно започнаха настъплението. Но на 17 юни правителството, узнало за военните действия, още същия ден заповяда писмено да се спре настъплението. Генерал Савов изпълни и тази заповед. Същия ден бе уволнен. Настъпи пълно объркване в армията — както в командния състав, така и сред войниците. Сърбия и Гърция използваха създалото се положение и обявиха война на България. Използваха е най-точната дума. Защото Сърбия, Гърция и Румъния имаха вече таен договор за нападение срещу България. Бяха започнали военни действия в безспорната българска зона и извършиха издевателства върху българското население. Даже предварително сърбите бяха отпечатали манифест за войната. Така че грешка, в смисъл, че България първа обявила война на съседите, по същество нямаше. Тя де факто вече съществуваше по тяхна вина. Грешката бе по-скоро в контразаповедта на българското правителство да се спрат военните действия от българска страна. Това доведе до отчаяние и деморализация на армията и може би тази контразаповед бе причината за поражението в Балканската война. Правителството не можа да устои и на натиска върху себе си отвън и не се оказа на висотата на историческата задача.