Свобода Бъчварова
Наследникът (15)

Глава шеста

Навън вече мръкваше. Старият банкер, облечен официално във фрак, се разхождаше в салона. До срещата оставаше един час. Разстоянието до Двореца бе стотина метра, но за пръв път банкерът не бе уверен в себе си. И не от това, което му предстоеше, нито от вероятно неприятния разговор. Бе разколебан във възможностите на тялото си. Главата му продължаваше да се мае. Погледна оставените върху масата цилиндър и снежнобели ръкавици, а до тях тънкия бастун, приличащ на ездитен бич със златната глава на орел и тюркоази на мястото на очите. Той не се разделяше от него, но го носеше не за да се подпира, а наистина като ездач. Сега за пръв път в живота си трябваше да му послужи с истинското си предназначение. Затова се разхождаше нагоре-надолу без бастуна, за да се упражнява в ходенето и придобие увереност в краката. Но това тяло, което досега му се подчиняваше, тоя път предявяваше своите права. Нямаше и съмнение. Походката му бе неуверена. А той толкова много държеше на външния си вид, на изопнатата си като струна фигура, на високо изправената глава, сякаш гледаше небето, с което създаваше неповторимото чувство в околните на неизмерима гордост, самочувствие, презрителност и сила. Като всеки велик актьор той знаеше качествата и въздействието на физиката си върху заобикалящите го. С тази своя осанка той внушаваше на събеседниците си страх, уважение и превъзходство. Знаеше, че към същото нещо в целия си живот се бе стремил и Фердинанд. Бе се интересувал от личността му. Ценни характеристики му бе дал генерал Стоев и още много други хора, които умееха да наблюдават и откриват преди всичко недостатъците му. Самият той също имаше собствени наблюдения. Така си изгради образа на Фердинанд — условие абсолютно необходимо за работата му на банкер. Имаше точни сведения, че този човек пред всяка среща, с когото и да било, особено пред повече хора, пред всеки прием и даже пред всяка интимна вечеря се възбуждаше не толкова от смисъла на предстоящото, колкото от въздействието, което ще упражни с външността си. С часове, дълги часове стоеше изправен пред огледалата, които бяха прекалено много, от най-различна форма и големина, и придаваха на иначе луксозно обзаведения дворец, нещо лекомислено и театрално. Този човек твърдо вярваше, че първото впечатление, една блестяща поява, е най-значителното нещо, което може да повлияе на околните, а не умът и логиката. Облеклото му, униформите му, ордените, белият калпак, перата, лентите, многобройните пръстени, които сменяше по няколко пъти на ден, каляските, лакеите, близките му сътрудници, живеещи в Двореца, цялата наредба, всичко бе подбрано, накичено, натруфено така, че да изглежда като фон на неговата личност. И, разбира се, най-прекрасният от всички, появяващ се като недействително, неземно същество в подходящия драматичен момент, бе самият той!… Колко време губеше за най-малките дребни подробности всеки път и при всички случаи, колко репетиции и смени на декорите се налагаха, за да остане този човек доволен от новата постановка!… Беше владетел на България вече дълги години. Смени няколко пъти облика си от млад княз до цар. Сега играеше ролята на сериозен господар, умен, хитър, знаещ значението и силата си. Прибави към външния си вид и бастун, твърдеше, че е болен от подагра — болестта на кралете! Тя също служеше за многобройните му театрални въплъщения — да отива на лечение във всички модни бани на Европа, да подчертава, че болестта му е вследствие неуморния труд за благото на държавата или да предизвиква понякога умиление и съчувствие. Този човек обичаше не само себе си, не само тялото си, но и всяка част от него. Когато обаче се налагаше да играе другата роля, ролята на военачалник, особено пред войската, този бастун липсваше. А и го носеше по такъв начин, че никой сериозно не възприемаше подаграта му. Беше дребнав, неимоверно дребнав като жена, с типично женски, клюкарски наклонности. Ако към всичко това се прибавеше подигравчийството, не чувството за хумор, а именно подигравчийството му, и преди всичко към някои физически дефекти в околните, се получаваше нещо наистина неприятно за този, който ще се срещне с него. Старият банкер не си правеше илюзия, че Фердинанд няма да забележи веднага неговата немощ и неустойчивост. Това щеше да го изпълни с радост. Една истинска радост!… Мислено си представяше как ще протече диалогът. Знаеше абсолютно сигурно, че веднага ще заговори за собствените си болести, за подаграта, а после ще прехвърли медицинските си разсъждения върху него, банкера Скарлатов, който никога никому не позволяваше да беседва върху здравето му. Щеше да му препоръча най-реномираните бани в Европа и съответните модни лекари. А после, когато си отидеше, с часове щеше да го имитира — походката, гласа му, и да се смее от сърце заедно с блюдолизците около него. Да отложи срещата? Бе мислил и по това. Първо, нямаше никак време и беше убеден, че в близките дни това му състояние няма да премине. Ще трябва дълго да се лекува. Може би и никога нямаше да се подобри?… Не, от тази среща той не очакваше нищо добро!…

Унесен в невеселите си мисли, той не чу, че вратата се отвори и в салона влезе младият Борис Скарлатов. Когато го забеляза, първата му реакция бе на неудоволствие, но бързо се преодоля. Искаше да го попита какво го води при него, но нещо го спря. Преди всичко облеклото на сина му. И той бе в официален фрак и държеше белите си ръкавици в едната ръка. Трябваше му време да съобрази. Но Борис го изпревари.

— Разбрах, че отиваш в Двореца. Изпитвам любопитство да видя отблизо Фердинанд. Би ли ме взел със себе си?

Старият банкер не отговори. Влизането на сина му подейства като шок. Изведнъж той събра сили и вдигна глава. Това бе огромно напрежение за него. Но и този път волята му надделя тялото, което не искаше да го слуша. Почувства, че стои твърдо на краката си, но докога? Колко време щеше да успее да се задържи?…

— Аз не съм изпращал Туше Динев при теб.

— Знам. Но съм му благодарен, че ме уведоми за някои неща, които не съм предполагал.

Старият банкер, за разлика от друг път, не изпита гняв към Туше Динев. Наистина той бе действал без негово знание, нещо, което банкерът строго наказваше. И все пак тази самоинициатива сега не го разсърди. Даже изпита чувство на признателност към Динев. Той дръпна панделката и някъде иззвъня звънче. Влезе Никола.

— Да дойде веднага при мен Динев!

— Няма го — каза Никола.

— Хитро е това куче. Щом види тоягата, подвива опашка и изчезва.

— Моля те, обещай ми, че няма да го закачаш.

Баща му се усмихна.

— Познава ме добре. По-добре от Баязид. Ще се появи, щом ми мине… Бъди спокоен! Ще изпиеш ли едно кафе с мен?

— Защо не.

— Никола, нека Донка приготви две силни кафета!

Малко по-късно баща и син седяха в салона и пиеха кафе.

— Не разбрах дали ще ме вземеш със себе си в Двореца? — попита Борис.

— Щом настояваш… Въпреки че няма да ти бъде много интересно.

— А ти лично искаш ли да дойда?

— Така направо е неучтиво да питаш, но ще ти отговоря. Да! Желая да бъдеш с мен! А аз на свой ред ще те попитам: ти искаш да дойдеш не от любопитство, нали, а заради мен?…

— А това учтиво ли е от твоя страна? Да, разбира се, идвам заради теб!

— Винаги съм се стремял да отгатна тия скрити пружини, които карат хората да правят или искат това, а не онова… Какво те доведе тук? Страх те е за мен?

— Не, разбира се. Аз не съм Туше Динев.

— Тогава може би съжаление?

Младият Борис се извърна към баща си. Последният го гледаше със свойствения си малко насмешлив начин, така добре подчертаван от кривогледото му око.

— Не те и съжалявам. Ти си от хората, които никой на този свят не може да съжалява. Обратното — да те мрази, да! Но това е и твоята гордост…

— Вярно си отгатнал. Тогава не разбирам…

Младият Борис пак погледна стария човек в сивите му очи. Сега лицето му бе сериозно и никак, никак не изглеждаше насмешливо…

— Не. Не е от любов — каза Борис. — И ти добре знаеш, че такова чувство към теб не съм изпитвал.

— Знам. Мислил съм и по тия неща… И съм стигнал до убеждението, че чувството на любов към най-близките се заражда рано, твърде рано, може би още в първите мигове от живота на човека. Сигурно затова любовта към майката се запазва завинаги, докато бащата трябва да я извоюва. Аз не направих това и го знам. Не се оправдавам, но и не съжалявам. По тоя начин ти стана напълно самостоятелен, което е основата на свободната личност!… Все пак ти не ми отговори на въпроса…

— Искам да бъда с теб, когато не си добре! От чувство на справедливост. Не отричам, че е имало моменти, когато дълбоко съм те ненавиждал и съм искал да те видя унизен. Но като те сравнявам с останалите хора, не мога да не оценя превъзходството на ума ти. Затова не искам да издевателстват над тебе, да те видя повален в прахта, където да те ръфат псетата… Може би обяснението не е съвсем точно и да не ме задоволява, но толкова мога да кажа засега!…

— Горе-долу е вярно… Така и предполагах, но и това е нещо за мен…

Старият банкер извади от джоба на жилетката големия си красив, златен часовник, с инкрустации на капака, специално изработен от фирмата Брегет. После затвори капака и стана.

— Време е да тръгваме…

 

 

Баща и син Скарлатови влязоха в Двореца не от официалния вход, а от портата до караулното помещение. Трябваше да почакат, докато дойде дежурният адютант на Царя — един рус момък с голобрадо лице, строен, с тънка талия. Старият банкер си помисли, че за такива в народните песни се казва кръшен стан. Адютантът се учуди, че бяха двамата Скарлатови, но нищо не каза. Поведе ги по мраморната стълба. Огромните кристални огледала отразяваха всяка подробност от фигурите им. Той бе доволен от външния вид както на себе си, така и на сина си. Офицерът учтиво ги покани да седнат в малкия салон пред кабинета на Царя. Забави се прекалено дълго, но банкерът не се учуди. Това бе също част от играта. Старецът заоглежда обстановката. Разбираше от мебели и стилове. Оцени веднага красотата и стойността им. Странно, мислеше си банкерът, че той има безспорен вкус към красивите предмети. Бе чувал, че се заобикаля и с красиви, напети, преди всичко руси адютанти, като този, който ги посрещна. Слуховете, които се носеха за отношенията му с тях, изглежда не му навреждаха много. Беше успял да внуши на народа, че владетелите имат право на подобни човешки слабости.

— Негово Величество ви очаква.

Адютантът широко отвори тапицираната с кожа и позлатени кабари врата и се отмести с елегантна стъпка встрани, за да минат двамата Скарлатови. После тихо я затвори след тях.

Озоваха се в обширен кабинет, който старият банкер познаваше още от времето на Александър Батенберг. Но нищо не бе останало в него от онова славно време. В тоя кабинет всеки тогава можеше да влезе и с повод, и без повод. Понякога тук се събираха офицери с кални ботуши или цивилни мъже в обикновено облекло на приятелски мъжки гуляи, без етикеции, сякаш не са в дворец, а на поход. Аскетизъм и военна наредба лъхаше от всичко в тоя кабинет тогава, включително и миризмата на силен тютюн, влажна кожа и сбруи на коне. Като прибавиш и приветливостта, младежката красота и доброта, вроденият аристократизъм и любезност на хубавия Княз, впечатлението оставаше за цял живот, като за нещо весело, радостно и пролетно. А сега кабинетът приличаше повече на дамски будоар, с много мебели и безброй дреболии, макар и изящни, но отвличащи погледа. Преобладаваше червеният цвят. Един огромен бюст на самия Фердинанд стоеше на централно място, а зад бюрото му, върху стената, имаше също такъв портрет в три четвърти, където царската особа бе накичена с всички възможни ордени, панделки, пръстени, акселбанти и приличаше повече на унгарски хусар от някоя оперета. Всичко това мина през ума на стария банкер, защото Негово Величество, навел глава над огромното бюро, претрупано с дребни скъпи неща, пишеше нещо. Погълнат всецяло от работата си, той не бе чул влизането им… Какво ли си шари по хартията, запита се старецът, защото знаеше отлично, че този път актьорът бе решил да ги посрещне именно като страшно делови мъж, смазан от работата си за благото на народа. И за сетен път се изненада какъв предвзет и слаб актьор е всъщност Фердинанд. Банкерът небрежно се облегна на тънкия си бастун, една поза, която бе толкова често виждал навремето в Лондон от прочутите британски денди. Лицето му бе спокойно и особено насмешливо. Младият Борис, който за пръв път виждаше Владетеля в неговия дом, възприе същата пренебрежителна стойка като баща си, застанал малко по-назад, но любопитството му бе голямо. Така и тримата в кабинета дълго време мълчаха. Скарлатов с нищо не даде повод да се забележи, че е нетърпелив и недоволен. Напротив, от минута на минута спокойствието му растеше, докато човекът зад бюрото явно не издържаше тишината. Тактиката на банкера бе да му развали удоволствието от очаквания ефект. Беше твърдо решил да не се учудва, нито стряска, както блюдолизците правеха, за да се харесат.

Когато Фердинанд вдигна глава и погледна към тях, първото впечатление на Борис бе колко това лице не е българско!… Той никога не беше срещал такова лице дори в чужбина. Сякаш притежателят му бе от друга планета или представител на непозната раса. Това, което сепваше всеки, който за пръв път го виждаше, бе носът. Огромен нос, така екзотичен, както хоботът на слона. Малката му остра брадичка и мустаците, разперили криле като лястовица, още повече подчертаваха тази стърчаща особеност. Косите му, въпреки че изкусно бяха пригладени на темето, бяха много оредели. Царят се изправи в целия си ръст зад бюрото, облегна се с длан на него и след като зае устойчива поза, фиксира двамата Скарлатови със своя толкова много репетиран, презрителен и гневен поглед. Фердинанд, който благодарение на ласкателите си бе въобразил, че именно тоя поглед е най-характерната черта на властната му натура, поглед, който кара всеки да трепери от страх и мигновено внушава превъзходството му, сега не забеляза никаква реакция в посетителите си. Отначало се учуди, а после взе да се безпокои дали наистина нещо не е пропуснал и неспокойството премина в обърканост. Въпреки че познаваше етикецията до най-дребнави детайли, Фердинанд не бе учтив човек. А дългите години, прекарани в България, още повече усилиха това впечатление от него. Ето и сега, вместо да поздрави и покани гостите си, той попита с типичния си немски акцент:

— Кой е този до Вас?

Въпросът бе отправен към банкера. Но вместо да му отговори, той каза:

— Добър вечер, Ваше Величество. Дойдохме по Ваша покана.

— Аз съм поканил един човек.

— Грешка няма. Това е син ми Борис Скарлатов — депутат. Аз и той сме едно и държа на това!

— А не е ли синът Ви от тия млади депутати-социалисти, които непрекъснато лаят в Народното събрание срещу мен, псуват ме и ме ругаят? Мене, който съм дал най-демократичното управление в Европа, най-свободната преса! Мене, който не спя и по цели денонощия мисля за благото на Отечеството!

— Ваше Величество е достатъчно благороден и издигнат владетел, за да обръща внимание на речените думи. Впрочем в английския парламент съвсем не е по-добре…

— Виж бе, Скарлатов! Виж!

Фердинанд наведе глава, за да покаже оголялото си теме. Той много често пред различни хора го бе показвал, а пред банкера за трети път.

— Виж! От какво ми окапаха косите? От ядове! От тия, дето ужким на думи ми помагат, а на дело ме ко̀пат!

Тук той се спря, за да може банкерът да оцени народния израз.

— Ко̀пат ме! Все недоволни, особено младите!… Ругаят ме и за какво? Затова, че искам народът да благоденства! Че искам да обединя всички българи и български земи под един покрив!

— Не сте прав, Ваше Величество. Надеждите на българите сега са съсредоточени във Вас и само във Вас! Твърдо вярвам, че ще ги оправдаете, даже с цената на здравето си.

— Казвате, здравето ми… Последния път в Мариенбад знаете ли какво ми каза професорът?

— Любопитен съм да чуя.

— Каза ми: Ваше Величество, Вие се съсипвате! Ако така карате, ще умрете. Ето това ми каза!…

— Нацията няма никога да забрави тази Ваша жертва. Но това, което постигнахте, си заслужава жертвата! Сега България икономически е най-добре от всички съседи, с най-голямо политическо влияние, а да не говоря за армията — най-силната на Балканите!

— Е добре, че спомена и за армията, и за офицерите! Каналии!… Разбойници, бандити и крадци! Обраха всичко, каквото можаха, а после го струпаха на мен!

— Вашият гръб, Ваше Величество, е достатъчно голям и силен, за да предпази авторитета на армията.

— Ето тази афера с генералите не ми дава мира! Толкова години и все с нея ме нападат! И какво спечелих аз в България?

„Всичко, което си сега и което имаш“ — искаше да каже банкерът, но се сдържа.

— Раздадох имотите си, продадох всичко ценно, което притежавах, и го поднесох в дар на народа, на България!

Странна бе метаморфозата на Царя, която наблюдаваше младият Борис. Отначало надменност, а после оплаквания от болести и дребнави нападки срещу армията и офицерите. Но неговата същност бе второто и той не я прикриваше. Актьорството бе само обвивка, която бързо падаше. Увлечен в разговора, Фердинанд сякаш не забелязваше промените си. Когато се сети да ги покани да седнат, той млъкна. Явно, младият Скарлатов му пречеше. Царят позвъни и се яви адютантът. Повика го с пръст при себе си и нещо му прошепна на ухото. Дежурният излезе. Разговорът не вървеше. След малко вратата се отвори и стройният рус офицер рапортува с ясен глас:

— Негово Височество, княз Борис Търновски!

Престолонаследникът бе младо, голобрадо, тънко и стройно момче — среден на ръст. Банкерът го виждаше за пръв път отблизо. Макар и облечен във военна униформа, в него нямаше нищо военно. Старият Скарлатов познаваше майка му Мария Луиза Бурбонска. Някога, когато тя за пръв път стъпи на българска земя, в свитата, която я посрещна начело със Стамболов, бе и банкерът Скарлатов. Сега, когато видя престолонаследника, пред очите му изпъкна именно тя: слаба, тънка, плаха, с приведени рамене и грозничка, според българския вкус за женска красота. Наистина тя не бе красива, но в нея, макар да бе младо момиче — на 23 години, — се усещаше вътрешна сила, тази сила, която можеше да даде само религията. Възпитана в католически дух, по-скоро за монахиня, отколкото за владетелка, омъжена за княз, в когото грубото, първичното, арогантното и тщеславното бяха смесени почти в еднакъв размер. Дошла в една чужда, почти варварска за нея страна, без всякакви близки, без да знае езика, тя тук не намери нито съчувствие, нито подкрепа както от българите, така и от чужденците царедворци. Още от първия ден тя трябваше да се бори сама срещу всички — срещу съпруг, придворни, правителство, армия и православно духовенство. И само в католическата вяра тя намери опора. Многобройните похождения на Фердинанд както с жени, така и с мъже дълбоко я нараняваха. Презрителното държание на любовниците му към нея я караха да се затваря с часове в своите покои, да плаче и търси утеха в молитвите. Хората са безцеремонно зли, си мислеше банкерът, към грозничките жени, особено ако са добри по душа, религиозни, и оттук невъзможността им да направят зло никому. А безнаказаността води винаги до издевателства. За краткия период на този брак тя му роди за пет години четири деца — две момчета и две момичета. Но никое от тях не прилича толкова много на нея, колкото първородният княз Борис Търновски… Същия дребен кокал, същата нежна конструкция на тялото, същите сини очи и редки коси… Дали и душевно прилича на нея, си мислеше банкерът. Тогава сигурно ще е нещастен… Силният дух на тази жена, нейната неистова религиозност, която можеше да се сравни с католическите светици в първите векове след Христа, загинали за своята вяра, логически доведе и нея до жертвата на своя живот. Покръстването на Престолонаследника в православна религия, станало против нейната воля, я доведе до пълен мистицизъм, до отричане от себе си, до желанието за смърт и тя наистина постигна своето. Умря, напълно откъсната от света, погълната от своята жертва. Умря, както би трябвало да умре една светица по каноните на католическата църква. Дали това момче знае тази трагедия? Дали тя и в неговата душа не е оставила една дълбока, незаздравяваща рана?… За един бъдещ владетел това, което се случи с майка му, би обременило душата му завинаги. Това неминуемо би се отразило върху всяко негово решение. Дано да се е метнал на Фердинанд, мислеше си банкерът, който няма вяра, няма религия, няма идеал, затова и психиката му не е обременена. Оттук и неговата решителност, но и лекомислието и здравите нерви!…

След като поздравиха на крака младия престолонаследник, всички седнаха, а Фердинанд почна да се разхожда по кабинета. Княз Борис Търновски мълчеше.

— Ето виждате ли, господин Скарлатов, трудно е да възпитаваш синове.

— Защо, Ваше Величество? Моят син е напълно самостоятелен. Той има докторат от Женевския университет.

— Повярвайте ми, господин Скарлатов, аз съм учил в Терезиян колеж. Имам и докторат по естествени науки. И какво? За какво ми послужи образованието? Да не би да станах от това по-умен?! В полка, където служех, от простите фелдфебели аз научих далеч повече, отколкото от професорите.

— А Престолонаследникът няма ли да учи в някой европейски университет?

— Образованието разваля нравите! Да го дам да учи в Европа?! Да се върне картоиграч, пияница и брантиите да го повредят!…

Тук Фердинанд спря да говори и отиде при стария банкер, който стана от фотьойла. Взе го подръка.

— Е, господин Скарлатов, нека оставим младите да си поговорят, а ние, старите, да решаваме въпросите на държавата.

Банкерът разбра. Бе извикал Княза, за да се освободи от младия Скарлатов. Престолонаследникът стана и въпросително погледна към Борис. Той също разбра. Двамата излязоха от кабинета. Останали сами, Фердинанд пусна ръката на банкера. Отново лицето му стана надменно и презрително.

— Е, господин Скарлатов? Благоволихте най-после да дойдете!… Та какво съм аз за Вас! По-малко от пъдарин!

— Не сте прав, Ваше Величество. Не бях добре със здравето.

— Но това не Ви пречеше да се разхождате всеки ден с часове из околностите на София.

И това знае, помисли си банкерът, но каза:

— По предписание на лекарите.

— Лекарите са ахмаци! Познавам ги добре, затова сам се церя. Препоръчвам Ви и на Вас!

— Горе-долу и аз се стремя сам да се оправям.

— А защо, господин Скарлатов, ме изоставихте в този труден момент?

— Не разбирам добре въпроса Ви, Ваше Величество…

— България е застанала пред съдбоносни решения, а пари няма! Извиках Ви да Ви попитам какво направихте, за да помогнете на Отечеството?

— Мисля, че това е работа на министъра на финансите и министър-председателя.

— И те са едни баби! Да бях аз на тяхно място, досега да съм взел сто заема!…

— Не трябва да сравнявате всички със себе си. Те толкова могат, толкова правят…

— А Вие лично, господин Скарлатов?

— Едва ли бих направил повече от тях.

— А защо Вашите приятели — французите, не дадат пари? Държат ни във финансов капан! Какво искат още? Нека кажат! Ще се спазарим все някак си, както сме правили досега…

— Изглежда този път, Ваше Величество, не се касае до спазаряване…

— А до какво, дявол да го вземе?!

— Вие по-добре знаете от мен. Искат този път политически гаранции.

— Гаранции? Та каква по-голяма гаранция от мене! Аз, господин Скарлатов, по кръв съм французин! Имам право даже на френския престол! Аз съм повече французин от техните министри! А сега ми говорят за гаранции!…

Банкерът се усмихна. Това беше също едно от любимите превъплъщения на Фердинанд. Когато искаше, ставаше французин и върл католик, при нужда — изтъкваше славянския произход и православната вяра, когато му бе изгодно — немския, а при други обстоятелства — италиански и английски. Европейските дворове се бяха така смесили в разклонени роднински връзки, че той можеше да бъде от каквато и да е националност.

Старият Скарлатов каза:

— Става въпрос за договорени политически ангажименти. Войната, която предстои, е насочена против Турция. Там французите са вложили огромни средства. Това е едната страна на въпроса. Втората е по-важната. Те се боят, че нашето правителство не е толерантно към френското. Че играе зад гърба им с австрийците.

— Това не е вярно! Заради французите аз си развалих отношенията с австрийския император Франц Йосиф и той никога няма да ми прости. Да не говорим за тоя ненормален и сакат Вилхелм Кайзер! Какво съм аз? Един чист славянин с френска кръв! Не им ли е достатъчна гаранция близостта ми с Русия и руския император?

— Не, Ваше Величество. Те искат гаранции не от Русия, а от Вас.

— Скарлатов, Вие винаги сте били черноглед! Според мене това е игра за повече печалби и нищо повече, а Вие търсите под вола теле! Ще дадат пари, както винаги са давали! Нашата цел е да измъкваме откъдето можем. От немци, от австрийци, от французи, от патагонци, от дявола, ако щете!

— А как ще ги връщаме?

— Вие, господин Скарлатов, знаете моя принцип. Взимай пари, когато ти дават, и не плащай! Или по-точно, плащай само лихвите! И досега тая моя проста финансова формула винаги ми е носила успех.

Да, наистина, си помисли банкерът. Тая проста глупашка формула досега и за твое учудване е давала блестящи резултати. Дали тоя човек наистина има луд късмет?… Той си спомни сентенцията на Балзак. Заемодавецът е винаги в много по-неизгодно положение от получателя. Но докога?…

— Дано да сте прав, Ваше Величество!

— Прав съм! Сега трябва да измъкнеш пари отвсякъде! На Вас се надявам, че ще положите всички усилия да получим заем от Франция. А пък аз ще се помъча да намеря такъв от Австрия.

Скарлатов трепна. Може би това беше отговорът на въпроса от Парѝ Ба и Тюретини.

— А по какъв начин, ако смея да попитам, ще направите това, Ваше Величество?

— Ще отида лично във Виена. Е не, разбира се, на официално посещение. Полуофициално. Ще взема с мене и синовете ми княз Борис и принц Кирил.

— А кога смятате да направите това пътешествие?

— Съвсем скоро. Края на май. И пак ще измъкна пари за България! Тоя дърт пръч Франц Йосиф^[1] ще даде! Та аз съм бил офицер в неговата армия! И той помни това.

Банкерът усилено мислеше. Ето отговорът е ясен. Той ще кокетничи с Австрия, ще иска заем и вероятно ще поеме политически ангажименти. Това неминуемо ще разберат във Франция. В резултат заемът няма да бъде отпуснат. Ще притиснат слабите австрийски банки така, че и те няма да дадат пари!… Той се колебаеше между лоялността към Царя и Парѝ Ба. Но реши да бъде докрай честен.

— Ваше Величество. Не правете това! Не отивайте в Австрия! Това ще усложни нещата. Франция няма да отпусне заема!

— Черноглед сте, Скарлатов, и не сте добър политик! Ето това е разликата между нас! Аз съм решителен, а Вие се колебаете. Уверен съм, че ще вземем пари отвсякъде! Всеки с удоволствие ще даде. А после ще ги върнем не от себе си, а от победените. Така са правили всички велики завоеватели. Аз не искам да съм цар на една малка, бедна, овчарска страна! Искам да съм цар на Велика България! И ще бъда! Не вярвате ли?

С бързи стъпки Фердинанд отиде към една от стените на кабинета, където имаше червена брокатена завеса. Дръпна я. И там един огромен рисуван портрет, в цял ръст, се изпречи като призрака на Хамлетовия баща. Това бе самият Фердинанд, нарисуван с маслени бои. Облечен в тежка тога, обсипана с бисери, типичната византийска корона на главата, със златна топка в ръка, изобразяваща земното кълбо, и златен скиптър в другата ръка. Алюзията бе толкова ясна, че не търпеше тълкуване. Този човек се готвеше да стане новият император на Византия. Но той е луд, си каза банкерът. И без да иска, в съзнанието му изпъкна френският израз: Il est completement fou, il est fotu^[2]. Скарлатов бе потресен. Трябваше му време и спокойствие, за да обмисли всичко.

А докато тази сцена се разиграваше в кабинета на Царя, Престолонаследникът бе завел младия Борис в една малка зала със стъклени камери. Там стояха препарирани птици, повечето от българските земи. Сбирката бе акуратно подредена и под всяка имаше бронзова табелка с името на птицата на латински.

Борис учтиво и подробно разгледа експонатите.

— Прекрасна и интересна сбирка, Ваше Височество. Има много вкус в подредбата.

— О, тя е съвсем малка! Може би началото на нещо по-голямо… Толкова бих искал да я попълня с птици от други страни! Да отида на лов там!…

— А какво Ви спира?

Престолонаследникът нищо не отговори и продължи:

— Може би трябва да мина един системен курс по орнитология и ентомология.

— Трябва да настоявате за университет!

— Много бих искал…

Настъпи пауза. Борис остана с впечатление, че Престолонаследникът не се доизказа. После стана нещо странно. Това слабо, хилаво момче, със сини очи и оредяла коса, облечено като актьор от столичен театър — във военна униформа, която никак не му стоеше, каза:

— Виждате ли, господин Скарлатов, повечето време съм сам… Знам езици — немски, английски, френски, руски, италиански, испански и, разбира се, български. Усвоих напълно българския правопис. С помощта на учители минах целия курс на българските гимназии. И, моля Ви, когато имате време, елате да си поговорим!… Бих дошъл и аз, но при мене е по-сложно, нали?

Престолонаследникът мило се усмихна и добави:

— Бих искал да бъдем приятели…

Той стеснително подаде ръка на Скарлатов. Трогнат, той му я стисна.

А разговорът в кабинета на Фердинанд протичаше за стария банкер по особено мъчителен начин. Той бе уверен, че ще издържи и все пак искаше час по-скоро да свърши. След като изпълни мисията си и получи отговор на интересуващия го въпрос, за него аудиенцията бе приключена. Но за да покани банкера на среща, Фердинанд имаше и свои лични цели. Първо се спря на бъдещото си посещение в Австрия и колко това ще му струва. Изтъкна, че в момента е материално затруднен. Ако беше друг човек, банкерът грубо би го попитал колко, но тук трябваше със заобикалки и намеци да разбере сумата. Не беше малка. И все пак той с удоволствие пое ангажимента за личен заем от Банка Скарлатови. Беше го яд, но се бе подготвил за такава възможност. Разбраха се парите да получи чрез австрийската къща на Ротшилд. А после изведнъж Фердинанд, за кой ли път, го заговори за аферата с генералите. Той се боеше, че отново ще я извадят на дневен ред именно сега, когато предстоеше война, с цел да го дискредитират. Изглежда бе здравата наплашен, тъй като непрекъснато показваше стари и нови изрезки от вестниците, където не бяха пожалили нито генералите, нито самия него. С мъка успяваше досега да забави започването на този скандален процес и се боеше, че в последния момент ще излязат наяве документи с негов подпис, които много добре знаеше, че съществуват, но не знаеше точно в чии ръце са. И банкерът изведнъж реши. Извади плика. Подаде го на Фердинанд. Той учуден го погледна.

— Това какво е, Скарлатов? Пак ли нещо срещу мен?

— Вземете го, Ваше Величество. Това е подарък от мен. Бих искал в тоя решителен период от Вашата дейност да бъдете напълно спокоен и никакви лоши мисли да не минават през главата Ви!…

Любопитството надделя и Фердинанд взе плика. Отвори го и почна да вади една по една разписки и други книжа. Тук бе цялата колекция от така наречената афера с генералите и всичко, което се отнасяше до него, което можеше да му навреди и от което се страхуваше. От минута на минута, докато четеше, лицето му се озаряваше от несдържана радост.

— И всичко това ми принадлежи?

— Да, Ваше Величество.

Фердинанд взе всичките листчета, отиде при камината, клекна и без да обръща внимание на Скарлатов, ги запали. Почака да изгорят, взе медната лопатка и разбърка пепелта. После се изправи, погледна Скарлатов с просълзени очи и с треперещ от вълнение глас каза:

— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Аз никога няма да забравя тоя жест!

Не, банкерът не се лъжеше. Този човек бе актьор до мозъка на костите си, макар и слаб. Спомни си само преди няколко години, като честваха годишнината от Шипченската епопея, как същият тоя Фердинанд плака и прекъсва в ридания речта си, като подведе всички присъстващи и те да се тресат и обливат в сълзи. Не, няма да се подведе нито по влажните му очи, нито по треперещия глас. Той знаеше, че с даването на тази изобличителна архива Фердинанд не само че не ще му бъде благодарен, но ще се почувства силен, за да го удари при първия възможен повод. Само че той не знае, си каза банкерът, за двата важни документа, които винаги е смятал за унищожени, а те са в папката ми под наслов Фердинанд Саксен Кобург Гота. Банкерът държеше тази папка в личния си сейф.

 

 

На другия ден сутринта старият Скарлатов, още преди началото на работа, изпрати по Туше Динев, чрез телеграфиста, който тайно получаваше възнаграждения от Банката, шифрована телеграма до Генералния директор на Банк дьо Пари е де Пей Ба Алберт Тюретини със следното съдържание: „Съвсем скоро Фердинанд и синовете му ще посетят Виена“.

Това бе отговорът на въпроса и на задачата, които му бяха поставили. Бе останал докрай лоялен и към двете страни. Сега можеше вече да си позволи да се полекува и да си почине, за да събере сили, защото навлизаха в тежък период.

На другата вечер двамата с Динев вечеряха в трапезарията. Банкерът почти нищо не ядеше. Внезапно той попита:

— Ти никога не си бил на Запад, нали?

Динев щеше да изпусне вилицата от изненада.

— Не, никога.

— Смятам да ти възложа една задача от изключително значение.

— Целият съм слух, Ваше Превъзходителство.

— Ще отидеш до Женева. Това няма да бъде разходка за теб. Но след като изпълниш работата, ще можеш да прекараш две седмици в Париж на мои разноски, като разполагаш напълно с времето си.

Туше Динев бе потресен. Той не знаеше как да изрази благодарността си и по стария македонски навик, придобит от детинство, стана и целуна ръка на банкера.

— Ваше Превъзходителство, няма нещо на тоя свят, което не бих направил за Вас!

— Наистина ли?

— Да.

— Седни и се успокой. Ако така емоционално ще изпълняваш поръчението, ще си помисля дали да ти го възложа.

Лицето на Динев придоби сериозен вид.

— Е, мили мой издебнико. Ще трябва да прекараш през няколко граници голям товар злато. Тук става от ден на ден все по-опасно…

— Ваше Превъзходителство, имате ли вече план?

— Имам. Но ще го обсъдим заедно.

— Кога?

— Още тази вечер, след като се нахраниш. Искам от утре и аз да съм свободен и си почина човешки!…